от вътрешността на къщата дочува шум. Внезапно му дойде наум, че вътре може да има някой друг. Изобщо не се бяха сетили да я попитат.
— Чухте ли това? — каза той.
— Кое?
— Стори ми се, че чух нещо. Сама ли сте в къщата?
— Да.
— Стори ми се, че чух някакво тупване.
— Искате ли да поогледам? — предложи Едгар.
— А, не — бързо отвърна Вероника — … хм, сигурно е била котката.
Бош не си спомняше да е забелязал каквито и да е следи от котка по време на предишните си идвания. Той хвърли поглед към Киз и видя, че тя почти недоловимо поклаща глава, за да му покаже, че също не си спомня такова нещо. Детективът реши за момента да остави нещата така.
— Както и да е — каза той, — затова обикаляхме наоколо и дойдохме при вас. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Може да се покриват с някои от въпросите, които вече сме ви задавали, но както казах, започваме всичко отначало. Няма да ви отнема още много време. После ще можете да идете до конюшнята.
— Добре. Питайте.
— Имате ли нещо против първо да пийна малко вода?
— Не, разбира се, че не. Извинете ме, трябваше да ви попитам. Някой друг желае ли нещо?
— Не, благодаря — отвърна Едгар.
— Аз също не искам — каза Райдър.
Вероника Алайзо се изправи и тръгна към коридора. Бош й даде малко преднина и я последва.
— Всъщност вие попитахте — рече иззад нея той. — Но аз отказах. Не мислех, че ще ожаднея.
В кухнята тя отвори един от шкафовете и извади чаша. Хари се огледа. Помещението беше голямо, с блестящи стоманени повърхности и плотове от синкав гранит. Мивката се намираше по средата.
— Ще си налея от чешмата — каза той, взе чашата от ръката й и я напълни.
Бош се обърна, облегна се на плота и отпи глътка вода. После изля остатъка и остави чашата на плота.
— Искате ли нещо друго?
— Не. Само имах нужда да си изплакна устата.
Той се усмихна. Лицето на Вероника остана безизразно.
— Ами тогава да се върнем в дневната — предложи тя.
— Разбира се.
Детективът тръгна след нея. Точно преди да излезе, той се обърна и плъзна поглед по сивите плочки на пода, но не откри онова, което смяташе, че би трябвало да е там.
През следващите петнайсет минути Бош й задаваше въпроси, които в по-голямата си част й бе задавал пет дни преди това и които вече нямаха голямо значение за разследването. Полагаше последните щрихи от плана си. Капанът вече беше заложен и по този начин Хари внимателно отстъпваше назад. Накрая, когато реши, че е питал достатъчно, той затвори бележника си — бе си водил записки, които никога повече нямаше да погледне — и се изправи. Благодарни за отделеното време и Вероника изпрати тримата детективи до вратата. Бош вървеше последен и когато застана на прага, тя се обърна към него. Хари някак си знаеше, че ще го направи. Жената просто трябваше да изиграе ролята си докрай.
— Дръжте ме в течение, детектив Бош. Моля ви, дръжте ме в течение.
Той се обърна и я погледна.
— О, разбира се. Ако стане нещо, вие първа ще научите.
Бош откара Едгар и Райдър обратно при колата им. Докато не спряха зад нея, тримата не споменаха за разговора.
— И какво мислите? — попита Хари, като извади цигарите си.
— Мисля, че захапа въдицата — отвърна Едгар.
— Да — съгласи се Райдър. — Ще стане интересно.
Бош запали цигара.
— Ами котката? — подметка той.
— Какво? — попита Едгар.
— Онзи шум в къщата. Тя каза, че била котката. Но на пода в кухнята нямаше панички за домашни животни.
— Може да са били навън — предположи Едгар.
Бош поклати глава.
— Мисля, че хората, които гледат котки в дома си, ги хранят вътре — отвърна той. — По тези хълмове е задължително. Има койоти. Във всеки случай не обичам котки. Алергичен съм към тях. Обикновено познавам дали някой има котка. И мисля, че Вероника няма. Киз, ти също не си виждала там котка, нали?
— Миналия вторник бях там цяла сутрин, но изобщо не видях котка.
— Значи смяташ, че може да е бил онзи тип, така ли? — попита Едгар. — Онзи, заедно с когото е действала?
— Може би. Смятам, че там имаше някой. Може да е бил адвокатът й.
— Не, адвокатите не се крият така. Те се появяват и започват да спорят.
— Прав си.
— Не трябва ли да наблюдаваме къщата, за да видим кой излиза? — предложи Едгар.
Бош се замисли за миг.
— Не — отвърна той. — Ще ни забележат и ще разберат, че историята с парите е само примамка. По- добре да ги оставим така и да си вървим. Трябва да се приготвим.
7
По време на службата му във Виетнам основната задача на Бош беше да води войната в мрежата от тунели под селата в провинция Ку Чи, да влиза в мрака, който наричаха „черното ехо“, и да излиза навън жив. Но работата в тунелите свършваше бързо и той прекарваше дните между отделните мисии в храстите, сражавайки се и чакайки под покрова на джунглата. Веднъж заедно с неколцина други останаха откъснати от частта си и Бош прекара нощта, седнал сред тръстиката, опрял гръб в гърба на едно момче от Алабама на име Донъл Фредрик и заслушан в стъпките на обикалящите наоколо виетнамски бойци. Те седяха и чакаха всеки момент да ги открият. Не можеха да направят нищо друго, а врагът бе прекалено многоброен, за да се бият с него. Затова чакаха и минутите се точеха като часове. Всички оцеляха, макар че по-късно Донъл загина в окопите от директно попадение на минохвъргачка — приятелски огън. Бош винаги беше смятал, че онази нощ в тръстиката е преживял истинско чудо.
Понякога си я спомняше, когато бе сам по време на наблюдение на заподозрян или изпаднеше в напрегнато положение. Мислеше си за нея и сега, докато седеше по турски, облегнат на едно от евкалиптовите дървета на десетина метра от самоделната палатка на бездомника Джордж. Над дрехите си беше облякъл зеленото найлоново пончо, което винаги държеше в багажника на служебната си кола. Беше се запасил също с шоколад „Харши“ с бадеми — същия, какъвто някога си носеше в джунглата. И подобно на онази нощ във високата тръстика, не бе помръдвал, както му се струваше, от часове. Беше тъмно, през листака над главата му се процеждаха единствено бледите лунни лъчи. Той чакаше. Искаше му се да запали цигара, но не можеше да си позволи огънчето й да го издаде в мрака. От време на време му се струваше, че чува Едгар да се движи или да се намества на двайсетина метра от дясната му страна, но не бе сигурен, че е той, а не някой елен или минаващ наблизо койот.
Джордж му беше казал, че има койоти. Когато го бе оставил на задната седалка в колата на Киз, за да го откарат в хотела, където щяха да го настанят, старецът го предупреди. Но Бош не се страхуваше от койоти.
Скитникът не се беше дал лесно. Бе убеден, че са там, за да го върнат в Камарило. А истината беше, че той би трябвало да се върне там, но в лудницата нямаше да го приемат, не и без предписание от държавен
