— Има ли някой друг?
— Не, сам съм.
— Сигурен ли си? Ако открия някого, ще го убия, само защото си ме излъгал.
— Вярвам ти. Няма никой.
Влязоха в нещо като кабинет. В единия край имаше бюро. Една от стените бе скрита до тавана от кашони шампанско. Карч грубо блъсна Ренфроу към бюрото и го пусна. После затвори вратата.
— Застани пред бюрото.
Лио се подчини. Държеше ръцете си вдигнати на височина на гърдите. Джак заобиколи и мина зад бюрото. Забеляза, че отгоре е оставен пликът с картата, както и другият, който вече беше в кутията. И двата бяха отворени. Той седна на стола и погледна Ренфроу.
— Много работиш, Лио.
— А, не знам. Изворчето нещо взе да пресъхва.
— Нима? — Карч кимна към кашоните. — Като че ли се каниш да празнуваш.
— Това е инвестиция.
Джак взе своя плик и извади картата.
— Асо купа. Картата на парите, Лио.
Той я прибра в един от джобовете на гащеризона си. После разгледа другия плик.
— Любопитен съм какво означава седемстотин седемдесет и три. Някакъв код ли е?
— Да, пощенски код.
Карч поклати глава.
— Трябваше да се сетя. За къде?
— Чикаго.
— Да бе, нали работиш за Чикаго.
— Не, не е така. Не работя за никого.
Джак кимна, но усмивката му показваше, че не му вярва. Той разклати плика и отвътре изпаднаха два паспорта. Взе единия и го отвори на страницата със снимката. С кламер за едната му корица бяха прихванати илинойска шофьорска книжка и две кредитни карти. Но повече го интересуваше снимката.
— Джейн Дейвис — гласно прочете Карч. — Странно, на мен пък ми прилича на Касиди Блак.
Той вдигна поглед към Ренфроу, за да проследи реакцията му. За миг зърна изненада, може би дори смайване. Джак се усмихна.
— Да, известно ми е малко повече, отколкото си мислиш.
Разтвори втория паспорт, като очакваше да е на Лио, но видя снимка на момиченце. Името отдолу бе Джоди Дейвис.
— Е, може и да не зная всичко. Кое е това дете?
Ренфроу не отговори.
— Хайде, Лио, не се опъвай. Двамата с теб нямаме тайни един от друг.
— Върви на майната си. Прави каквото искаш, не ми пука.
Карч се облегна назад и се вгледа в Ренфроу, сякаш го преценяваше.
— Вие от Фирмата си мислите, че сте недосегаеми.
— Не съм от Фирмата.
Джак кимна, като че ли развеселен от думите му.
— Ще ти разкажа една история за Фирмата. Едно време в Лас Вегас имаше един илюзионист. Живееше там отдавна и беше работил във всички казина, но без да е истинска звезда. Винаги подгряваше публиката, никога не беше главният номер. И освен това сам отглеждаше сина си. Както и да е, веднъж го ангажираха в „Цирк, цирк“. Дребна работа. Една вечер играел на „Тука има, тука няма“ и трима мъже постоянно го карали да разбърква картите. Нали разбираш — „Размеси ги пак и този път ще позная“. Само че винаги губели. Никога не познавали асото. Един от тях все повече се разпалвал. Като че ли си мислел, че този илюзионист се опитва да го направи на глупак. След края на работното време фокусникът си тръгнал и отишъл в гаража, за да се качи на колата си. И познай кой го чакал там — същите онези трима типове от бара.
Карч замълча, но не за по-силен ефект. Всеки път, щом си мислеше за тази история или я разказваше, гневът кипваше в гърлото му като киселина.
— И единият от тях, шефът, носел чук. Не казали нито дума. Просто го сграбчили и го натиснали върху капака на колата му. Единият му запушил устата с вратовръзката си. После мъжът с чука строшил един по един всичките му пръсти. По някое време илюзионистът припаднал и когато свършили, тримата просто го оставили да лежи на бетона до автомобила си. Никога повече не работи като фокусник. Дори не можеше да скрие в дланта си монета. Изпускаше я на пода всеки път, щом опиташе. Затова си изкарваше прехраната като шофьор на такси и накрая умря като алкохолик.
Карч погледна Ренфроу в очите.
— Знаеш ли кой е бил мъжът с чука?
Лио поклати глава.
— Джоуи Маркс. Босът на Фирмата във Вегас.
— Джоуи Маркс е мъртъв — отвърна Ренфроу. — И както ти казах, не работя нито за Фирмата, нито за никой друг.
Джак се изправи и излезе иззад бюрото.
— Дойдох за парите — тихо каза той. — Откраднал си ги от неподходящи хора и затова дойдох да уредя въпроса. Не ми пука дали работиш за Чикаго. Но няма да си тръгна без парите.
— Какви пари? Аз продавам паспорти. Инвестирам в шампанско. Не крада парите на хората.
— Чуй ме, Лио. Мартин е мъртъв. Джърси Палц също. Нали не искаш да идеш при тях? Е, къде са парите? Къде е Каси Блак?
Ренфроу сведе глава, сякаш се замисли. После каза:
— Върви на майната си.
Карч поклати глава.
— Не, Лио, този път ти ще вървиш на майната си.
И насочи пистолета надолу и спокойно стреля. Куршумът улучи лявото коляно на Ренфроу, прониза костта и плътта, удари се в теракотените плочки и отскочи към вратата. Къщата бе построена в началото на 60-те години преди използването на безопасно стъкло да стане задължително. То се пръсна на големи остри парчета, които се посипаха по пода и се натрошиха на по-дребни късчета. Лио се свлече на пода и се хвана за коляното с две ръце. Лицето му беше сгърчено от болка.
Карч не бе имал намерение да вдига толкова шум. Погледна към двора. Надяваше се, че автомобилите по магистралата са заглушили изстрела.
Ренфроу пъшкаше. Подът бързо стана лепкав от кръв. Джак се приближи и се наведе над него.
— Дай ми парите, Лио, и ти обещавам, че краят ти ще е бърз и безболезнен.
Зачака, но не получи отговор. Лицето на Ренфроу стана алено. Устните му оголваха здраво стиснатите му зъби.
— Лио? Лио, чуй ме. Знам, че адски те боли, но ме изслушай. Ако не ми дадеш парите, ще продължим цяла нощ. Мислиш, че сега те боли ли? Не можеш да си представиш какво…
— Майната ти! Не са у мен.
Карч кимна.
— Е, това поне е някакъв прогрес, нали? Вече преминахме етапа на „Какви пари?“. Къде са, щом не са у теб?
— Вече са в Чикаго — прекалено бързо отговори Ренфроу. Джак внимателно се вгледа в лицето му и реши, че лъже.
— Не съм убеден, Лио. Къде е момичето? Каси Блак, Лио, къде е?
Ренфроу мълчеше. Карч отстъпи назад и простреля другото му коляно.
Лио изкрещя и забълва порой от ругатни. После се претърколи по корем и скри лицето си в шепи.
— Добре, добре — изпъшка той. — Ще ти кажа. Ще ти покажа.
— Чудесно. Ето че стигнахме донякъде.
Ренфроу вдигна глава и запълзя на лакти към разбитата врата, като влачеше неподвижните си крака и
