Върховен бог на славяните бил Перун — творец на мълнията и единствен господар на всичко. Почитани били и боговете на плодородието — Дажбог, на огъня — Сварог, на мъдростта и красотата — Лада, на стадата — Волос и др.
Основната част от славяните на Балканския полуостров са се занимавали със сравнително уседнало земеделие, но са упражнявали и някои занаяти — преди всичко грънчарство.
Нашествието и установяването на славяните на балканските земи не са били временни явления, а коренна и трайна промяна в етническия състав и облика на населението в голяма част от балканските земи.
Третият, вероятно най-малоброен, но и най-съдбоносен, субстрат на новата българска народност са били прабългарите на хан Аспарух.
Прабългарите принадлежали към тюркско-алтайската племенна общност. Тяхната прародина се е намирала в Западен Сибир по долината на река Иртиш. Придвижването към Източна Европа е започнало през ТИ в. За определен период от време те се установяват в прикаспийските степи, на север от Кавказ.
Има различни версии за произхода на названието „българи“. Някои го свързват с името на река Волга, други — с тюркския глагол „булг“ (смесвам, размесвам) — в смисъл на „смесен“, „нееднороден“, с аланската дума „билгерон“ — т.е. „крайненци“, живеещи в покрайнините. Най-вероятно обаче името „българин“ е от тотемен произход, възникнало още когато прабългарите са живеели в Централна Азия. То произлиза от „булгар“ — название на животно, прилично на белката, което номадските племена са отглеждали заради скъпата кожа.
Всъщност в прикаспийските степи прабългарите продължават да живеят по принципа на номадските общини. Племенно разкъсани са, което личи от многобройните племенни названия: оногондури, утигури, кутригури и др.
В периода 377--453 г. прабългарите попаднали под властта на хуните. Една част, увлечена от хунски орди, се заселила в Централна Европа и започнала да играе роля в Хунския племенен съюз. Именно поради това за пръв владетел на прабългарите в „Именника на българските ханове“ се сочи Авитохол — вероятно хунския вожд Атила. След разпадането на Хунския съюз, част от прабългарите се заселват в Панония.
Тези прабългари се появяват за пръв път на Балканския полуостров през 480 г., когато воюват като съюзници на византийския император Зенон срещу остготите. По-късно те скъсват съюза си с Византия и започват да нападат империята. Някои от тези нападения били извършвани съвместно със славяните. Летописецът Прокопий Кесарийски ни дава сведения за едно голямо прабългарско нападение през 540 г., което обхваща земите между Адриатическо море и Константинопол. В ръцете на прабългарите попаднали 32 крепости и били пленени и отвлечени над 120 000 души.
По това време, през средата на VI в., прабългарите, обитаващи земите на север от Кавказ започнали междуособна война. Сблъскали се кутригури и утригури. Кутригурите претърпели тежко поражение и потърсили убежище във византийска Тракия (обхващаща по това време и Влашката низина) със съгласие на императора. Не след дълго обаче кутригурите предприели голям поход срещу столицата Константинопол. Водени от хан Заберган през зимата 558--559 г. те обсадили византийската столица, но не успели да я превземат. Към края на VI в. приазовските българи били покорени от западните тюрки, а една част от панонските българи — от Аварския хаганат.
През 631 г. панонските прабългари се опитали да надделеят аварската власт, но били победени и се отправили, водени от Алцек, към земите на франкския крал Дагоберт. Друга част от същите панонски прабългари се спуснали по Апенинския полуостров и достигнали чак областта Неапол и остров Искиа.
Също така в началото на VII в. — 632 г. приазовските българи отхвърлили тюркското робство.
Разпокъсаните и борещи се за освобождение прабългарски племена се обединяват около вожда на едно от племената (оногондурите) — хан Кубрат. Така бил създаден обширен по територия военно-племенен съюз наречен във византийските хроники „Старата Велика България“. Границите му се простирали на изток до река Кубан, на запад — до Днепър, на север — река Донец, на юг — Азовско и Черно море.
