лекар. Вместо това щеше да прекара две нощи в хотел „Марк Твен“ в Холивуд. Мястото не беше лошо. Бош бе живял там повече от година, докато възстановяваха къщата му. Най-лошата стая в хотела несравнимо превъзхождаше мушамата сред гъсталака. Но детективът знаеше, че Джордж може и да не смята така.
Към единайсет и половина движението по „Мълхолънд“ оредя до една кола на всеки пет минути. Бош не можеше да вижда автомобилите заради склона и гъстия храсталак, но ги чуваше и виждаше фаровете, които осветяваха листака над него. Сега беше нащрек, защото през последните петнайсет минути една кола бе минала оттам на два пъти. Чувстваше, че е една и съща, защото двигателят задавено бучеше, за да компенсира бавните обороти.
А сега се връщаше за трети път. Доловил познатото буботене на двигателя, детективът напрегнато се заслуша и този път чу изскърцването на гуми по чакъл. Колата спираше отстрани на пътя. След няколко мига двигателят млъкна и последвалата тишина беше нарушена единствено от отварянето и захлопването на вратата. Макар бедрата и коленете да го боляха, Бош бавно се надигна и се приготви. Втренчи се в мрака към скривалището на Едгар надясно, но не видя нищо. После вдигна поглед към склона и зачака.
След малко лъч от джобно фенерче прониза храсталака. Светлината бе насочена надолу и се люлееше насам-натам, докато собственикът на фенерчето бавно се спускаше към мушамения заслон. Под пончото си Бош стисна пистолета в една ръка и фенерчето в другата, допрял палец до копчето и готов да го включи.
Светлината замръзна на едно място. Детективът предположи, че човекът е открил мястото, където би трябвало да се намира сакът. След миг на вероятно колебание лъчът се вдигна нагоре и започна да обхожда гората, минавайки през Бош за стотна от секундата. Но не се върна обратно. Вместо това се спря върху синята мушама, както беше предполагал и Хари. Светлината започна да се приближава и човекът се препъна, докато вървеше към дома на Джордж. Няколко мига по-късно Бош видя, че лъчът заобикаля зад мушамата. Обля го нова вълна от адреналин. Мислите му за пореден път се върнаха към Виетнам. Този път си спомни за тунелите. За сблъсъка с врага в мрака. За страха и възбудата, които носеше той. Бе признал сам пред себе си тази възбуда едва след като оцеля невредим. И стана ченге в опит отново да я открие.
Бош бавно се приповдигна. Надяваше се коленете му да не пропукат. Бяха оставили сака под мушамата, след като го напълниха със смачкани вестници. Детективът започна да се придвижва колкото можеше по- тихо зад навеса. Трябваше да се приближи отляво. Според плана Едгар щеше да се промъкне отдясно, но все още бе прекалено тъмно, за да го види.
До целта му вече оставаха около три метра и можеше да чуе възбуденото дишане на човека под мушамата. Разнесе се звук от отваряне на цип, последван от остро изсумтяване.
— По дяволите!
Бош бързо се приближи. Беше познал мъжкия глас в момента, в който заобиколи откритата страна на заслона и едновременно вдигна пистолета и фенерчето изпод пончото си.
— Не мърдай! Полиция! — извика той и включи фенерчето. — Добре, сега излез оттам, Пауърс.
Почти в същия миг от дясната му страна Едгар включи собственото си фенерче.
— Какво, по…? — понечи да каже младият детектив.
Под кръстосаните лъчи беше приклекнал полицай Рей Пауърс. В пълна униформа, едрото патрулно ченге държеше в едната си ръка фенерче, а в другата пистолет. Лицето му изразяваше дълбока изненада. Устата му висеше отворена.
— Бош — рече той. — Какво, по дяволите, правиш тук?
— Това е нашата реплика, Пауърс — ядосано отвърна Едгар. — Не разбираш ли, какво направи току-що, скапаняк такъв? Влезе направо в… Какво правиш ти тук, човече?
Пауърс сведе пистолета си и го прибра обратно в кобура.
— Бях… Получи се сигнал. Някой трябва да е видял, че се навъртате наоколо. Казаха, че видели двама мъже да се навъртат наоколо.
