занимавали с веществените доказателства от този случай, сте станали и сте се захванали с доказателства от друг, така ли,?“ И вече не е нужно да си Ф. Лий Бейли, за да го кажеш така, че съдебните заседатели да ти повярват. А сега ме остави на мира. Върни се след половин час.
— Добре, Арти, ще те оставя на мира.
— И когато идваш, позвъни. Недей да влизаш направо. Трябва да променим тази комбинация.
Последните му думи бяха отправени по-скоро към самия него, отколкото към Бош.
Бош излезе и взе асансьора, за да слезе долу и да изпуши една цигара навън. Трябваше да отиде чак на тротоара, защото правилникът на управлението вече не позволяваше да стоиш и да пушиш пред вратата на центъра „Паркър“. Толкова много от работещите там полицаи бяха пушачи, че често пред главния вход на сградата се събираше тълпа и нагоре постоянно се издигаха сини кълба дим. Началникът смяташе, че това е грозно, и заповяда, ако някой излиза навън да пуши, да напуска територията на управлението. Сега тротоарът по ул. „Лос Анджелис“ често приличаше на момент от профсъюзна акция — пълен с полицаи, някои дори в униформи, които се разхождаха насам-натам пред сградата. Липсваха им единствено лозунги. Носеше се слух, че началникът на полицията се е консултирал с градската прокуратура, за да види дали не може да забрани пушенето и по тротоара, но му отговорили, че той е извън границите на неговия контрол.
Докато палеше втора цигара от първата, Бош видя, че от стъклената врата на управлението лениво се появява огромната фигура на специален агент Рой Линдъл. Когато излезе на тротоара, той зави наляво и се насочи към федералния съд. Идваше право към него. Линдъл го забеляза едва когато се приближи на няколко метра разстояние. Това го сепна.
— Какво има? Мен ли чакаш?
— Не, пуша цигара, Линдъл. Какво правиш?
— Не е твоя работа.
Той понечи да отмине, но Бош го спря със следващите си думи.
— Добре ли си поговорихте с Частейн?
— Виж, Бош, помолиха ме да намина и да дам показания. Така и направих. Казах истината.
— Проблемът е, че ти не знаеш истината.
— Зная, че намери онзи пистолет и че аз не съм го оставял там. Това е истината.
— Поне част от нея.
— Е, това е единствената част, която ми е известна, и точно това му казах. А сега всичко хубаво.
Той си тръгна и Бош се обърна, за да го проследи с поглед. После отново го спря.
— На вас може да ви стига и само част от истината. Но не и на мен.
Линдъл се завъртя и се върна при него.
— Какво трябва да означава това?
— Можеш и сам да се сетиш.
— Не, ти ми кажи.
— Всички ние бяхме използвани, Линдъл. И имам намерение да разбера от кого. Когато открия, непременно ще ти съобщя.
— Виж, Бош, случаят вече не е твой. Ние работим по него и ти по-добре стой настрана, по дяволите.
— Да бе, естествено, че работите по него — саркастично отвърна Хари. — Сигурен съм, че ще пробиете паважа от тъпчене на едно място.
— Няма такова нещо, Бош. Случаят ни интересува.
— Отговори ми на един въпрос, Линдъл.
— Какъв?
— Докато си действал под прикритие, Тони Алайзо водил ли е жена си там?
Линдъл замълча за миг, докато обмисляше дали да отговори. Накрая поклати глава.
— Нито веднъж — отвърна той. — Винаги казваше, че не можела да понася Лас Вегас. Предполагам, че е имала прекалено неприятни спомени.
Бош се опита да остане спокоен.
— Спомени от Вегас ли?
Линдъл се усмихна.
— За човек, който се предполага, че знае всички отговори, ти не знаеш много, нали, Бош? Тони се е запознал с нея в клуба преди двайсетина години. Много преди да се появя аз. Била танцьорка и той й казал, че ще я направи кинозвезда. Същата история, която използваше докрая. Само че предполагам, че след нея е поумнял и се е научил да не се жени за всяка от тях.
— Тя познавала ли е Джоуи Маркс?
— Нали беше само един въпрос? Вече станаха три, Бош.
— Познавала ли го е?
— Не зная.
— Как се е казвала тогава?
— И това не зная. Довиждане, Бош.
Той се обърна и се отдалечи. Хари запрати цигарата си на улицата и тръгна обратно към стъкления дом. Няколко минути по-късно, след като позвъни на вратата на лабораторията на ОНИ, Бош отново завари Донован на бюрото му. Криминологът взе тънка папка и му я подаде.
— Копията са тук — каза той. — Същите, които пратих и в бюрото. Освен това направих копие на негатива, после преснех новия негатив и го извадих в черно-бяло, за да става за сравнение. И го увеличих в реална големина.
Бош не разбра онова, което току-що беше чул, освен последната част. Той отвори папката. Вътре имаше два листа копирна хартия с черно-белите отпечатъци. И двата бяха частични отпечатъци от една и съща дясна обувка. Но между тях имаше почти цял отпечатък. Донован се изправи и погледна към отворената папка. Той посочи към едно от копията — отпечатък от пета. Но линията прекъсваше.
— Виж, ако откриеш убиеца и той не се е освободил от тези обувки, ето как ще го уличиш. Виждаш ли как линията прекъсва тук? Това не е от модела. Този тип е стъпил върху стъкло или нещо подобно и подметката се е срязала. Или пък е производствен дефект. Но ако намериш обувката, ще сме в състояние да я идентифицираме и това би трябвало да ти е достатъчно.
— Добре — каза Бош, без да откъсва поглед от копията. — Виж сега, имаш ли някаква, макар и предварителна информация от бюрото по този въпрос?
— Не съвсем. Имам един познат там, на когото редовно пращам такива неща. Виждали сме се на няколко конференции на ОНИ. Във всеки случай, той току-що ми се обади, за Да ми каже, че е получил материалите и ще ги обработи веднага щом може. Според него ставало дума за онези леки боти, които са толкова модерни сега. Нали се сещаш, приличат на работни обувки, но са удобни и издържат като найкове.
— Добре, Арти, благодаря ти.
Бош стигна до Калифорнийския окръжен медицински център и заобиколи отзад, за да остави колата на паркинга до ЖП-депото. Офисът на патоанатома се намираше в отсрещния край на центъра и детективът мина през задната врата, като показа значката си на пазача.
Първо отиде до кабинета на д-р Саласар, но вътре нямаше никого. После слезе до залите за аутопсии и провери в първата от тях, в която стоеше специалната ниска маса на Саласар. Патологът бе там и правеше аутопсия. Бош влезе и Саласар вдигна поглед от отворения гръден кош на млад чернокож мъж.
— Какво правиш тук, Хари? Това е случай на друго бюро.
— Исках да поговорим за случая Алайзо.
— В момента малко съм зает. И не би трябвало да си тук без маска и престилка.
— Зная. Мислиш ли, че би могъл да помолиш асистента си да ми направи копие от протокола?
— Няма проблем. Чух, че ФБР проявило интерес към случая, Хари. Вярно ли е?
— Така чух и аз.
— Странно, онези агенти не си направиха труда да разговарят с мен. Просто дойдоха и взеха копие от протокола. В него са само заключенията, без разсъжденията, които обичаме да правим ние, лекарите.
