Зави по Вентура Булевард и спря на първата бензиностанция, където видя външен телефон. Отвори куфарчето си и извади от него сгънатия лист с името „Лио Ренфроу“ и телефонния номер. Под гънката по средата беше написано името на човека на Грималди в Лос Анджелис, но Карч нямаше намерение да се свързва с него. Не възнамеряваше при никакви обстоятелства да допусне някакъв непознат — независимо кой гарантира за него — да научи за действията му.
Колкото и да бе изненадващо, под телефона имаше непокътнат указател. Джак го разтвори и потърси името, макар да се съмняваше, че ще го открие. Нямаше го. Карч обърна на рекламните страници и намери раздела за операторите на клетъчни връзки. Като съдеше по размера и качеството на обявите, той състави списък на по-големите компании. После набра номера на първата.
Включи се телефонен секретар, който му предложи различни вътрешни линии. Карч избра каквото му трябваше и го свързаха със счетоводството. Наложи се да чака две минути, докато му отговори човешки глас.
— Благодаря ви, че позвънихте в „Ел Ей Селюлър“. Какво обичате?
— Напускам града за неопределен срок и искам да прекратя услугите по сметката си.
— Име?
— Лио Ренфроу.
— Номер на сметката?
— В момента не ми е подръка…
— Той е същия като телефонния номер.
— А, ясно.
Джак погледна листа и прочете номера.
— Един момент, моля.
— Няма проблем.
Карч чу тракане на клавиши.
— Съжалявам, господине, няма сметка с такова име и но…
Той затвори и веднага набра номера на следващата компания в списъка. Успя чак на седмия опит. Ренфроу имаше сметка в „СоКал Селюлър“. Когато служителката повика файла му на компютъра си, Джак изигра финалния си номер.
— Ако е възможно, бих желал да пратите последната ми сметка на новия ми адрес във Финикс.
— Разбира се, господине. Само момент да затворя файла.
— А, извинете.
— Няма нищо.
Карч изчака няколко секунди и продължи:
— Знаете ли, току-що се сетих, че в края на идващата седмица ще се върна за няколко дни в Лос Анджелис, за да дооправя някои неща. Може да се наложи да използвам телефона. Навярно бих могъл да изчакам дотогава.
— Както обичате, господине.
— Хм… добре тогава, ще изчакам.
— Разбира се, господине. Ще изчакате ли и с промяната на адреса?
Джак се усмихна. Винаги се получаваше най-добре, когато жертвата довърши фокуса.
— Не… знаете ли какво, може би трябва да изчакам. И без това ми препращат пощата от старото ми жилище. А, съвсем забравих, на кой адрес пращате сметките? Вкъщи или в службата?
— Не зная, господине. Уорнър Булевард четири хиляди — номер петстотин и двайсет. Домашният ви адрес ли е?
Карч не отговори, защото записваше адреса.
— Господине?
— Служебният. Е, всичко е наред. Нека оставим нещата така. Ще се погрижа за всичко другата седмица.
— Добре. Благодаря ви, че позвънихте в „СоКал Селюлър“.
Той затвори и се върна в колата. Потърси адреса в индекса на картата и откри, че е имал право. Попадаше в зоната на кода. Но не се намираше в Лос Анджелис, а в Бърбанк. Джак запали двигателя и погледна дигиталния часовник на таблото. Беше точно пет. „Не е зле“-каза си той. Приближаваше се към целта.
Петнайсет минути по-късно линкълнът спря до тротоара пред частна фирма за пощенски кутии под наем на Уорнър Булевард. Това не го разочарова особено. Щеше да е прекалено лесно и подозрително, ако адресът го отведеше направо до вратата на Лио Ренфроу.
Карч погледна работното време. Фирмата затваряше след четирийсет и пет минути, но друга табела съобщаваше, че клиентите имат денонощен достъп до кутиите си. Замисли се какво да прави и реши, че Ренфроу сигурно проверява пощата си след края на работното време, за да не го виждат служителите. Внезапно му хрумна план.
Влезе вътре и видя, че помещението има Г-образна форма. Гишето се намираше в дъното на късата страна. Пощенските кутии бяха покрай стените на дългата. Вляво от вратата имаше плот с машина за подвързване със спирала, стойки с лепенки и няколко пластмасови чаши с химикалки и кламери. На пода зад плота работеше някакъв мъж. Спускащата се решетка над него позволяваше да заключват фирмата и в същото време клиентите с ключ за входната врата да имат постоянен достъп до кутиите си.
Самите кутии бяха с прозорчета, през които собствениците можеха да проверяват дали имат поща. Карч бързо откри номер 520. Трябваше да се наведе, за да погледне вътре. На дъното лежеше плик. Той се озърна надясно. В горния ъгъл над вратата имаше огледало, което даваше възможност на служителя на гишето да наблюдава кутиите от мястото си.
Джак извади от джоба на ризата си малко фенерче, насочи лъча през прозорчето на кутията и прочете надписа на плика. Беше пратен до Лио Ренфроу. Нямаше обратен адрес, само някакви инициали. Той се наведе по-близо и ги прочете. Оказаха се цифри: 773.
Тъй като в кутията вече имаше поща, Карч се замисли дали да не се откаже от плана си. Реши да продължи. Ако успееше, щеше да смути обекта.
Карч прибра ключовете си и отиде при гишето. Зад него двайсетинагодишен мъж пълнеше кашон със стиропорени топчета.
— Какво обичате? — без да вдига поглед, попита той.
Такова равнодушие винаги дразнеше Джак, но този път той се зарадва, защото не искаше служителят да му обърне внимание.
— Трябва ми плик.
— Колко голям?
— Обикновен.
— Номер десет?
Младежът остави кутията и отиде до стената, на която бяха закачени мостри с различни размери. Отдолу имаше лавици с пликове. Карч бързо откри номер десет.
— Да, този става.
— С изолация, без изолация?
— Хм, с изолация.
Служителят взе плика, върна се на гишето и му каза, че дължи петдесет и два цента плюс ДДС. Имаше висок писклив глас. Карч плати точно и отнесе плика на плота до вратата.
Като закри с гръб от огледалото какво прави, Джак бръкна в джоба на сакото си, извади асото купа от стая 2015 в „Клеопатра“, пъхна го в плика и го залепи.
После с най-дебелия маркер, който намери в пластмасовите чаши, го адресира до Лио Ренфроу и прибави адреса, получен от телефонната компания. С главни букви написа от двете страни „СПЕШНО!“.
На мястото, предвидено за обратен адрес, отбеляза „773“, а на гърба — номера на клетъчния телефон на Ренфроу.
Върна се на гишето и видя, че служителят залепва капака на кашона. Младежът отново не му обърна внимание. Този път дори не го попита какво жеЛас. Карч прочете името, написано на табелката на ризата му: „СТИВЪН“.
