свои помощници те били изпратени във Великоморавия. В столицата на Ростислав те създали първата славянска църква и славянски училища.
Това предизвикало ненавистта на немското духовенство, което имало твърдото намерение да покръсти населението и организира културно-духовния живот във Великоморавия. Наклеветени, двамата братя били принудени да се отправят за Рим, където въпреки официалното становище, че Светото писание трябва да се проповядва на три езика — гръцки, еврейски и латински — те защитили правото на славянския език да бъде използван в богослужението.
В Рим Кирил починал на 14 февруари 869 г. и бил погребан тържествено в базиликата „Сан Клементе“. Папата ръкоположил Методий за епископ на населената със славяни Панония. Това предизвикало отново гнева на околните немски епископи. Методий бил наклеветен и изпратен в заточение и затвор в средногерманския град Елванген. Впоследствие папа Йоан VIII наредил да освободят Методий и го провъзгласил за архиепископ на Великоморавия с център нейната столица Велихрад. Единадесет години — до смъртта на Методий през 885 г. — продължила плодотворната дейност на славянския просветител не само във Великоморавия, но и сред славяните по течението на Висла.
След смъртта на архиепископа неговите ученици — Го-разд, Климент, Наум, Лаврентий и Ангеларий били прогонени по настояване на новоиздигнатия епископ. След много премеждия Климент, Наум и Ангеларий пристигнали и били радушно приети в българската крепост Белград, откъдето се отправили за столицата Плиска. Преценявайки значението им за създаване на нова славянобългарска писмена култура княз Борис решил да организира дейността им в най-отдалечените области на държавата си, за да задоволят нуждата от нови славянобългарски проповедници из цялата страна.
Климент открива първия център в Кутмичевица — Западна Македония, с главни седалища Охрид и Девол. В Плиска школата се оглавява от Наум. По-късно след заминаването на последния за Охрид начело на книжовната школа в столицата застава Константин Преславски.
Глаголическата азбука, създадена от братята Кирил и Методий, имала характерна декоративна сложност и била трудна за изписване. Климент и неговите ученици в Охридската школа създават на българска земя много по-функционална азбука — кирилицата, която се превръща през следващите столетия в писмена цивилизация за много от народите между Адриатика и Тихия океан.
В своята школа Климент успява да подготви над 3500 проповедници, които започват ревностно делото си из цялата страна. По същество школата на Климент отговаря на изискванията за средновековните висши школи и може да се счита за първообраз на българо-славянския университет.
След близо десетгодишна преподавателска дейност Климент Охридски бил ръкоположен за „пръв епископ на българския език“ за обширна област от Македония и Западни Родопи.
В Плиска, а по-късно и в Преслав, активна и успешна книжовна и учителска дейност развили Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др.
Така по време на княз Борис I бил осъществен и третият важен фактор за формиране на българската народност — създаването на славянската писменост и българо-славянска писмена култура. Достижение, което е имало не само народностно значение, но и безспорно световно културно последствие.
След повече от две столетия сливането на славяните, прабългарите и завареното тракийско населени образувало нова оформена и самостоятелна българска народност със свои народностни черти и духовна култура, която ще остави забележителна следа в своето развитие.
През 889 г. княз Борис I отстъпил престола на най-големия си син. Новият княз Владимир-Расате (889-- 893) сключил съюзен договор с немския крал Арнулф насочен срещу Византия и попаднал бързо под влияние на недоволни от покръстването боляри. Направени били дори реални стъпки към възвръщането на езичеството в страната. Княз Борис напуснал манастира и с верни свои боляри пристигнал в столицата Плиска и свалил от престола Владимир-Расате, като го ослепил. Наказани били и други висши сановници, привърженици на идеята за връщане към езичеството.
За да скъса окончателно с езическото минало още през същата 893 г. Борис свикал големия църковно- народен събор, на който обявил възкачването на престола на по-малкия си син Симеон и преместването на столицата в Преслав. После се върнал отново в манастира, където починал през 907 г.
