— Не съм сигурен.
— В какво?
— Дали съм приключил с нея.
— Ами тогава не му казвай нищо по въпроса, освен ако не те попита. Тогава сам ще прецениш. Готов ли си?
Бош кимна и Дзейн отвори вратата. Частейн седеше на едно бюро отпред.
— Къде си бе, Частейн? — подигра го защитникът. — Откога те чакаме?
Частейн не отговори. Той влезе в стаята, включи касетофона и продължи разпита.
— Да, познавам Елиънър Уиш — каза Бош. — Да, през последните няколко дни съм бил с нея.
— Колко пъти?
— Не зная точно. Една-две нощи.
— Докато сте водили разследването ли?
— Не докато съм го водил. През нощта, след като бях свършил със служебните си задължения. Не всички работим денонощно като теб, Частейн.
Бош му се усмихна без капчица хумор.
— Тя беше ли свидетел по случая? — попита Частейн с глас, който показваше колко е шокиран от факта, че Бош е преся-кал границата.
— Отначало си мислех, че може да е така. След като я открих и разговарях с нея, съвсем бързо разбрах, че не е.
— Но все пак отначало сте се срещали с нея в качеството си на детектив, водещ разследването.
— Точно така.
Частейн продължително се консултира с бележника си, преди да зададе следващия въпрос.
— Тази жена — говоря за осъдената престъпничка Елиънър Уиш — продължава ли да живее в дома ви в момента?
Бош почувства, че в гърлото му се надига ярост. Намесата в личния му живот и тонът на Частейн го вбесяваха. С мъка успя да запази спокойствие.
— Не зная — отвърна той.
— Не знаете дали някой живее в дома ви?
— Виж, Частейн, снощи тя беше там, разбираш ли? Това ли искаш да чуеш? Беше там. Но дали ще остане довечера, това не зная. Тя си има собствено жилище във Вегас. Може вече да си е заминала, не зная. Не съм проверявал. Ако искаш да се обадя и да я питам дали в момента официално Живее в дома ми, ще го направя.
— Мисля, че не е необходимо. Струва ми се, че засега научих всичко, което ми трябваше.
С тези думи той премина към стандартния край на разпитите в ОВР.
— Детектив Бош, ще бъдете уведомен за резултатите от текущото разследване на поведението ви. Ако управлението повдигне обвинения срещу вас, ще ви бъде съобщено кога ще се проведе заседанието на комисията по правата, на което трима капитани ще изслушат доказателствата. Ще имате възможност да изберете един от капитаните, другия ще избера аз, а третият ще бъде избран случайно. Имате ли въпроси?
— Само един. Как може да се смяташ за полицай, когато през цялото време седиш тук и провеждаш тези тъпи разследвания?
Дзейн постави длан върху ръката на Бош, за да го накара да млъкне.
— Не, няма нищо — отвърна Частейн и махна на защитника да го остави. — С удоволствие ще отговоря на въпроса. Всъщност много често ми го задават, Бош. Странно е, но като че ли винаги го правят ченгетата, които разследвам. Както и да е, отговорът ми е, че се гордея с това, защото представлявам обществото и ако няма кой да контролира полицията, няма да има и кой да наказва нарушенията на широките й правомощия. Аз изпълнявам важна мисия в това общество, детектив Бош. Гордея се с това, което върша. Вие можете ли да кажете същото за себе си?
— Да, да, да — каза Бош. — Сигурен съм, че на записа това ще прозвучи страхотно за онзи, който го слуша. Имам чувството, че навярно нощем си седиш и сам си го слушаш. За кой ли пореден път. И след известно време започваш да си вярваш. Но нека те попитам нещо, Частейн. Кой контролира онзи, който контролира полицията?
Бош се изправи и Дзейн го последва. Разпитът свърши.
След като си тръгна от ОВР и благодари на Дзейн за помощта му, Бош слезе на третия етаж до лабораторията на ОНИ, за да се срещне с Арт Донован. Криминологът тъкмо се връщаше от местопрестъпление, подреждаше пликовете с веществени доказателства и ги проверяваше по инвентарния списък. Когато детективът приближи, той вдигна поглед.
— Как влезе тук, Хари?
— Зная комбинацията.
Знаеха я повечето детективи, които работеха в центъра. Бош не беше там от пет години, но все още не я бяха сменили.
— Разбирам — каза Донован. — Ето как почват неприятностите.
— Какви неприятности?
— Ти влизаш тук, докато аз се занимавам с веществените доказателства. После някой гаден адвокат казва, че не били валидни, и аз ставам за посмешище по националната телевизия.
— Това е параноя, Арти. Пък и поне още пет години няма да станем свидетели на нов процес на века.
— Много смешно. Какво искаш, Хари?
— Ти си вторият човек за днес, който ми казва, че съм смешен. Какво става с отпечатъците ми от подметка и с всички останали материали?
— От случая Алайзо ли?
— Не, от случая Линбърг. Ти от кой мислиш?
— Ами чух, че вече не се занимаваш с него. Предполага се, че трябва да приготвя материалите за ФБР.
— Кога ще дойдат да ги вземат?
Донован за първи път вдигна поглед от работата си.
— Просто казаха, че ще пратят някого до пет.
— Значи докато се появят, случаят си е мой. Какво става с отпечатъците от подметка, които открихме?
— Няма нищо особено. Пратих копия в криминологичната Лаборатория на бюрото във Вашингтон, за да видят дали няма Да успеят да ги идентифицират.
— И?
— И нищо. Не са ми отговорили. Бош, всички управления в страната им пращат материали. Знаеш го. И ти е ясно, че Не захвърлят всичко останало, когато получат нещо от лосанджелиската полиция. Навярно ще ми отговорят следващата седмица. Ако имам късмет.
— По дяволите.
— Във всеки случай, вече е прекалено късно да се свързвам с източното крайбрежие. Може би в понеделник. Не знаех, че изведнъж са станали толкова важни за теб. Общуване, Хари, това е тайната. Трябва някой път да го опиташ.
— Няма значение, имаш ли други копия.
— Да.
— Можеш ли да ми ги дадеш?
— Естествено, но ще трябва да почакаш двайсетина минути, за да свърша с това.
— Хайде, Арти, навярно са в някой шкаф. Ще ти отнема само трийсет секунди.
— Я ме остави на мира — ядосано отвърна Донован. — Говоря сериозно, Хари. Да, в шкаф са и наистина ще ми отнеме само половин минута да ти ги донеса. Но ако оставя това, което правя, сигурно ще ме разпънат на кръст, когато давам показания за този случай. Спокойно мога да си представя как някой разярен от справедлив гняв гаден адвокат ме пита: „И казвате на съдебните заседатели, че докато сте се
