— Нещо друго? — попита Едгар.
— Започваме отначало — отвърна Бош. — Искам да научим всичко, за нея. Откъде е, кои са приятелите й, какво прави по цял ден в онази къща, какво е правила и с кого го е правила през цялото онова време, когато Тони е отсъствал?
Райдър и Едгар кимнаха.
— Трябва да има съучастник. Предполагам, че е мъж. И се обзалагам, че ще го открием чрез нея.
Келнерът се приближи до масата с поднос и го остави върху сгъваема количка. Тримата мълчаливо наблюдаваха как поднася храната. Върху подноса имаше три отделни порции пилешки пай. С помощта на вилица и лъжица възрастният мъж отдели корите от тесто отгоре и ги сложи в чиниите. После постави върху тях съдържанието на пая, сервира блюдата и поднесе на Едгар и Райдър нови чаши чай с лед. Накрая наля на Бош мартини от малка стъклена гарафа и без да каже дума, се отдалечи.
— Очевидно — рече Хари. — Трябва да действаме без много шум.
— Да — каза Едгар, — но Билетс промени графика и ако сега се появи нов случай, трябва да го поемем ние с Киз. При това ще се наложи да работим без теб. Няма да имаме никакво свободно време.
— Добре, направете каквото можете. Ако се появи нов случай, естествено, че ще го поемете. Междувременно, ето какво предлагам. Вие двамата проверете миналото на Вероника и вижте какво ще успеете да откриете. Имате ли някакви връзки в „Таймс“ или в светските списания?
— Познавам двама души в „Таймс“ — отвърна Райдър. — И една жена, която е секретарка или нещо такова във „Варайъ-ти“. Беше жертва в един от случаите, по които съм работила.
— Можеш ли да им се довериш?
— Мисля, че да.
— Виж дали ще се съгласят да направят справка за Вероника. Преди много време за кратко се е появила на голямата сцена. Имала е своите петнайсет минути слава. Възможно е да има някакви материали за нея и те да ни дадат имена на хора, с които можем да поговорим.
— Няма ли пак да идем при нея? — попита Едгар.
— Мисля, че още е рано. Искам да разполагаме с нещо, за което да разговаряме.
— Ами съседите?
— Ти се заеми с тях. Ако погледне през прозореца и те види, това ще я накара да се замисли. Ако ходиш там, хвърли един поглед на дневника на портала. Поговори с Наш. Сигурен съм, че няма да ти трябва нова заповед. Иска ми се Да прегледаме данните за цялата година, да разберем кой е ходил при нея, особено докато Тони го е нямало. Финансовите му документи са при нас и можем да възстановим времето на отсъствията му. Така ще знаеш кога е била сама в къщата.
Бош взе вилицата си. Още не бе опитал храната, но мислите му бяха прекалено заети с разследването и с предстоящите им действия.
— Освен това ще ни трябва колкото се може повече от документацията по случая. Разполагаме единствено с копие от дневника. Сега отивам до центъра „Паркър“ за срещата си в ОВР. Ще намина през патологията и ще взема копие от доклада за аутопсията. Федералните вече го имат. Освен това ще поговоря с Донован в ОНИ и ще видя дали е открил нещо повече в колата. Ще направя копие и от отпечатъците от подметката. Надявам се, че федералните още не са взели всичко. Пропускам ли нещо друго?
Едгар и Райдър поклатиха глави.
— Искате ли да се срещнем, за да видите какво имаме и после да впрегнем мозъците си на работа?
Те кимнаха.
— Към шест в „Кат & Фидъл“?
Те отново кимнаха. Бяха прекалено заети с яденето, за да му отговорят. Бош на свой ред опита от храната, която вече започваше да изстива. Замислен за случая, той се присъедини към мълчанието им.
— Всичко е в подробностите — след известно време каза Хари.
— Какво? — попита Райдър.
— Случаят. Когато имаш такъв случай, отговорът винаги се крие в подробностите. Само гледай и ще видиш, че когато го открием, отговорът ще е бил в папките, някъде в дневника. Винаги е така.
