Но освен това знаеше нещо за Киз, което нямаше право да му каже.
— Нямам представа, Джери. Партньорите не би трябвало да поддържат такива връзки помежду си.
— Предполагам, че си прав. Значи сега отиваш при вдовицата, така ли?
— Да.
— Навярно е най-добре да дойда с теб. Човек никога не знае. Ако се сети, че я подозираме, може да се уплаши и да се опита да те очисти.
— Съмнявам се. Прекалено е хладнокръвна. Но да идем да намерим Киз. Мисля, че не е зле да дойдете и двамата. Замислил съм нещо.
Вероника Алайзо ги чакаше на вратата на дома си.
— Чакам да дойдете и да ми обясните какво точно става.
— Съжалявам, г-жо Алайзо — рече Бош. — Имахме малко работа.
Тя ги въведе вътре.
— Да ви донеса ли нещо? — през рамо попита жената.
— Не, благодаря.
Част от плана му се състоеше в това да говори предимно той. Райдър и Едгар трябваше да я плашат с мълчанието и студените си погледи.
Бош и Райдър седнаха на същото място като преди, Вероника Алайзо ги последва. Едгар остана прав наблизо. Той се опря с длан на полицата над камината и изражението на лицето му показваше, че в тази съботна сутрин би предпочел да е навсякъде другаде, но не и тук.
Вероника Алайзо носеше дънки, светлосиня риза и мръсни работни обувки. Косата й беше вдигната нагоре. Въпреки старите дрехи, тя продължаваше да е изключително привлекателна. През разкопчаната й яка Бош виждаше покритата й с лунички кожа. От видеокасетата знаеше, че обсипват целите й гърди.
— Прекъсваме ли нещо? — попита той. — Да излизате ли се готвехте?
— Ами исках по някое време днес да ида до бърбанкската конюшня. Имам кон там и ми се струва, че напоследък не му обръщам много внимание. Освен това трябва да започна да излизам. Да продължа да живея.
— Е, няма да ви отнемем много време. Първо, за това, че сутринта сте ни забелязали из района. Просто провеждахме рутинна обиколка. Човек никога не знае, може някой да е видял нещо, може някой да е наблюдавал къщата или пък наблизо да е имало кола, която не би трябвало да е там. Човек никога не знае.
— Струва ми се, че аз първа бих разбрала, ако е имало кола, която не би трябвало да е там.
— Искам да кажа, ако не сте били тук. Ако ви е нямало и някой е бил тук, няма начин да го видите.
— А как ще мине през портала?
— Не е много вероятно, знаем това, г-жо Алайзо. Но в момента не ни остава нищо друго.
Тя се намръщи.
— Нищо друго ли? Ами онова, което ми казахте онзи ден? За онзи човек в Лас Вегас?
— Много ми е неприятно да ви го кажа, г-жо Алайзо, но тогава сме попаднали на погрешна следа. Събрахме много информация за съпруга ви и отначало ни се струваше, че разследването трябва да се насочи натам. Но не стана. Сега смятаме, че се движим в правилната посока и че ще наваксаме изгубеното време.
Тя изглеждаше искрено смаяна.
— Не разбирам. Как така погрешна следа?
— Ами мога да ви обясня, ако искате. Но става дума за съпруга ви и за някои неприятни неща.
— Детектив, през последните дни се подготвих за всичко. Разкажете ми.
— Г-жо Алайзо, както струва ми се ви подсказах при последното си идване тук, съпругът ви се е забъркал с някои много опасни хора в Лас Вегас. Мисля, че ви споменах за Джоуи Маркс и Люк Гоушън?
— Не си спомням.
На лицето й продължаваше да е изписано озадачено изражение. Беше добра актриса. Бош трябваше дай го признае. Може и да не бе успяла в киното, но когато се налагаше, играеше майсторски.
