разговаря с мен, може да ви изложи на опасност, ако стане известно, че сте го чули. Нали разбирате какво искам да кажа? Защо излишно да рискувате? Само пет минути, не искам повече.
Хакет се замисли за миг и без да каже нищо повече, ги остави сами.
— Много хитро, Бош, но аз няма да разговарям с теб. Уайс ми каза, че можеш да се опиташ да го направиш без негово знание. Няма да играя по свирката ти. Заведи ме в Лос Анджелис, дай ми хората, с които мога да се разбера, и ще се разберем. Тогава всеки ще получи каквото иска.
— Млъкни и слушай, тъп задник такъв. Вече не давам и пукната пара за каквато и да е сделка. Единственото, което ме интересува сега, е дали да те оставя жив, или не.
Бош разбра, че е успял да привлече вниманието му. Той го остави няколко секунди да чака в напрежение, после продължи:
— Нека ти обясня нещо, Гоушън. В цял Лас Вегас има само един човек, който ме интересува. Жена. Ако нея я няма, всичко отива по дяволите. Но нея я има. И от всички хора в този град, твоят шеф е решил да задържи и да използва срещу мен тъкмо нея.
Гоушън тревожно присви очи. Ставаше дума за неговите хора. Заподозреният отлично знаеше какво следва.
— Ето каква е сделката, за която говоря — рече Бош. — Теб срещу нея. Джоуи Маркс ми каза, че ще върне приятелката ми, ако не стигнеш до Лос Анджелис. И обратно. Нали ти е ясно?
Гоушън сведе поглед към масата и бавно кимна.
— Ясно ли ти е?
Детективът извади пистолета си и го насочи на по-малко от десет сантиметра от лицето му. Очите на Гоушън се събраха към черния отвор на цевта.
— Бих могъл да ти пръсна черепа още сега. Хакет ще влезе и аз ще му кажа, че си се опитал да ми вземеш пистолета. Ще му се наложи да ми повярва. Той ми позволи да се срещна с теб, а това е незаконно. Ще трябва да ми повярва.
Бош отдръпна оръжието си.
— Или пък утре. Ето какво ще стане утре. Докато чакаме самолета на летището, край игралните автомати се вдига шум. Някой е ударил шибания джакпот и двамата с партньора ми допускаме грешката да погледнем натам. Междувременно някой — може да е твоето приятелче Гъси — те намушва в гърлото с петнайсетсантиметрова кама. Ти си мъртъв, а приятелката ми се връща при мен.
— Какво искаш, Бош?
Детективът се наведе към него.
— Искам да ми дадеш основание да не го правя. Изобщо не ми пука за теб, Гоушън, жив или мъртъв. Но няма да позволя и прашинка да падне върху нея. През живота си съм допускал много грешки. Веднъж заради мен убиха човек, когото не би трябвало да убият. Ясно ли ти е? Няма да повторя тази грешка. Това е изкупление, Гоушън. И ако трябва да дам боклук като тебе, няма да се поколебая. Има само една възможност. Ти познаваш Джоуи Маркс. Къде би могъл да я държи?
— О, Господи, нямам представа.
Заподозреният потърка главата си с длан.
— Помисли, Гоушън. Той е правил такива неща и преди. За хора като вас това е нещо обичайно. Къде би могъл да държи някой, когото не иска да открият?
— Той използваше… използваше няколко скривалища. Хм… струва ми се, че в този случай би трябвало да е използвал онези полинезийци.
— Кои са те?
— Двама здравеняци. Полинезийци. Братя са. Имената им са прекалено трудни, за да ги запомня. Наричаме ги Том й Джери. Едно от скривалищата е тяхната къща. И в този случай Джоуи сигурно е използвал нея. Другата е главно за броене на пари, там отсядат хората от Чикаго.
— Къде е къщата на полинезийците?
— В северен Вегас, всъщност не много далеч от „При Доли“.
Върху листа от бележник, който му даде Бош, Гоушън нахвърля груба схема.
— Ходил ли си там, Гоушън?
— Няколко пъти.
Детективът обърна листа наопаки.
— Начертай ми плана на къщата.
Бош спря в отбивката пред „Мираж“ прашната детективска кола, която беше прибрал от летището, и изскочи навън. Портиерът го пресрещна, но той мина покрай него.
— Ключовете ви, сър?
— Веднага се връщам.
Портиерът възрази, че не може просто така да остави колата си там, но Бош изчезна зад въртящата се врата. Докато минаваше през казиното на път за фоайето, той потърси Едгар сред играчите, спирайки поглед на всеки висок негър. Партньорът му го нямаше.
От един от вътрешните телефони във фоайето детективът поиска стаята на Едгар и почти доловимо въздъхна от облекчение, когато чу гласа му.
— Джери, тук е Бош. Нуждая се от помощта ти.
— Какво има?
— Ще те чакам на входа.
— Сега ли? Тъкмо си поръчах вечеря. Ти не се обади и аз…
— Веднага, Джери. Носиш ли си бронираната жилетка?
— Жилетката ли? Да. Какво…
— Вземи си жилетката.
Бош затвори, преди Едгар да успее да му зададе други въпроси.
Когато се обърна, за да се насочи към изхода, погледът му попадна върху познато лице. Тъй като мъжът бе добре облечен, отначало си помисли, че е някой от хората на Джоуи Маркс, но после си спомни. Ханк Майер, шефът на охраната.
— Детектив Бош, не очаквах да ви видя тук.
— Току-що пристигам. Дойдох да взема един човек.
— Значи сте намерили когото търсехте?
— Така смятаме.
— Поздравления.
— Вижте, Ханк, трябва да тръгвам. Оставил съм колата си отпред и сигурно съм задръстил улицата.
— А, значи е била вашата кола. Току-що чух по радиостанцията. Да, моля ви, махнете я оттам.
— Ще се видим по-късно.
Бош понечи да го отмине.
— А, детектив? Просто исках да знаете, че онзи залог още не е осребрен.
Хари спря.
— Какво?
— Нали ни помолихте да проверим дали някой е осребрил залога, който вашият човек е направил в петък вечерта. За „Доджърс“.
— А, да, вярно.
— Е, проверихме компютърните записи и открихме номера на квитанцията. После намерихме номера в компютъра. Още никой не е прибрал парите.
— Добре, благодаря.
— Днес телефонирах в офиса ви, за да ви съобщя, но вас ви нямаше. Не знаех, че ще идвате отново. Ще продължаваме да следим.
— Благодаря ви, Ханк. Трябва да вървя.
Бош започна да се отдалечава, но Майер продължи:
— Няма проблем. Аз ви благодаря. С готовност сътрудничим на нашите братя от органите на реда.
Майер широко се усмихна. Детективът хвърли поглед назад към него и се почувства така, сякаш за крака му е закачена тежест. Не можеше да се откъсне от него. Бош просто кимна и продължи да върви, като се
