достигнал под стените на Цариград и превзел след продължителна обсада Одрин.
След завръщането си в столицата Крум започнал да подготвя големия и добре организиран поход с цел да завладее Цариград. Само обозите му наброявали пет хиляди коли с десет хиляди волове. В подготовката на тази импозантна военна операция ханът починал през пролетта на 814 г.
Крум продължил традицията за издигане на славянски първенци на висши държавни длъжности. Той въвел единно за славяни, прабългари и заварените местни траки законодателство, което било първата съществена крачка за окончателното обединение на трите отделни съставки в единна народност.
Синът на Крум — Омуртаг (814--831) е останал в българската история не само като блестящ пълководец, а и като отличен администратор, осигурил всестранно развитие на строителството в страната. Той успял да възстанови не само разрушената столица Плиска, да остави многобройни крупни строежи между Дунава и столицата и между последната и Стара планина, но е поощрявал и развитието на българското изкуство. Доказателство за това е и издлетения през тази епоха най-голям скален релеф в Европа, който е запазен и до днес край село Мадара, Шуменско и е известен под името Мадарския конник.
Във войните си с Франкската империя и Хазарския хаганат Омуртаг успял да разшири границите на държавата както на северозапад (включвайки в пределите на страната Белград и Браничево) така и на североизток (достигайки бреговете на Днепър), превръщайки я фактически в европейска империя.
Разширил изключително много територията на държавата, осигурил южните й граници с траен мирен договор с Византия от 815 г., Омуртаг пристъпил към осъществяване на важни военно-административни реформи — създаване на военно-административни области „комитата“, ръководени от отговорен направо пред хана „комит“. С това е ликвидирана разпокъсаната полуавтономност на славянските племена, направена е важна крачка към етническото единение на населението и фактически е положено началото на Първата българска империя.
В съвременните български източници — историографски и енциклопедически — понятието „Българска империя“ изобщо не се споменава — най-вероятно поради комплекса „да не подразним някого“. Всъщност за Първа българска империя (IX-X в.) и Втора българска империя (XII в.) се говори дори в най-общодостъпните енциклопедии за западноевропейските средношколци днес (като Ларус, Майер, Брокхаус и пр.). Следователно съвременните западноевропейски ученици могат да знаят за съществуването на две български империи, но българските ученици са лишени от тази възможност.
Така от времето на Омуртаг по държавно-администра-тивна структура, начин на управление на централизираната монархическа власт, военна мощ, териториална пространност и полиетнически характер на населението България е една от трите европейски империи през тази епоха.
Истинска тревога за Омуртаг обаче е било и нарастващото проникване на християнството сред населението на държавата му. Въпреки че по последните исторически сведения още хан Кубрат е бил покръстен, въпросът сега имал друг смисъл и значение. Мнозина от боилите считали това за открито и опасно византийско влияние. Като резултат от тези внушения Омуртаг провежда не само организирани гонения на християните в България, но лишава и първородния си син Енравота (Боян) от престолонаследие поради покръстването му още в юношеска възраст.
Въпросът за разпространението на християнството заема важно място през управлението и на следващите двама български владетели — на сина му Маламир и внука му Пресиян. Въпреки че те успели да обединят към държавата си славянските племена в родопската област и по течението на реката Струма и Вардар, превръщайки Родопите и Македония в неразделна част от България, те не могли да осъществят втората и най-решителна стъпка за създаване на единна българска народност — приемането на християнството като държавна религия.
Това направил синът на Пресиян — Борис (852--889).
Името Борис произхожда, според някои, от алтайската дума „барс“ (която означава „тигър“). Младият хан укрепил българските държавни владения в Тракия и Македония и установил сигурен контрол върху стратегическия път „Егнатия одос“, свързващ Драч и Солун с Цариград.