— Откровено казано, те са мафиоти — продължи детективът. — Организирана престъпност. И изглежда, че съпругът ви дълго време е работил за тях. Взимал е пари от вегаската мафия и ги е влагал във филмите си. Изпирал ги е. После им ги е връщал, като е оставял част за себе си. Става дума за много пари и отначало тъкмо това ни подведе. Данъчната служба е щяла да прави ревизия на мъжа ви. Знаехте ли това?
— Ревизия ли? Не. Не ми е казвал за ревизия.
— Е, ние разбрахме за ревизията, която най-вероятно е щяла да разкрие незаконната му дейност. Тогава решихме, че хората, с които е бил забъркан, също са научили за това и че са го убили, за да не ги издаде. Само че вече не смятаме така.
— Не разбирам. Сигурни ли сте? Струва ми се очевидно, че тези хора са замесени в убийството му.
Този път мъничко преиграваше. Гласът й бе прекалено припрян.
— Както казах, и ние си мислехме така. Още не сме се отказали напълно от тази възможност, но засега следите сочат в друга посока. Мъжът, когото арестувахме във Вегас, онзи Гоушън, за когото споменах, изглеждаше много вероятен убиец, трябва да го призная. Но после се оказа, че има желязно алиби. Не може да е бил той, г-жо Алайзо. Очевидно някой друг е положил огромни усилия, за да ни насочи към него, даже е подхвърлил пистолет в дома му, но ние сме сигурни, че не е той.
Тя се втренчи за миг в него с мътен поглед и поклати глава. После допусна първата си истинска грешка. Би трябвало да отговори, че ако не е бил Гоушън, навярно е вторият, за когото беше споменал Бош, или някой друг мафиот. Но жената мълчеше и това инстинктивно му подсказваше, че й е известно за инсценировката около Линдъл. Сега вече Вероника знаеше, че планът й не е успял, и в главата й навярно цареше пълен хаос.
— В такъв случай какво ще правите? — най-после попита тя.
— А, наложи се да го освободим.
— Не, искам да кажа с разследването.
— Ами, започваме почти от нулата. Предполагаме, че става дума за предварително планиран грабеж.
— Казахте, че не са му взели часовника.
— Точно така. Но с разследването в Лас Вегас не сме си изгубили времето съвсем безрезултатно. Открихме, че когато онази вечер е пристигнал, съпругът ви е носил със себе си много пари. Готвел се е да ги вложи в компанията си. Да ги изпере. Били са много пари. Близо един милион долара. Носил ги е за…
— Един милион долара?
Това бе втората й грешка. За Бош акцентът върху „милион“ и удивлението й издаваха, че е знаела точно колко пари има в куфарчето на Тони Алайзо. Вероника очевидно беше развълнувана. Детективът предполагаше — и се надяваше — че тя се чуди къде са останалите пари.
— Да — отвърна той. — Разбирате ли, човекът, който е дал парите на съпруга ви, онзи, когото отначало смятахме за заподозрян, е агент от ФБР, внедрил се в организацията, за която е работел мъжът ви. Така или иначе, той ни каза, че съпругът ви е носел един милион долара. В брой. Били са толкова много, че не е успял да ги събере в куфарчето си. Наложило се е да сложи около половината в пътния си сак.
Той замълча за няколко секунди. Отлично разбираше драмата, която се разиграваше във вътрешния й театър. Погледът й се рееше някъде надалеч. Бош си спомняше този поглед от филма й. Но този път всичко ставаше в действителност. Разговорът им все още продължаваше, но тя вече кроеше планове. Хари ясно можеше да го види.
— ФБР белязало ли е парите? — попита Вероника. — Искам да кажа, могат ли да ги проследят?
— Не, за съжаление агентът не е разполагал с достатъчно време. Честно казано, били са прекалено много. Но му ги е дал в офис, в който е имало скрита камера. Няма съмнение, Тони си е тръгнал с един милион долара. Хм…
Бош замълча, за да отвори куфарчето си и да се консултира за кратко с една от папките.
— … всъщност са били един милион седемдесет и шест хиляди. Всичко в брой.
Вероника кимна и сведе поглед към пода. Бош я наблюдаваше, но в този момент му се стори, че някъде
