— Няма нужда. Не се оплаквам. Изкарвам повече от достатъчно, за да живея, от време на време се запознавам с интересни хора, като твоя човек Тони, и не се налага да плащам данъци. От какво да се оплаквам, освен може би, че деветдесетина пъти в годината температурата тук стига до трийсет и пет градуса на сянка?
Но той долови горчивината в гласа й.
— Искам да кажа, че съжалявам за всичко. Зная, че от това няма да ти стане по-добре, но ми се иска да бях направил нещата по друг начин. Оттогава научих много и не бих постъпил така. Това е единственото, което исках да ти кажа. Видях те на записа да играеш с Тони Алайзо и исках да те открия, за да ти го кажа. Това е всичко.
Тя загаси полуизпушената си цигара в стъкления пепелник и отпи голяма глътка от чашата си със скоч.
— В такъв случай, предполагам, че е време да си тръгвам.
Елиънър се изправи.
— Искаш ли да те откарам донякъде?
— Не, всъщност имам кола, благодаря ти.
Тя се насочи към вратата, но след няколко крачки спря и се върна до масата.
— Ти си прав, знаеш ли.
— За какво?
— За това, че от това не ми стана по-добре.
С тези думи тя си тръгна. Бош я проследи с поглед как минава през въртящата се врата и изчезва в нощта.
Като следваше упътванията, записани по време на разговора с Ронда по телефона от офиса на Тони Алайзо, Бош откри „При Доли“ на „Мадисън“ в северен Лас Вегас. Беше изключително скъп бар: двайсет долара вход, консумация минимум две чаши. Гостите се придружаваха до местата им от едър мъж в смокинг с колосана яка, която се врязваше във врата му като гарота. Танцьорките също бяха първокласни. Млади и красиви, те навярно просто се срамуваха, че притежават достатъчно координация и талант, за да работят в големите заведения в центъра.
Мъжът със смокинга придружи Бош до малка маса на около два и половина метра от главната сцена, която в момента бе пуста.
— След една-две минути ще излезе нова танцьорка — каза му той. — Приятно гледане.
Бош не знаеше дали трябва да му даде бакшиш за това, че му е дал маса толкова близо до дансинга, както и заради факта, че му се налага да търпи мъките на смокинга, но остави нещата така и човекът не остана да виси край него с протегната ръка. Детективът едва бе извадил цигарите си, когато се появи келнерка в червено копринено неглиже, черни мрежести чорапи и на високи токчета, която му припомни за минималната задължителна консумация. Бош си поръча бира.
Докато му наливаха бирата, той се огледа наоколо. Изглежда, нямаше много посетители — беше вторник, при това сравнително рано. В заведението бяха насядали двайсетина души. Повечето от тях бяха сами и не се гледаха помежду си, докато чакаха да ги забавлява следващата гола жена.
Стените бяха покрити с огромни огледала. Вляво бе барът, а в задната стена имаше сводест вход, над който в мрака блестеше червен неонов надпис „ИНДИВИДУАЛНИ ТАНЦЬОРКИ“. Предната стена беше заета от блестяща завеса и от сцената. От нея до средата на залата излизаше подиум, осветен от няколко лампи, закачени за металната решетка на тавана. Под ярката им светлина подиумът като че ли сияеше на фона на тъмното и задимено заведение.
Дискожокерът вляво от сцената съобщи, че следващата танцьорка е Ранди. По високоговорителите загърмя стара песен на Еди Мъни, „Два билета до рая“. Иззад блестящата завеса се появи висока брюнетка, която започна да се движи в такта на музиката. Носеше къси дънки, изрязани високо, за да разкриват долната половина на дупето й и неоноворозов сутиен.
Бош бе хипнотизирай. Танцьорката беше красива и първата му мисъл бе защо прави това. Винаги беше смятал, че красотата помага на жените да избегнат много от трудностите на живота. Тази жена, това момиче бе красиво и все пак беше тук. Навярно тъкмо това привличаше тези мъже, каза си той. Не видът на голата жена. А мисълта за унижението, тръпката да знаеш, че е пречупена волята на някой друг. Бош се замисли за това колко е бъркал по отношение на красивите жени.
Келнерката остави две бири на малката маса и му каза, че сметката е петнайсет долара. Детективът едва не я помоли да повтори, но после реши, че за такова заведение цената е нормална. Даде й двайсетачка и когато тя започна да рови за ресто в купчината банкноти върху таблата си, той й махна с ръка.
Жената стисна рамото му и се наведе към ухото му, като се погрижи да застане под такъв ъгъл, че Бош да може да вижда едрия й бюст.
— Благодаря ти, миличък. Оценявам жеста ти. Кажи ми, ако искаш нещо друго.
— Искам да те питам нещо. Тук ли е Лейла таза вечер?
— Не, няма я.
Бош кимна. Келнерката се изправи.
— Ами Ронда тогава? — попита той.
— Ранди е хей там.
Тя посочи към сцената. Детективът поклати глава и й даде знак да се приближи.
— Не, Ронда, като „Помогни ми, помогни ми, Ронда“. На работа ли е тази вечер?
— А, онази Ронда. Да, тук е. За малко си пропуснал излизането й. Навярно ще се появи при следващата смяна на танцьорките.
Бош бръкна в джоба си за пари и остави върху таблата й петачка.
— Би ли й предала, че приятелят на Тони, с когото е разговаряла снощи, иска да я почерпи една чаша?
— Естествено.
Тя отново стисна рамото му и се отдалечи. Вниманието на БОШ се насочи към сцената, където тъкмо завършваше първата песен на Ранди. После пуснаха „Адвокати, пистолети и пари“ на Уорън Зивън. Детективът не я беше чувал отдавна и си спомни, че когато работеше като патрул, песента беше нещо като химн на униформените ченгета.
Танцьорката на име Ранди скоро се освободи от дрехите си и остана съвсем гола, освен опънатия на лявото й бедро жартиер. Мнозина от мъжете се изправяха, пресрещаха я, докато бавно танцуваше по подиума, и пъхаха банкноти под жартиера. А когато един от тях пъхна петачка, Ранди се облегна на рамото му, наведе се над него и го целуна по ухото.
Бош гледаше това и си мислеше, че вече има доста добра представа откъде е малкият отпечатък от ръка върху рамото на Тони. В този момент дребна блондинка зае мястото до него.
— Здрасти. Аз съм Ронда. Пропуснал си моя номер!
— Разбрах. Съжалявам.
— Е, след половин час пак ще е мой ред. Надявам се да останеш. Ивон ми каза, че искаш да ме почерпиш?
Сякаш по поръчка Бош видя, че келнерката се приближава към тях. Той се наведе към Ронда.
— Слушай, Ронда, предпочитам да се погрижа за теб, отколкото да давам парите си на бара. Така че направи ми услуга и не бъди разточителна.
— Разточителна ли…?
Тя въпросително сбърчи лице.
— Недей да поръчваш шампанско.
— А, ясно.
Момичето си поръча мартини и Ивон отново потъна в мрака.
— Е, не зная как се казваш.
— Хари.
— И си приятел на Тони от Лос Анджелис. И ти ли правиш филми?
— Не, всъщност не.