Бош заобиколи заслона с насочен напред пистолет.
— Излизай оттам, Пауърс — каза той.
Полицаят се подчини. Бош насочи лъча на фенерчето ек право в лицето му.
— И какъв беше сигналът? Кой е съобщил?
— Просто някакъв тип, който карал по пътя. Трябва да ви е видял, като сте идвали насам. Би ли преместил тази светлина от лицето ми?
Бош не помръдна лъча нито на милиметър.
— И какво после? — попита той. — На кого е съобщил?
Хари знаеше, че след като Райдър го беше оставила тук, работата й бе да паркира на една от съседните улици и да слуша радиостанцията си. Ако имаше такъв сигнал, тя щеше да го чуе и да съобщи на диспечера, че се провежда специална операция.
— На никого. Аз минавах наблизо и той ми даде знак да спра.
— Значи според теб той ти е казал, че току-що е видял двама мъже да влизат в гората, така ли?
— Хм, не. Не, спря ме преди това. Просто досега нямах възможност да проверя.
Бош и Едгар се бяха скрили в гората в два и половина. Знаеха, че тогава Пауърс дори още не е бил застъпил на дежурство. А по това време единствената кола в района бе тази на Райдър. Хари разбираше, че Пауърс ги лъже, и всичко започваше да застава на мястото си. Фактът, че той беше открил трупа, неговият отпечатък на багажника, лютивият спрей по очите на жертвата, причината, поради която бяха развързали китките му. Изясняваха се всички подробности.
— Кога преди това? — попита той.
— Хм, беше веднага след като застъпих. Не си спомням точно часа.
— По светло ли?
— Да, по светло. Би ли преместил шибаната светлина?
Бош за втори път не му обърна внимание.
— И как се казваше човекът?
— Не го питах за името. Просто някакъв тип с ягуар, спря ме на каньона Лоуръл и „Мълхолънд“. Каза ми какво е видял и аз му отвърнах, че ще проверя, когато имам възможност. Затова проверих и видях сака. Реших, че е на онзи мъж в багажника. Четох във вашия бюлетин за колата и багажа, та знаех, че го търсите. Съжалявам, че провалих операцията ви, но трябваше да уведомите шефа на патрулите какво правите. Господи, Бош, накрая наистина ще ослепея.
— Да, провали я, прав си — отвърна детективът и най-после свали фенерчето. Той отпусна и пистолета, но не го прибра в кобура, а продължи да го държи в готовност под пончото. — Ще трябва да се откажем. Пауърс, качвай се горе при колата си. Джери, вземи сака.
Бош започна да се катери зад Пауърс, като не изпускаше патрулното ченге от лъча на фенерчето си. Знаеше, че ако му бяха сложили белезниците долу до заслона, нямаше да успеят да го качат горе заради стръмния склон, а и можеше да окаже съпротива. Затова просто трябваше да го измами. Да го остави да си мисли, че не го подозират.
Когато стигнаха на пътя, Бош изчака Едгар, преди да предприеме следващия си ход.
— Знаеш ли какво не разбирам, Пауърс? — рече той.
— Какво, Бош?
— Не разбирам защо си чакал да мръкне, за да провериш сигнал, който си получил през деня. Казали са ти, че двама подозрителни на вид мъже са влезли в гората, и ти си решил да изчакаш, докато се стъмни, за да провериш сигнала лично.
— Вече ти обясних. Нямах време.
— Това са глупости, Пауърс — каза Едгар.
Бош видя как погледът на ченгето помътнява, когато потъна в себе си, опитвайки се да измисли какво да прави. В този момент Хари отново вдигна пистолета и го насочи между очите му.
— Недей да мислиш толкова много, Пауърс — рече той. — Всичко свърши. А сега не мърдай. Джери?
Едгар мина зад гърба на едрия полицай и извади пистолета му от кобура. Пусна оръжието на земята и рязко дръпна ръката му отзад. Закопча едната му китка, после направи същото и с другата. Когато свърши, вдигна пистолета. На Бош му се струваше, че Пауърс продължава да е потънал в мислите си, вперил празен