След краткотраен съюз със славянската държава Великоморавия, Борис приел, че много по-важно е да прекъсне договорните отношения с тази страна (традиционен съюзник на Византия), а да сключи съюз с Немското кралство (862 г.). С този съюз, освен военни задължения, Борис поел задължението да приеме покръстването от Римската църква посредством изпратените за целта немски духовници в страната. Приемането на християнството за българския княз е било обаче не само съдбоносен въпрос за утвърждаването на новата българска народност, формирала се естествено и спонтанно през последните два века, но и решителен коз в широката му политическа и държавническа дейност. Между всичко друго тук стоял въпросът и за немаловажното обстоятелство, че в християнския свят само папата и вселенският патриарх можели да коронясват с императорска корона един християнски владетел.
През 863 г. обаче българските земи били разтърсени от катастрофални земетресения, продължили повече от четиридесет дни. Годината била изключително неплодородна; нараствала заплахата от Византия. Това наложило сключването на „дълбок мир“ с Цариград, последвано от напущането на България от немските духовници. Външнополитическият момент налагал покръстването да се извърши от Византия. В Плиска пристигнали пратеници на Цариградската църква. В 864 г. Борис се покръстил тайно със семейството си, а на следващата 865 г. провъзгласил християнството за официална религия. Възникналият по този въпрос бунт на прабългарските боили бил смазан жестоко.
По това време обаче противоречията между Цариградската и Римската църква се изострили и българският владетел решил да използва отново това обстоятелство за дипломатически изгоди.
Той възобновил политическия съюз с Немската империя и разменил обстойна кореспонденция с папа Николай I. През август 866 г. в Рим пристигат пратеници на българския княз със 115 въпроса към папата. Започнали отново оживени връзки. Цариград, който досега се държал с чувство на превъзходство и покровителство над новопокръстения български народ, бил поставен на тясно от ловките маневри на Борис.
Ако проследим споменатите по-горе 115 въпроса, които българският владетел задава на папата, ще се убедим, че князът-покръстител всъщност има желание да съчетае новата християнска етика с някои вековни езически традиции и обичаи на траки, прабългари и славяни, формирали вече през изминалите два века единна българска народност. Тази тенденция осъществява по-късно българската наро-до-християнска религия, която заедно с езика остават най-здравата защита на народа ни през 700 години чуждо робство.
При преговорите в Рим се достигнало до най-важния въпрос — за самостоятелност на българската църква и за избиране на неин първосвещеник. Въпреки упорития отказ на новия папа Адриан II да ръкоположи предложения от Борис кандидат, преговорите по нареждане на княз Борис продължавали. Това накарало Византия да прояви изключителна толерантност и готовност за отстъпки по отношение на всички български искания. Постигнал своето, Борис в края на краищата приел страната му да попадне в диоце-за на Цариградската вселенска църква, при условие, че българската църква е обявена за независима. Историческо постижение утвърдено и от Осмия вселенски цариградски събор през 870 г.
МОГЪЩЕСТВО И УПАДЪК НА ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Третият основен фактор, който княз Борис 1 по щастливо стечение на обстоятелствата, успял да осъществи и който изиграл основна роля в окончателното обособяване на единната българска народност, е създаването и развитието на славянобългарската писмена култура.
Създаването на славянската азбука било дело на Константин-Кирил Философ и неговия брат Методий. Синове на знатен византийски сановник от Солун и на майка от българските славяни, населяващи плътно околностите на големия град, още от малки те са били добре запознати с майчиния си език. Впоследствие по-големият брат се посвещава на военноадминистративна дейност и станал управител на една от близките славянски области. Константин-Кирил получил блестящо образование в прочутата Магнаурска школа. През 851 г. и двамата братя се оттегли в манастира „По-лихрон“ в Мала Азия, където след продължителна работа в 855 г. създали славянската азбука.
През 862 г. в Цариград пристигнали пратеници на великоморавския княз Ростислав, който поискал помощ срещу немската военна и църковно-културна експанзия. Византийският император се спрял на двамата братя като най-подходящи за осъществяване на културно-политическа помощ. Заедно с няколко
