парите, докато е чакала в къщата си.
Пауърс престорено се разсмя.
— Това ми харесва, Бош. Момче за всичко. Само дето почти не познавам онази жена. Но опитът си струваше. Струваше си. И ти ми харесваш, Бош, но трябва да ти кажа нещо.
Той се наведе над масата и сниши глас.
— Ако някога отново те срещна навън, нали разбираш, когато сме само ние двамата, лице в лице, жестоко ще ти го върна.
Той се изправи и кимна. Бош се усмихна.
— Знаеш ли, досега не бях съвсем сигурен. Но вече съм. Ти си го извършил, Пауърс. Точно ти. И никога повече няма да излезеш навън. Никога. Хайде, кажи ми, на кого беше идеята? Тя ли измисли всичко, или ти?
Пауърс намусено втренчи поглед надолу към масата и поклати глава.
— Чакай да видя дали ще отгатна — каза Бош. — Предполагам, че си отишъл в онази голяма къща, видял си всичко това, което са имали, подушил си многото пари, може да си чул за Тони и ролса му и всичко просто е започнало оттам. Обзалагам се, че идеята е била твоя, Пауърс. Но струва ми се, тя е знаела, че ще я предложиш. Тя е умна жена. Знаела е, че ще я предложиш. И е чакала… И знаеш ли какво? Ние нямаме нищо срещу нея. Нищичко. Тя те изигра съвършено, човече. Сега тя ще е навън, а ти — Хари насочи показалец към гърдите му — ще си вътре. Това ли искаш?
Пауърс се облегна назад със смаяна усмивка на лице.
— Ти май не разбираш, а? — отвърна той. — Ти си момчето за всичко тук, я се погледни. Виж само какво имаш. Не можеш да ме свържеш с Алайзо. Аз открих трупа, човече. Аз отворих колата. Присъствието на отпечатъка ми е обяснимо. А всичко останало е пълна безсмислица, абсолютно нищо. Ако отидеш при някой прокурор с това, направо ще се скъса от смях. Затова ми дай телефона, приятелче, и да свършваме с това. Просто ми дай телефона.
— Не още, Пауърс — отвърна Бош. — Не още.
Бош седеше на мястото си в детективското бюро, отпуснал глава върху скръстените си ръце. До лакътя му имаше празна чаша от кафе. Цигарата, която беше опрял на ръба на масата, бе изгоряла до филтъра, оставяйки поредния белег върху старото дърво.
Беше сам. Наближаваше шест и през високите прозорци на източната стена на стаята се процеждаха първите лъчи на зората. Бе останал при Пауърс повече от четири часа, без да постигне какъвто и да е резултат. Дори не беше успял да разклати желязното му самообладание. Едрото патрулно ченге бе спечелило първия рунд.
Но Бош не спеше. Просто си почиваше и чакаше. Мислите му продължаваха да са съсредоточени върху Пауърс. Детективът не изпитваше съмнения. Беше сигурен, че в стаята за разпит е заключен убиецът. Макар и недостатъчни, доказателствата твърдо сочеха към него. Но убеждението му не се основаваше само на тях. Сигурността му идваше от опита и вътрешния му инстинкт. Бош знаеше, че невинният човек би се уплашил, а не би се държал така самоуверено като Пауърс. Невинният човек не би му се подигравал. Но все още му предстоеше да стопи самоувереността му и да го пречупи. Хари бе уморен, но продължаваше да обмисля задачата. Безпокоеше го единствено времето. Времето работеше срещу него.
Бош вдигна глава и погледна часовника си. Билетс щеше да се върне след три часа. Той взе празната чаша, бутна с длан угасналата цигара и пепелта в нея и я хвърли в кошчето за боклук под плота. После се изправи, запали нова цигара и започна да се разхожда по пътеката между масите. Опитваше се да проясни мислите си, да се приготви за следващия рунд.