Особено важно последствие на църковно-народния събор от 893 г. е решението за пълна подмяна на византийското духовенство с българско и за налагането на българскославян-ския език като официален държавен и църковен език.
Симеон бил роден през 866 г. Младостта си прекарал в Цариград и завършил висшата Магнаурска школа. Овладял гръцки и арабски, служил си свободно с латински, той придобил изключително висока елинско-византийска образованост. При връщането си в страната взел активно участие в дейността на новосъздадените български книжовни школи. Баща му го подготвял за глава на българската църква. Събитията от 893 г. обаче го поставят на българския престол и му дават възможност да остави след себе си едни от най-блестящите страници в българската история.
Веднага след възкачването на престола новият владетел бил поставен пред изпитание. Дълго запазилите се бъл-гаро-византийски мирни отношения били застрашени от решението на император Лъв VI Философ да премести пристанището на българските стоки от Цариград в Солун. Постъпките на Симеон за отмяна на тази наредба срещали упорит отказ. Това наложило българските войски през 894 г. Да нахлуят в Източна Тракия и да нанесат няколко тежки поражения на византийците. Цариград потърсил помощ от маджарите, които нападнали от север България. Византийската флота се появила в устието на Дунав. Междувременно българският владетел привлякъл на своя страна печенегите и с тяхна помощ прогонил на запад маджарите в поречието на Среден Дунав, където останали завинаги.
Непосредствено след отстраняването на маджарската опасност българските войски се спуснали на юг, разгромили византийските войски при Булгарофигон (днешния Ба-баески) и се озовали пред стените на Цариград. Византийският император бил принуден да приеме исканията на българите и да сключи мир.
Още на няколко пъти след това при предизвикателства от страна на Византия Симеон показвал както боеспособността на войските си, така и блестящите си пълководчески качества. Това накарало византийците в 904 г. да сключат продължителен мир с България, при което признали безусловно южните й и западни граници. Южните български граници преминавали на 20 километра от Солун и в пределите на страната влизали трайно цяла Албания и Македония. Съгласно този договор византийската империя изплащала ежегодно голям данък на българската държава.
През 913 г. по повод нарушаване клаузите на договора от страна на византийците, Симеон отново се озовал пред стените на Цариград. Регентите на малолетния император Константин VII Багрянородни помолили за мир. Състоял се и тържествен прием на българския владетел, който вече се наричал „цар на българите“. Тук е бил извършен и символичен обред по коронацията на българския цар.
Византийската аристокрация обаче считала сключения мирен договор унизителен за империята. Те нарушили мира през 914 г. България провела военни действия на застрашително широк за империята фронт — от Адриатическо море до Босфора. Това накарало византийските дипломати да направят всички опити, за да привлекат за удар в гърба н българите печенегите, маджарите и сърбите. През лятото на 917 г. всички приготовления били приключени и византийските войски решени на всичко за постигане на окончателна победа срещу българите, потеглили на север, преминали границата, но били посрещнати изненадващо от Симеон и армията му при р. Ахелой — между Анхиало (днешно Поморие) и Месемврия (днешен Несебър). Тук на 20 август 917 г. при решителна битка между двете войски Симеон нанася съкрушителен разгром на ромейската императорска войска. Почти всички военни формации, които не успели да се спасят на кораби, били унищожени.
При тези обстоятелства била парализирана и противобъл-гарската коалиция от север. Маджарите и печенегите се отказали от всякакви враждебни действия срещу българите, а Сърбия като постоянен съюзник на Византия била завладяна. България опирала на три морета — Черно, Бяло и Адриатическо, а войските на Симеон проникнали чак в Коринт.
При тези обстоятелства Симеон отправя искане до Цариград византийското правителство и подвластния му народ да го признае за император на българите и ромеите. Византийците отклонявали по различен повод отговора си, което накарало Симеон да завладее Галиполския полуостров с цел да се прехвърли на малоазиатския бряг и да потърси помощта на арабския халифат.
През 923 г. Симеон се озовал трайно под стените на Цариград, но продължителната позиционна обсада го уверила, че Цариград може да бъде превзет единствено при взаимодействие и откъм морето. Необходима
