човекът беше убит и той с огромни мъки успя, ако не да забрави този факт, поне да се примири с него. Но сега ставаше дума за Елиънър. Бош знаеше какво ще открие зад вратата. Когато беше поискал от Фелтън телефонния номер и адреса й, той бе привел механизма в движение, ужасно движение, завършило с отвеждането й в управлението, със смачкването на крехкото й достойнство и вяра, че миналото е останало зад гърба й.
Той изрита изтривалката настрани с надеждата, че Елиънър може да е оставила отдолу ключ. Нямаше нищо. Шперцовете му бяха в жабката на колата, паркирана на летището. Поколеба се за миг, впил очи в мястото над бравата, после отстъпи назад, вдигна левия си крак и заби пета във вратата. Парче дърво близо до касата се отцепи и вратата се отвори. Бош бавно влезе в апартамента.
В дневната всичко като че ли беше на мястото си. Хари бързо излезе в коридора и провери в спалнята. Леглото бе оправено. Той остана за миг там и се опита бавно да възстанови нормалното си дишане. Тя бе жива. Някъде. Поне така смяташе. Бош седна на леглото, извади цигара и я запали. Чувството му на облекчение бързо се помрачи от нови съмнения и парливи въпроси. Защо не му се беше обадила? Дали в споделената им взаимност имаше нещо истинско?
— Има ли някой тук? — разнесе се мъжки глас откъм предната част на апартамента. Бош реши, че някой го е чул да разбива вратата, изправи се и излезе от спалнята.
— Да — отвърна детективът. — Тук съм. Аз съм полицай.
Той влезе в дневната и видя безупречно облечен мъж в черен костюм с бяла риза и черна вратовръзка. Предположението му се оказа грешно.
— Детектив Бош?
Хари се напрегна и не отговори.
— Един човек навън би искал да разговаря с вас.
— Кой?
— Той ще ви каже кой е и какво иска.
Мъжът се насочи към вратата, сякаш остави Бош да реши дали да го последва. Детективът се поколеба за миг и после тръгна след него.
На паркинга чакаше дълга лимузина със запален двигател. Мъжът в черния костюм я заобиколи и седна на шофьорското място. Малко по-късно Бош също се приближи до колата. Той инстинктивно вдигна ръка, прокара я по сакото си и почувства успокоителното издуване на пистолета. В това време задната врата се отвори и някакъв мъж с грубо, тъмно лице го повика с ръка. Детективът не се поколеба. Вече бе прекалено късно.
Той влезе в големия автомобил и седна с лице към задната седалка. Срещу него седяха двама мъже. Единият беше човекът, който го повика — небрежно облечен и отпуснат на комфортната седалка. Другият бе възрастен мъж в скъп костюм със стегната вратовръзка. Върху облегалката за ръце между двамата се виждаше малка черна кутия със светеща зелена лампичка. Бош беше виждал такива устройства. Регистрираха електронните радиовълни, излъчвани от подслушвателна апаратура. Докато зелената лампичка светеше, можеха спокойно да разговарят.
— Детектив Бош — каза мъжът с грубото лице.
— Джоуи Маркс, предполагам.
— Казвам се Джоузеф Маркони.
— С какво мога да ви бъда полезен, г-н Маркони?
— Реших, че бихме могли да си поговорим, това е всичко. Ние с вас и моят адвокат.
— Г-н Торино?
Другият мъж кимна.
— Чух, че днес сте загубили един от клиентите си.
— Точно затова искахме да поговорим с вас — каза Маркони. — Имаме проблем. Ние…
— Как разбрахте къде съм?
— Пратих моите хора да наблюдават апартамента. Смятахме, че може да се върнете тук. Главно защото оставихте онази бележка.
Очевидно го бяха следили и той се зачуди откога. После мислите му се насочиха в друга посока и той внезапно разбра каква е целта на срещата.
— Къде е Елиънър Уиш?
— Елиънър Уиш ли? — Маркони погледна към Торино и после отново върна очи към Бош. — Не я познавам. Но предполагам, че ще се появи.
— Какво искате, Маркони?
— Просто исках да си поговорим, това е всичко. Само един спокоен разговор. Имаме проблем и може би ще успеем да го решим. Искам да се разбера с вас, детектив Бош. Вие искате ли да се разберем?
— Вече ви попитах — какво искате?
— Искам да изясним това, преди въпросът да е излязъл извън контрол. Тръгнали сте по погрешна следа, детектив. Вие сте добър човек. Проверих ви. Имате си своя етика и аз го оценявам. През целия си живот сте се подчинявали на тази етика. Това е вярно. Но сега сте тръгнали по погрешна следа. Нямам нищо общо с Тони Алайзо.
Бош се усмихна и поклати глава.
— Вижте, Маркони, не ме интересува алибито ви. Сигурен съм, че е желязно, но изобщо не ми пука. Разполагате със средства да натиснете спусъка на петстотин и петдесет километра разстояние. Било е извършено отдалеч, нали разбирате какво искам да кажа?
— Детектив Бош, тук има нещо нередно. Каквото и да ви е казало онова копеле, това е лъжа. Нито аз, нито хората ми имаме нещо общо със смъртта на Тони и сега просто ви давам възможност да го разберете.
— Да и какво да направя? Просто да пусна Лъки, така че да можете да го чакате с лимузината пред затвора и да го отведете на разходка в пустинята, така ли? Мислите ли, че щяхме някога отново да го видим?
— А вие смятате ли, че някога отново ще видите онази бивша агентка от ФБР?
Бош втренчено го изгледа. Гневът му се надигна и той усети, че вените на шията му леко запулсираха. После с бързо движение извади пистолета си и се наведе към задната седалка. Детективът хвана дебелата златна верижка на врата на Маркони, рязко го дръпна напред и заби дулото в бузата на мафиота.
— Моля?
— Успокойте се, детектив Бош — каза Торино. — Не е нужно да правите нищо прибързано.
Той постави длан върху ръката на Хари.
— Пусни ме, боклук такъв.
Адвокатът го пусна и вдигна ръце.
— Просто исках малко да поуспокоя топката, това е всичко.
Бош се облегна назад, но не свали пистолета. Дулото беше оставило кръгла следа и петно от оръжейна смазка на бузата на Маркони. Той я избърса с длан.
— Къде е тя, Маркони?
— Съвсем наскоро чух, че искала да се махне оттук за няколко дни, Бош. Не е нужно да преиграваш така. Разговаряме съвсем приятелски. Тя ще се върне. Всъщност след като вече зная, че си толкова, хм, привързан към нея, лично ще гарантирам за връщането й.
— В замяна на какво?
В затвора все още беше дежурен Хакет. Бош му каза, че трябва да поговори няколко минути с Гоушън по въпрос, свързан със сигурността. Сержантът се поколеба и възрази, че правилникът не позволявал, но Бош знаеше, че независимо от това местните полицаи го правят. Накрая Хакет отстъпи, придружи го до стаята, в която адвокатите разговаряха с клиентите си, и му каза да почака. Десет минути по-късно дежурният въведе Гоушън и го закопча за стола. После скръсти ръце и застана зад заподозрения.
— Сержант, трябва да поговоря с него насаме.
— Не мога да го направя. Длъжен съм да го охранявам.
— Така или иначе няма да разговаряме — подметна Гоу-щън.
— Сержант — рече Бош. — Онова, което ще съобщя на този човек, независимо дали ще се съгласи да
