— Моя е.
— Зная. Просто казвам, че е хубава. Как се казваш.
— Казвам се Джордж.
— Джордж кой?
— Просто Джордж, по дяволите.
— Добре, просто Джордж, по дяволите, защо не ми разкажеш за онзи сак хей там и за дрехите, които носиш? За новите обувки. Откъде е всичко това?
— Донесоха ми ги. Сега са мои.
— Какво искаш да кажеш с това, че са ти ги донесли?
— Донесоха ми ги. Това искам да кажа. Донесоха ми ги. Те ми дадоха всичко това.
Бош извади цигарите си, извади една и протегна пакета към мъжа. Той отрицателно махна с ръка.
— Не мога да си го позволя. Трябва ми половин ден, за да намеря достатъчно празни консервени кутии, че да си купя пакет цигари. Отказах ги.
Бош кимна.
— Откога живееш тук, Джордж?
— Откакто се помня.
— Кога те изхвърлиха от Камарило?
— Кой ти каза?
Предположението му беше логично, защото Камарило бе най-близката щатска лудница.
— Те ми казаха. Преди колко време те изхвърлиха?
— Щом са ти казали за мен, значи са ти казали и за това. Не съм глупак, нали ти е ясно?
— Хвана ме натясно, Джордж. А за сака и дрехите, кога ти ги донесоха?
— Не зная.
Бош се изправи и се приближи до сака. На дръжката беше закачена табелка. Той я обърна и прочете адреса и името на Антъни Алайзо. Детективът се приближи до мъжа и отново приклекна.
— Не беше ли миналия петък вечерта?
— Както кажеш.
— Не както кажа аз, Джордж. Ако искаш да те оставя на мира и да си останеш тук, трябва да ми помогнеш. А с тези глупости не ми помагаш. Кога ти ги донесоха?
Джордж сведе брадичка към гърдите си като момче, наказано от учител. После притисна очи с палец и показалец. Гласът му прозвуча така, сякаш го душат със струна от пиано.
— Не зная. Просто дойдоха и ми го оставиха. Нищо повече не зная.
— Кой ти го остави?
Джордж го погледна с блеснали очи и посочи нагоре с мръсния си показалец. Бош вдигна очи и през клоните на дърветата видя късче синьо небе. Той ядосано въздъхна. Така нямаше да стигнат доникъде.
— Значи малките зелени човечета са слезли от космическия си кораб, така ли, Джордж?
— Не съм казвал такова нещо. Не зная дали бяха зелени. Не съм ги виждал.
— Но си видял космическия им кораб?
— Не. Не съм казвал и това. Не видях кораба им. Само светлините при приземяването.
Бош го изгледа за миг.
— Точно по мярка — продължи скитникът. — Пускат невидим лъч, който те измерва оттам горе, ти даже не усещаш, после ти пращат дрехите.
— Страхотно.
Коленете започваха да го болят. Той се изправи и ставите му болезнено пропукаха.
— Вече съм прекалено стар за тези неща, Джордж.
— Такъв е животът на полицая. Гледал съм Коджак, когато имах дом.
— Зная. Знаеш ли какво, ако не възразяваш, ще взема този сак с мен.
— Заповядай. Нямам намерение да пътувам никъде.
Бош се приближи до сака. Чудеше се защо са го изхвърлили, а просто не са го оставили в ролса. Помисли известно време и реши, че сакът трябва да е бил в багажника. И за да направят достатъчно място за Алайзо, убийците бяха хвърлили чантата надолу по склона. Бяха бързали. Такива решения се взимаха припряно. Грешка.
Той хвана сака за ъгъла, като внимаваше да не докосва дръжката, макар да се съмняваше, че ще открият каквито и да е други отпечатъци, освен тези на Джордж. После се обърна, погледна към бездомника и реши все още да не му разваля настроението.
— Засега можеш да задържиш дрехите, Джордж.
— Добре, благодаря.
— За нищо.
Докато се катереше нагоре по склона, Бош си мислеше, че би трябвало да обяви района за местопрестъпление и да повика ОНИ. Но не можеше да го направи. Не и без да съобщи, че продължава да води разследване, което официално му е било отнето.
Този въпрос обаче не го безпокоеше, защото когато се изкачи на пътя, вече знаеше, че има нова посока. В ума му се Оформяше план. Светкавично. Беше възбуден. Той замахна с юмрук във въздуха и бързо тръгна към колата си.
Докато шофираше към Хидън Хилс, Бош мислено доизясняваше подробностите. Планът. До този момент детективът бе като коркова тапа, плаваща сред огромния океан на разследването. Носеща се по теченията, без да може самостоятелно да избира посоката си. Но сега имаше идея, план, който навярно щеше да примами Вероника Алайзо в капана.
Когато спря пред портала, Наш седеше в къщичката. Пазачът излезе навън и се наведе към прозореца на Хари.
— Добро утро, детектив Бош.
— Как е, капитан Наш?
— Бива. Трябва да кажа, че вашите хора вече вдигат голяма врява тази сутрин.
— Да, случва се. Какво са направили?
— Нищо сериозно, предполагам. Ще идете ли да ги настигнете, или ще посетите г-жа Алайзо?
— Отивам при нея.
— Добре. Може би така ще престане да ми досажда. Но трябва да я предупредя, нали знаете?
— Защо ви досажда?
— Току-що се обади да ме пита защо хората ви цяла сутрин Разговарят със съседите.
— И вие какво й казахте?
— Казах й, че си имате работа и че разследването на убийство изисква разговори с много хора.
— Правилно. До скоро.
Наш му махна с ръка и отвори портата. Бош пое към дома на Алайзо, но преди да стигне дотам, видя, че от входната врата на съседната къща се появява Едгар. Детективът спря и му даде знак да дойде при него.
— Здрасти, Хари.
— Привет, Джери. Успя ли да откриеш нещо?
— Нищо интересно. Доста е сложно с тези богати съседи. Никой не иска да приказва, никой не е видял нищо. Уморих се от тези хора.
— Къде е Киз?
— Обикаля къщите от другата страна на пътя. Срещнахме се в участъка и тръгнахме с една кола. Сега Киз върви пеш там някъде. Хей, Хари, какво мислиш за нея?
— За Киз ли? Мисля, че е добра.
— Не, нямам предвид като ченге. Нали разбираш… какво мислиш?
Бош го изгледа.
— Искаш да кажеш дали между вас двамата може да се получи нещо, така ли?
— Да. Между нас двамата.
Бош знаеше, че Едгар е разведен от шест месеца и че отново започва да измъква главата си от пясъка.
