торбичката от поничките и включи двигателя.
В петък вечерта беше заспал рано и се събуди още преди изгрев слънце както си бе облечен. Изпита нужда да излезе от къщата и да направи нещо. Винаги беше вярвал, че резултатите в разследването се постигат с усилен труд. Затова реши да използва сутринта, за да се опита да открие мястото, където убийците са пресрещнали ролс-ройса на Тони Алайзо.
Смяташе, че отвличането е станало на „Мълхолънд драйв“ близо до входа за Хидън Хилс. Това заключение се основаваше на много причини. Първо, площадката, на която бяха открили колата, се намираше близо до „Мълхолънд“. Ако отвличането беше станало около летището, автомобилът най-вероятно щеше да е оставен някъде там, а не на двайсет и пет километра разстояние. И второ, отвличането можеше да бъде извършено по-лесно и бързо в мрака на „Мълхолънд“. Летището и районът около него винаги бяха пълни с коли и хора. Мястото би било прекалено рисковано.
Следващият въпрос бе дали Алайзо е бил проследен от летището, или убийците му просто са го чакали на „Мълхолънд“. Бош се спря на втората възможност, защото смяташе, че в престъплението са участвали най-много двама души. Едва ли щяха да използват две коли — едната за проследяването, а другата, за да го чака на „Мълхолънд“. Особено в Лос Анджелис, където всеки собственик на ролс-ройс ясно съзнаваше опасността да му го откраднат. Детективът смяташе, че са го чакали на „Мълхолънд“ и някак си са му устроили капан или нещо друго, което го е накарало да спре, въпреки че е носел в куфарчето си 480 000 долара в брой. И Бош предполагаше, че единственият начин Алайзо да спре, е в сценария да е участвала жена му. Той си представи предните фарове на ролса, които изскачат иззад завоя и осветяват отчаяно размахващата ръце Вероника Алайзо. Тони непременно би спрял.
Бош знаеше, че трябваше да е някое място на „Мълхолънд“, откъдето убийците са били сигурни, че Тони ще мине. От летището до „Мълхолънд“ и оттам до портала в Хидън Хилс имаше само два логични маршрута. Единият вървеше на север по шосе 405 и после излизаше на магистралата. Другият беше по булевард „Ла Сиенега“ на север до каньона Лоуръл и оттам нагоре по „Мълхолънд“.
Двата маршрута имаха само една обща отсечка от „Мълхолънд“, дълга километър и половина. И тъй като нямаше как със сигурност да разберат по кой път ще мине Алайзо онази вечер, на Бош му се струваше очевидно, че отвличането е станало някъде по тази отсечка. Детективът отиде там и в продължение на почти цял час обикаля назад-напред с колата си. Накрая се спря на мястото, което самият той би избрал, ако планът бе негов. Намираше се на остър завой на около осемстотин метра от портала на Хидън Хилс. Районът бе съвсем пуст. Няколкото къщи бяха построени откъм южната страна върху височината над пътя. Откъм северната страна надолу се спускаше стръмен склон, гъсто обрасъл с евкалипти и акации. Мястото беше съвършено. Уединено и скрито от поглед.
Бош отново си представи ролса на Тони Алайзо, който се появява иззад ъгъла и фаровете му попадат върху собствената му съпруга на пътя. Алайзо спира объркан — какво прави тя там? Той излиза и откъм северната страна на шосето се появява съучастникът й. Тя напръсква съпруга си със спрея, съучастникът отива в ролса и отваря багажника. Алайзо отчаяно търка очите си. В този момент го натикват в багажника и завързват ръцете му зад гърба. Единственото, от което е трябвало да се страхуват, е някой случаен автомобил да не ги освети с фаровете си. Но в този късен час на „Мълхолънд“ това е било малко вероятно. Всичко трябва да е свършило за петнайсетина секунди. Затова бяха използвали спрея. Не защото го беше направила жена, а за да стане светкавично.
Бош спря отстрани на пътя, излезе от колата и се огледа. Интуитивно усещаше, че мястото е точно това. Бе тихо като смърт. Детективът реши, че вечерта ще се върне там, за да го види в мрака и да потвърди предчувствието си.