Разговорът с Частейн започна според очакванията на Бош. Двамата с Дзейн, защитника му, седяха на сива маса в една от стаите за разпит в ОВР. Старият касетофон „Сони“ беше включен и всичко казано в стаята се записваше. На полицейски жаргон Частейн „запечатваше“ историята на Бош. Записваше на лента колкото се може по-подробното му обяснение. Всъщност той нямаше да започне разследването си, докато историята на Бош не бъдеше запечатана. Тогава щеше да започне да търси в нея несъответствия. Единственото, което трябваше да направи, бе да го уличи дори само в една лъжа и тогава можеше да го изправи пред комисията по правата. В зависимост от големината и значението на лъжата можеше да поиска наказание от понижение до уволнение.
Частейн монотонно и усърдно четеше предварително подготвените си въпроси от голям бележник и Бош бавно и внимателно отговаряше с колкото е възможно по-малко думи. Това бе игра. Детективът я беше играл и преди. През петнайсетте минути, които имаше преди да започнат, Дзейн го бе посъветвал как да се държи. Като опитен защитник, той изобщо не попита директно Хари дали наистина е подхвърлил пистолета. Всъщност не го интересуваше. Той просто възприемаше ОВР като враг, като група от лоши ченгета с една- единствена цел — да победят добрите. Дзейн беше представител на старата школа, според която всички полицаи непременно бяха добри, и макар че понякога работата им ги правеше лоши, те не трябваше да бъдат преследвани от своите.
В продължение на половин час всичко вървеше както обикновено. Но после Частейн му отправи неочакван въпрос.
— Детектив Бош, познавате ли жена на име Елиънър Уиш? Дзейн протегна ръка пред Бош, за да му попречи да отговори.
— Какви са тези глупости, Частейн?
— С кого си приказвал, Частейн? — добави Бош.
— Чакай малко, Хари — рече Дзейн. — Не казвай нищо. Накъде биеш, Частейн?
— Заповедта на началника е съвсем ясна. Разследвам поведението на Бош по време на случая. Що се отнася до това с кого съм разговарял или откъде съм получил информацията си, засега това не ви интересува.
— Предполага се, че разследваш така нареченото подхвърляне на пистолет, за което всички знаят, че е пълна измислица. И ние сме тук, за да отговаряме само на въпроси, свързани с него.
— Искате ли пак да прочетете заповедта на началника? Тя е пределно ясна.
Дзейн го изгледа за миг.
— Дай ни пет минути да обсъдим въпроса. Защо не идеш да се поразходиш?
Частейн се изправи и изключи касетофона. Когато стигна до вратата, той се обърна и ги погледна с усмивка.
— Този път ви хванах и двамата. Няма да се измъкнеш пак, Бош. И Дзейн, мисля, че не можеш винаги да побеждаваш, нали?
— Ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен, лицемерен задник такъв. Махай се оттук и ни остави сами.
Когато Частейн излезе, Дзейн се наведе да погледне касетофона, за да се увери, че е изключен. После се изправи и провери термостата на стената, за да види дали не е скрит подслушвател. Убедил се, че разговорът им ще остане между тях, той се върна на мястото си и попита Бош за Елиънър Уиш. Детективът му разказа за срещите си с нея през последните няколко дни, но не спомена за отвличането и за последвалото й признание.
— Някое от ченгетата в Метро трябва да му е казало, че живееш с нея — рече Дзейн. — Той не знае нищо друго и просто напипва в тъмното. Ако си признаеш, това му стига. Но най-много да получиш мъмрене. Стига да не знае нещо повече. Ако обаче излъжеш и кажеш, че не си бил с нея, докато всъщност си бил, и той успее да го докаже, ще загазиш. Затова моят съвет е да му кажеш, че я познаваш и че си бил с нея. Зарежи го, това не е нищо. Кажи му, че си приключил с нея и ако той не знае нещо повече, ще си остане с пръст в устата.
