разглеждат сребриста „Карера“. Моралес я забеляза и й даде знак да се приближи.
— Каси, това е господин Ланкфорд. Иска да си купи кола.
Клиентът се усмихна смутено.
— Е, поне да й хвърля едно око. Да я покарам. Тогава ще видим.
Той протегна ръка.
— Терил Ланкфорд.
Каси се ръкува с него. Дланта му беше съвсем суха.
— Каси Б лак.
Тя погледна към Рей. Не искаше да се занимава с това. Мислите й бяха другаде.
— Рей, Били пристигна ли вече? Или Еърън? Навярно някой от тях би могъл да…
— Миън е на обиколка, а Къртис ще дойде следобед. Трябва да покажеш колата на господин Ланкфорд.
Тонът на Моралес не допускаше никакъв спор. Тя насочи вниманието си към клиента. Беше добре облечен и ако се съдеше по светлия му тен, навярно се интересуваше от закрит автомобил. Това я устройваше, защото „Бокстърите“ бяха кабрио. Това оставяше само изключително скъпата „Карера“.
— Какъв модел ви интересува?
Ланкфорд се усмихна и разкри блестящите си зъби. Каси забеляза, че очите му са сиви — необичайна комбинация с гарвановочерната му коса.
— Нова „Карера“, струва ми се.
— Е, тогава ще приготвя колата. Ако дадете на Рей шофьорската си книжка и застраховката си, той ще ги копира преди да тръгнем.
Ланкфорд отвори уста, но не каза нищо.
— Имате застрахователна карта, нали? — попита тя.
— Разбира се, разбира се.
— Добре, тогава Рей ще се заеме с това, а аз ще докарам колата. Закрита или кабрио?
— Ами… в такъв хубав ден защо да не свалим гюрука?
— Чудесно. Имаме една в гаража. Сребристобяла. Става ли?
— Много добре.
— В такъв случай, щом свършите с Рей, елате на автомобилния изход.
Докато Моралес отвеждаше клиента към счетоводството, където бе копирната машина, Каси влезе в неговия кабинет и свали ключа за сребристото кабрио от таблото. После отиде в своя офис и извади портфейла от раницата си. Огледа се, видя разхвърляните навсякъде карти и осъзна, че ако Ланкфорд поиска да купи поршето, ще трябва да го остави при Рей, докато разчисти. Сега нямаше време.
Тя се запъти към вратата, но после се сети за нещо. Взе клетъчния телефон от бюрото и го закачи на колана си. Лио можеше да я потърси.
Отиде на паркинга, седна в колата, пъхна портфейла си в кутията за компактдискове на таблото и запали двигателя. Свали прозорците и гюрука, провери бензина и след като се убеди, че резервоарът е една четвърт пълен, подкара към вратата на залата. Ланкфорд тъкмо пристигаше.
— Нека шофирам аз, докато излезем оттук — надвика двигателя тя. — После ще се сменим.
Той се усмихна, вдигна палец и седна от дясната й страна. Каси потегли по „Сънсет“ и зави на север по „Вайн“. След това продължи наляво по Холиуд Булевард и на север към хълмовете и Мълхоланд Драйв.
Отначало пътуваха в мълчание. Тя обичаше да оставя клиентите да слушат рева на колата, да усещат мощта й на завоите, за да се влюбят в нея още от първите минути. Оставяше разговорите за цената и другите подробности за момента, в който седнеха зад волана. Освен това точно сега не я интересуваше нито Ланкфорд, нито печалбата, която щеше да получи от автомобил за 75 хиляди долара. Мислите й постоянно се връщаха към съобщението на Лио и към тревожния му глас.
„Карерата“ с лекота взимаше завоите към хребета на Санта Моника. Скоро Каси отби от пътя, угаси двигателя и слезе.
— Ваш ред е — каза Каси: първите й думи, откакто бяха потеглили.
Тя отиде до парапета и погледна надолу към холивудския амфитеатър. Очите й се плъзнаха към градските небостъргачи. Гъстият розово-оранжев смог, кой знае защо, дори й се стори красив.
— Прекрасна гледка — каза зад нея Ланкфорд.
— Понякога.
Каси се обърна и видя, че е седнал зад волана. Върна се при поршето и се настани до него.
— Ако искате, продължете малко по „Мълхоланд“. Ще получите добра представа за възможностите на колата. Можем да се спуснем по каньона Лоръл до магистрала сто и едно и да се върнем по нея в Холивуд.
— Съгласен.
Той бързо откри ключа отляво на волана и запали двигателя. Излезе от отбивката, превключи на първа предавка и се върна на „Мълхоланд“. През цялото време държеше едната си ръка на волана, а другата на скоростния лост и Каси веднага разбра, че знае какво прави.
— Очевидно познавате тези коли, но въпреки това ще си кажа речта.
— Разбира се.
Тя започна да изброява особеностите на автомобила-водната помпа, трансмисията, окачването и спирачките. После се прехвърли на купето.
— Компютърната система е съвсем стандартна. Имате компактдискплейър, автоматични прозорци и покрив, двойна въздушна възглавница. А тук долу…
Каси посочи пред седалката между краката си. Ланкфорд погледна натам, но незабавно върна вниманието си към пътя.
— … имате място за въздушна възглавница от дясната страна — в случай че пътувате с малко дете. Имате ли деца, господин Ланкфорд?
— Наричайте ме Терил. Не, нямам деца. А вие? Каси не отговори веднага.
— Всъщност не.
Ланкфорд се усмихна.
— „Всъщност не“ ли? Мислех си, че жените могат да отговорят на този въпрос само с „да“ или „не“.
Тя не обърна внимание на забележката.
— Какво е мнението ви за колата… Терил?
— Върви много гладко. Гот е.
— Наистина. С какво си изкарвате прехраната?
Ланкфорд хвърли поглед към нея. Вятърът развяваше черната му коса.
— Би могло да се каже, че разрешавам различни проблеми — отвърна той. — Бизнесконсултант съм. Имам своя компания. Занимавам се с едно-друго. Всъщност съм фокусник. Карам проблемите на другите хора да изчезват. Защо питате?
— Просто съм любопитна. Тези коли са скъпи. Трябва да сте много добър в работата си.
— О, добър съм. И парите не са проблем. Плащам в брой. Всъщност, Каси, скоро очаквам да получа голяма сума. Съвсем скоро.
Тя го погледна и инстинктивно потръпна от страх. Ланкфорд натисна газта малко по-силно и поршето се понесе още по-бързо по завоите.
— Каси. Как е истинското ви име? Касандра ли?
— Касиди.
— Като Бъч Касиди7 ли? Да не би родителите ви да са любители на бандитски филми?
— Като Нийл Касиди8. Защото баща ми постоянно пътувал. Или поне така са ми казвали.
Ланкфорд се намръщи и натисна педала още по-силно.
— Наистина жалко.
— Не се оплаквам. Бихте ли намалили малко, господин Ланкфорд? Ако не възразявате, бих желала да се върна в магазина цяла.
Той не отговори веднага. Гумите изсвириха на поредния завой.