Той пресече пътя и погледна надолу в дерето, където се беше крил съучастникът й. Опита се да разбере къде би могъл да се скрие човек. Тогава забеляза пътека, спускаща се сред дърветата, и тръгна по нея, като търсеше отпечатъци. Имаше много и Бош се наведе да ги огледа. Земята бе прашна и някои от отпечатъците бяха напълно запазени. Откри следи от два определено различни чифта обувки — едните стари, с изтъркани токове, другите много по-нови, с токове, които бяха оставили дълбоки отпечатъци в пръстта. Но нито един от двата чифта не приличаше на онзи, който търсеше-работни обувки със срязана подметка, както му бе казал Донован.
Бош вдигна поглед от земята и проследи пътеката към храсталака. Реши да продължи още няколко крачки напред, повдигна един акациев клон и се пъхна под него. Когато очите му свикнаха с мрака под покрива от листа, вниманието му привлече някакъв син предмет на двайсетина метра нататък сред гъстата растителност, който можеше да види, но не и да разпознае. За да стигне до него, трябваше да излезе от пътеката, но детективът все пак реши да разбере какво е това.
Бавно напредна три метра сред храстите и откри, че синият предмет е парче мушама от онези, които можеха да се видят по покривите из целия град след като земетресението бе съборило комините. Бош се приближи още повече и видя, че двата ъгъла на мушамата са завързани за дървета и че е подпряна върху клон. Известно време той не сваляше поглед от малкия заслон, но не забеляза никакво движение.
Не беше възможно тихо да се приближи до импровизираната палатка. Земята бе покрита с дебел пласт сухи листа и клонки, които пращяха под краката му. Когато стигна на три метра от заслона, някакъв груб мъжки глас го спря.
— Имам пистолет, скапаняци такива!
Детективът замръзна на място и впери поглед в мушамата. Тъй като беше прехвърлена над дългия клон на една от акациите, не можеше да различи нищо. Не можеше да види кой е извикал. Мъжът сигурно също не го виждаше. Бош реши да рискува.
— И аз имам — извика в отговор той. — Също и полицейска значка.
— Полиция ли? Аз не съм викал полиция!
Сега в гласа се долавяше истерична нотка и Хари си помисли, че си има работа с някой от бездомните скитници, изхвърлени от психиатричните заведения по време на огромните съкращения на средства през 80 -те години. Градът гъмжеше от тях. Те стояха на почти всяка голяма пресечка, показваха знака си за инвалидност и клатеха просяшките си панички, спяха из подлезите или се заравяха като термити из горите по хълмовете в импровизирани палатки само на няколко метра от дворци за милиони долари.
— Само минавам оттук — извика Бош. — Свали пистолета и аз ще сваля моя.
Детективът предполагаше, че мъжът, на когото принадлежеше уплашеният глас, изобщо няма пистолет.
— Става. Разбрахме се.
Хари откопча кобура под мишницата си, но остави пистолета вътре. Той измина последните няколко крачки и бавно заобиколи ствола на акацията. Върху одеяло под заслона седеше по турски мъж с дълга сива коса и брада, която се спускаше над синята му копринена хавайска риза. Очите му гледаха диво. Бош бързо огледа ръцете му и одеялото около него, но не откри оръжие. Той се поотпусна и кимна.
— Здрасти — каза детективът.
— Нищо не съм направил.
— Разбирам.
Бош се огледа. Под мушамата се виждаха сгънати дрехи и хавлиени кърпи. Върху малка сгъваема масичка имаше тиган, няколко свещи, кутии с керосин, две вилици и лъжица, но нямаше нож. Хари предположи, че човекът крие ножа под ризата си или под одеялото. Върху масичката имаше и шишенце одеколон и очевидно собственикът му обилно беше напръскал с него палатката си. Виждаше се също стара кофа, пълна със смачкани алуминиеви кутии, купчина вестници и оръфано евтино издание на „Чужденец в чужда земя“.
Бош се приближи до мъжа и приклекна така, че лицата им да са на едно и също равнище. Той погледна към края на малкото разчистено пространство и видя, че там скитникът е хвърлял всичко, което не му е трябвало. Имаше найлонови торби с отпадъци и останки от дрехи. В основата на друга акация беше оставен зелено-кафяв сак. Ципът му бе отворен и сакът лежеше на земята като изкормена риба. Той погледна към мъжа. Сега вече виждаше, че носи още две хавайски ризи под синята, по която имаше щампи на момичета, танцуващи хула върху сърф. Панталоните му бяха мръсни, но с по-остър ръб, отколкото обикновено би могъл да си позволи един бездомник. Обувките му бяха лъснати прекалено добре. Бош предположи, че някои от отпечатъците по пътеката са от неговите подметки — онези с добре отпечатаните токове.
— Хубава риза — каза Бош.
