— Къде е тя, Дороти?
— Не зная и не съм я питала.
— Кога си тръгна?
— Вчера сутринта.
Бош кимна на Едгар и той отстъпи назад, обърна се и тръгна по коридора към задната част на къщата.
— Къде отива? — попита жената.
— Просто ще поогледа, това е всичко — отвърна детективът. — Да седнем и да си поговорим, Дороти. Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-скоро ще си тръгнем.
Той посочи към стола и остана прав, докато тя най-после седна. После заобиколи малката масичка и се настани на дивана. Пружините му бяха изтърбушени. Хари потъна толкова ниско, че трябваше да се наведе напред и въпреки това коленете му почти опираха до гърдите. Бош извади бележника си.
— Не искам да ми тършува из нещата — каза Дороти, като гледаше през рамо към коридора.
— Той ще внимава. — Детективът отвори бележника си. — Изглежда, знаехте, че ще дойдем. Откъде разбрахте?
— Тя ми каза, това е всичко. Спомена, че можело да дойде (полицията. Но не ми каза, че ще сте чак от Лос Анджелис.
— А знаете ли защо сме тук?
— Заради Тони. Тя каза, че бил убит.
— Къде отиде Гретхен, Дороти?
— Не ми каза. Можете да ме разпитвате колкото си щете, но отговорът ми ще е все същият. Не зная.
— Онази кола отпред нейна ли е?
— Естествено. Купи я със собствените си пари.
— Спечелени в стриптийз бара, нали?
— Винаги съм казвала, че парите не миришат, независимо как са спечелени.
Едгар се върна и погледна към Бош. Хари му кимна да докладва.
— Като че ли е била тук. Има втора спалня. Пепелникът на нощното шкафче е пълен. В гардероба има свободно място, сякаш някой си е събрал нещата. Но е оставила ето това.
Той протегна ръка и показа малка овална рамка със снимката на Тони Алайзо и Гретхен Алекзандър. Двамата се прегръщаха и се усмихваха към обектива. Бош кимна и върна поглед към Дороти.
— Щом си е тръгнала, защо е оставила колата си тук?
— Не зная. Дойде да я вземе такси.
— Със самолет ли е заминала?
— Откъде бих могла да зная, щом нямам представа къде е отишла?
Детективът насочи показалец към нея като дуло на пистолет.
— Добър въпрос. Каза ли ви кога ще се върне?
— Не.
— На колко години е Гретхен?
— Скоро ще навърши двайсет и три.
— Как прие новината за Тони?
— Зле. Тя го обичаше и сега е направо съкрушена. Тревожа се за нея.
— Смятате ли, че е в състояние да се опита да се самоубие?
— Не зная.
— Тя ли ви каза, че го обича, или просто вие си мислите така?
— Тя ми го каза. Призна ми го и беше искрена. Каза, че щели да се женят.
— Дъщеря ви знаеше ли, че Тони Алайзо е женен?
— Да, знаеше. Но той й казал, че всичко е свършило и че било просто въпрос на време.
Бош кимна. Чудеше се дали това е истина. Не истината, в която бе вярвала Гретхен, а онази, в която беше вярвал Тони? Алайзо. Той погледна надолу към празния лист на бележника си.
— Опитвам се да реша дали има нещо друго — каза детективът. — Джери?
Едгар поклати глава, после попита:
— Бих искал да разбера защо една майка би оставила дъщеря си да върши това, за да се издържа. Да си съблича дрехите.
— Джери, аз…
— Тя имаше талант, господине. Идваха мъже от цялата страна и когато я видеха, продължаваха да ходят там. Заради нея. И тя не ми е дъщеря. Родната й майка избяга и ми я остави. Но тя има талант и аз повече няма да разговарям с вас двамата. Махайте се от дома ми.
Жената се изправи, сякаш готова да ги изгони насила, ако се наложи. Бош реши да ней противоречи и също стана от дивана, като прибра бележника си.
— Извинете, че ви обезпокоихме — каза той и извади визитна картичка от портфейла си. — Бихте ли й предали този телефонен номер, ако ви се обади? А тази вечер може отново да ме намери в „Мираж“.
— Ако се обади, ще й кажа.
Тя взе картичката и ги последва до вратата. На стъпалата отпред Бош се обърна към нея и кимна.
— Благодаря ви, г-жо Алекзандър.
— За какво?
На връщане към центъра двамата потънаха в продължително мълчание. Накрая Бош попита Едгар какво мисли за разговора.
— Корава стара кучка е. Трябваше дай задам онзи въпрос. Просто за да видя как ще реагира. Освен това според мен тази Лейла или Гретхен няма нищо общо със случая. Просто поредното глупаво момиче, което Тони е измамил. Нали знаеш, обикновено стриптизьорките са измамниците. Но този път смятам, че това е бил Тони.
— Възможно е.
Бош запали цигара и отново потъна в мълчание. Вече не мислеше за разговора. Що се отнасяше до него, работното време за този ден беше приключило и сега мислите му бяха насочени към Елиънър Уиш.
Когато стигнаха до „Мираж“, той спря автомобила в кръговата отбивка пред вратата.
— Какво правиш, бе, човек? — попита Едгар. — Булите може да се бръкне за „Мираж“, но няма да ни даде от служебните пари, за да платим на момчето за паркинг.
— Просто те оставям, Ще ида да оставя тази кола и да взема нашата. Изобщо не искам утре да се приближаваме до летището.
— Прав си, но искам да дойда с теб. Тук няма какво друго да правя, освен да си пръскам парите по ротативките.
Бош протегна ръка, отвори жабката и натисна бутона за капака на багажника.
— Не, Джед. Ще ида сам. Искам да пообмисля някои неща. Извади си багажа от багажника.
Едгар продължително го изгледа. Бош отдавна не го бе наричал Джед. Понечи да каже нещо, но очевидно се отказа. После отвори вратата.
— Добре, Хари. Искаш ли по-късно да поръчам вечеря или нещо друго?
— Да, може би. Ще се обадя в стаята ти.
— Както кажеш.
Когато Едгар затвори багажника, Бош се върна обратно на булевард „Лас Вегас“ и пое на север към „Сандс“. Здрачаваше се и неоновото сияние на града изместваше дневната светлина. Десет минути по-късно детективът спря на паркинга пред жилището на Елиънър Уиш, дълбоко си пое дъх и излезе от колата. Трябваше да разбере. Защо не беше вдигала телефона? Защо не бе отговорила на бележката му?
Когато застана пред вратата, той почувства, че коремът му се стяга, сякаш го стискаше огромен юмрук. Грижливо сгънатата и пъхната два дни по-рано в процепа на вратата бележка продължаваше да си е на мястото. Бош погледна надолу към изтърканата изтривалка и рязко стисна очи. Обгърна го чувството за вина, което с толкова усилия се бе мъчил да преодолее. Веднъж беше провел телефонен разговор, в резултат на който загина невинен човек. Това бе грешка, която не можеше да предвиди, но въпреки всичко