Основната социална единица в прабългарското общество била семейната патриархална номадска община. Стопанският живот на прабългарите, основаващ се на широко развито скотовъдство, бил предимно натурален. Заедно с това обаче те водели активна търговия с околните земеделски славянски племена и с византийския градски и занаятчийски център — Херсон. Прабългарите упражнявали активно и редица занаяти — грънчарство, ковачество и особено художествената обработка на метала, обработка на кожи и изработването на кожени изделия. Прабългарската керамика и метална торевтика, както и изделията от кост притежавали необикновено разнообразие на формите и високи художествени стойности. Богатство на декоративното изкуство, което се запазва по-късно и в произведения създавани през първите векове от съществуването на българската държава на Балканите.
Прабългарската религия била синкретична. Тотемис-тичните вярвания били най-старите и най-широко разпространените. Определено животно — вълк, куче, кон, тигър — се смятало за прародител и покровител на даден род.
Върховен бог на прабългарите бил Тангра, чието име означава „небе“. Върховният жрец бил ханът.
През 635 г. хан Кубрат сключил мирен договор с византийския император Ираклий, от когото бил почетен със сан патриций. След смъртта на Кубрат (651 г.) Велика България била нападната от хазарите. Най-напред била покорена онази част от държавата, управлявана от първородния му син Батбаян. Той управлявал най- западната част от бащината си държава, която била впоследствие завладяна от хазарите, но запазила определена самостоятелност. Хронистите я наричат „Черна България“. Вторият син Котраг се изселил с част от прабългарските племена на север по бреговете на река Волга, създавайки самостоятелна държава, известна като Волжско-Камска България. Хронистите я наричат „Бяла България“, със столица богатия и красив град Болгари. В 922--925 г. Волжска България приема исляма. През X в. територията на Волжска България надвишава един милион кв. км и могъщата държава се простира от Северен ледовити океан до Каспийско море и от Волга до Енисей. През 1237 г. Чингисхан с ордата си подчинява Волжска България, като самоуправляваща се област на Монголската империя. В 1552 г. руснаците на Иван Грозни заличават окончателно „Бяла България“ и разрушават столицата й Болгари.
Най-съдбоносен за съхранение историческото име на племето се е оказал онзи поток от прабългари, който под напора на хазарите и воден от най-малкия син на Кубрат — Аспарух се насочили на юг към устието на Дунава.
Заседнали на север от Дунавската делта прабългарите на Аспарух преминавали реката и безпокояли все повече византийските владения. Тази реална заплаха накарала византийския император Константин IV Погонат през пролетта на 680 г. да организира голям поход по суша и море срещу Аспарух. Операцията на византийците обаче се провалила и в паниката и бягството си голяма част от византийската пеша войска била разгромена от конниците на българския хан. Преследвайки императорските войски Аспарух се настанил трайно на юг от Дунава в Малка Скития, днешна Добруджа, и стигнал проходите на Балкана. Сключил съюз със славянските князе като разпределил задълженията на двете племенни групи. „Седемте славянски племена“ населяващи територията между Дунав и Стара планина трябвало да осигуряват защита на западните граници от аварите, „северите“, които се разпростирали вече до Източна Стара планина, трябвало да осигуряват стратегическите й проходи от нападения на византийците. Прабългарите, разполагащи с многобройна и бързо-подвижна конница, поели освен защитата на цялата територия, но и охраната на черноморския бряг от нападенията на византийската флота. Тяхна задача била и справяне с набезите на хазарите на север от Дунавската делта.
Държавното обединение на славяните и прабългарите, оглавявано от хан Аспарух, сложило началото на българската държава. В 681 г. император Константин Погонат, сключвайки мирен договор с Аспарух и приемайки задължение да му плаща ежегоден данък, признал официално новообразуваната държава.
През 685 г. живеещото под владичеството на Аварския хаганат славянско племе „тимочани“ (по долината на р. Тимок) било освободено и присъединено към младата българска държава.
В последната четвърт на VII в. друг поток панонски прабългари, освободили се също от аварския гнет, водени от Кубер, преминал Дунава значително по на запад. Те се спуснали на юг и се заселили сред славянските племена по долината на Вардар и Битолското поле. През 685 г. Кубер начело на сплотилите се в едно прабългари и славяни направил дори опит да превземе Солун.
Между Аспаруховите и Куберовите прабългари се е поддържала по всяка вероятност връзка.