Зачуди се дали да не се свърже с Едгар, за да види дали двамата с Райдър вече са успели да открият нещо, каквото и да е, стига да им бе от полза, но се отказа. Те знаеха колко важно е времето. Ако бяха постигнали някакъв резултат, или щяха да му се обадят, или направо щяха да се върнат.
Когато стигна до отсрещния край на детективското бюро, погледът му неволно попадна върху масата на отделението за сексуални престъпления и след миг осъзна, че гледа полароидната снимка на момичето, дошло в петък заедно с майка си в участъка, за да съобщи, че е било изнасилено. Това беше най-горната от купчина други полароидни снимки, захванати с кламер за корицата на дневника на разследването. Детектив Мари Канту го бе оставила върху останалите си документи, за да се заеме с него в понеделник. Без да мисли, Бош свали кламера, взе снимките и започна да ги разглежда. Момичето беше жестоко пребито и следите по тялото му, заснети от фотоапарата на Канту, представляваха угнетяващо свидетелство за цялото зло в този град. Бош винаги бе смятал, че е по-лесно да се работи с жертви, които вече не са между живите. Живите го измъчваха, защото не можеше да ги утеши. Не докрай. Никой не можеше да им отговори на въпроса „Защо?“.
Понякога Бош си мислеше за града като за някакъв огромен канал, който привлича към себе си всички злини и ги концентрира във вихрен въртоп. Място, в което лошите като че ли често превъзхождат по брой добрите. Крадци и терористи, изнасилвачи и убийци. Такова място лесно можеше да създаде човек като Пауърс. Прекалено лесно.
Бош върна снимките на мястото им, засрамен от неволното си воайорство на болката на момичето. Той се върна на масата си, взе телефонната слушалка и набра собствения си домашен номер. Откакто се бе прибирал за последен път, бяха минали близо двайсет и четири часа и сега се надяваше, че Елиънър Уиш ще му отговори — беше оставил ключа под изтривалката — или че може да му е оставила съобщение. След три иззвънявания се включи телефонният секретар и той чу собствения си глас да му казва да остави съобщение. Хари набра кода си, за да провери дали някой не го е търсил и получи отрицателен отговор.
Замислен за нея, той остана неподвижен, все още притиснал слушалката до ухото си. И изведнъж чу гласа й.
— Ти ли си, Хари?
— Елиънър?
— Тук съм, Хари.
— Защо не вдигаше телефона?
— Мислех, че не търсят мен.
— Кога се прибра?
— Снощи. Чаках те. Благодаря ти, че си оставил ключа.
— Моля… Елиънър, къде беше?
Последва кратко мълчание.
— Ходих до Вегас. Трябваше да прибера колата си… да закрия банковата си сметка, такива неща. А ти къде беше цяла нощ?
— На работа. Имаме нов заподозрян. Арестувахме го. Ходи ли до апартамента си?
— Не. Нямаше защо. Просто свърших каквото трябваше и се върнах с колата.
— Съжалявам, че те събудих.
— Няма нищо. Тревожех се къде си, но не исках да те търся в службата, страхувах се да не прекъсна нещо.
Искаше му се да я попита как ще продължат оттук нататък, но ужасно се радваше, че се е върнала в дома му, и се боеше да не провали мига.
— Не зная още колко ще се бавя — каза той.
Бош чу, че тежките врати в задния коридор на участъка се отварят и после се захлопват. Към детективското бюро се запътиха стъпки.
— Трябва да тръгваш, нали? — попита Елиънър.
— Хм…
В стаята влязоха Едгар и Райдър. Жената държеше в ръце кафяв плик за веществени доказателства с нещо тежко вътре. Едгар носеше затворен кашон, върху който някой беше написал с флумастер „Коледа“. Младият детектив широко се усмихваше.
— Да — каза Бош. — Мисля, че трябва да вървя.
— Добре, Хари. До скоро.
— Там ли ще бъдеш?
