— Можем ли да поговорим с него сега?
Уайс поклати глава.
— Г-н Гоушън няма да каже нито дума, докато не пристигне в Лос Анджелис. Там защитата му ще поеме брат ми. Сол Уайс, може да сте чували за него.
Бош отрицателно поклати глава.
— Мисля, че той вече се е свързал с вашия г-н Грегсън. Така че нали разбирате, детектив, вие сте просто куриер. Работата ви е утре сутрин да качите г-н Гоушън на самолета и да го доставите невредим в Лос Анджелис. Най-вероятно след това случаят ще бъде приключен за вас.
— Най-вероятно няма — отвърна Бош.
Той заобиколи адвоката и отвори вратата на стаята за разпит. Гоушън вдигна глава. Детективът влезе и се приближи до масата. Той се наведе над нея и опря длани върху плота. Преди да успее да каже каквото и да е, Уайс влетя в стаята.
— Не казвай нито дума на този човек, Люк. Нито дума.
Бош не му обърна внимание и продължи да гледа единствено към Гоушън.
— Единственото, което искам, Лъки, е проява на взаимно доверие. Щом искаш да те отведа в Лос Анджелис, да те отведа невредим, трябва да ми дадеш нещо в замяна. Просто ми отговори на един въпрос. Къде…
— Той е длъжен да те отведе, Люк. Не се хващай на въдицата му. Не мога да те представлявам, ако не ме слушаш.
— Къде е Лейла? — попита Бош. — Няма да си тръгна от Вегас, докато не разговарям с нея. Ако искаш да се измъкнеш оттук сутринта, трябва да разговарям с нея довечера. Няма я вкъщи. Снощи приказвах със съквартирантката й Пандора и според нея Лейла не се била прибирала от няколко дни. Къде е?
Гоушън премести поглед от Бош към Уайс.
— Не казвай нито дума — повтори адвокатът. — Детектив, бъдете така добър да излезете навън, бих желал да проведа поверителен разговор с клиента си. Всъщност, струва ми се, че може би няма да ми е толкова трудно да получа отговор на въпроса ви.
— Надявам се.
Бош и Едгар излязоха в коридора. Хари пъхна цигара в устата си, но не я запали.
— Защо Лейла е толкова важна? — попита Джери.
— Не обичам неяснотите. Искам да зная каква е нейната роля.
Бош не му каза за незаконните записи и за това, че Лейла е телефонирала на Алайзо, за да го пита по молба на Гоушън кога ще бъде във Вегас. Ако я откриеха, щеше да му се наложи да я накара да го признае по време на разпита, без да се издава, че вече му е известно.
— Това също е и проверка — каза той на Едгар. — За да видим до каква степен можем да накараме Гоушън да изпълни каквото поискаме.
В този момент адвокатът излезе навън и затвори вратата зад гърба си.
— Ако отново направите това, ако пак се опитате да разговаряте с него, след като специално ви казах, че няма да отговаря на въпросите ви, край на сделката.
Бош се готвеше да попита каква сделка са сключили, но си премълча.
— Ще ни каже ли?
— Не. Аз ще ви кажа. Според него, когато тази Лейла постъпила на работа в клуба, той няколко нощи подред я откарвал до вкъщи. Една нощ тя го помолила да я остави на друг адрес, защото се мъчела да избегне някакъв тип, с когото по онова време ходела, а смятала, че я чака в квартирата й. Във всеки случай клиентът ми я оставил в къща в северен Лас Вегас. Казала му, че била израснала там. Не знае точния адрес, но къщата се намирала на ъгъла на ул. „Сикъмор“ и „Ърбъндейл“. На най-северния ъгъл. Проверете там. Това е всичко.
Бош извади бележника си и записа имената на улиците.
— Благодаря ви, г-н адвокат.
— Докато сте извадили бележника си, запишете си, че ще се срещнем утре в девет сутринта в съда в стая номер десет. Убеден съм, че ще вземете всички необходими мерки, за да отведете клиента ми в пълна безопасност?
— Нали затова са куриерите?
— Извинете, детектив. Казахме си някои неща, бяхме се поразгорещили. Не съм искал да ви обидя.
— Не се притеснявайте.
Бош се върна в бюрото и от един свободен телефон се свърза със „Саутуест“, за да промени резервацията си за полета от три следобед на десет и половина сутринта. Той не погледна към Айвърсън, но усещаше, че детективът го гледа, седнал на пет метра от него.
Когато свърши, Бош подаде глава в кабинета на Фелтън. Капитанът разговаряше по телефона. Хари само иронично му отдаде чест и си тръгна.
Когато се върнаха във взетата под наем кола, двамата с Едгар решиха да идат до затвора и да уредят прехвърлянето преди да започнат да търсят Лейла.
Затворът се намираше близо до съда. Дежурният сержант на име Хакет накратко им обясни как и къде ще им предадат Гоушън. Тъй като вече минаваше пет, на сутринта Бош а Едгар щяха да си имат работа с друг сержант. И все пак Хари се чувстваше по-спокоен, като знаеше предварително механизма на операцията. Щяха да настанят Гоушън в автомобила в затворен и безопасен гараж. Детективът предполагаше, че няма да имат неприятности. Поне не там.
Като следваха напътствията на Хакет, двамата стигнаха до средно заможен квартал в северен Лас Вегас и откриха къщата, пред която Гоушън бил оставил Лейла — малко бунгало с алуминиеви навеси над прозорците. Отпред беше паркирана мазда КХ.
Вратата им отвори запазена възрастна жена на около шейсет и пет години. На Бош му се стори, че донякъде прилича на Лейла. Той й показа значката си.
— Госпожо, казвам се Хари Бош, а това е Джери Едгар. Двамата сме от Лос Анджелис и търсим млада жена, с която трябва да поговорим. Тя е танцьорка и е известна под името Лейла. Тук ли е?
— Тя не живее тук. Не зная за какво говорите.
— Сигурен съм, че знаете, госпожо, и ще ви бъда признателен, ако ни окажете съдействие.
— Казах ви, тя не живее тук.
— Е, ние пък чухме, че живее при вас. Така ли е? Вие сте майка й, нали? Опитала се е да се свърже с мен. Няма причина да се страхува или да не иска да разговаря с нас.
— Ще й предам, ако я видя.
— Можем ли да влезем?
Бош сложи ръка на вратата и бавно, но решително започна да я отваря, преди жената да успее да му отговори.
— Не можете просто така…
Тя не довърши. Знаеше, че е безсмислено. В един съвършен свят ченгетата не можеха просто да нахълтат вътре. Но светът не бе съвършен.
Бош влезе и се огледа. Мебелировката беше стара, износена с няколко години повече, отколкото се предполагаше, че би трябвало да издържи. Състоеше се от стандартния диван и два фотьойла, покрити с пъстри килимчета, навярно за да скрият изтърканата дамаска. Имаше стар телевизор, от онези без дистанционно управление. Върху малка масичка бяха пръснати клюкарски списания. Разнасяше се неприятната миризма на стари хора.
— Сама ли живеете тук? — попита той.
— Да, сама — възмутено отвърна жената, сякаш въпросът му я обиждаше.
— Кога за последен път сте виждали Лейла?
— Тя не се казва Лейла?
— Това беше следващият ми въпрос. Как е истинското й име?
— Гретхен Алекзандър.
— А вашето?
— Дороти Алекзандър.
