По-големи или по-малки въстания обаче продължавали да припламват тук и там из поробената българска земя.
Такива били въстанията на Георги Войтех в Скопие (1071 г.), на Нестор в Тракия (1079 г.), на Травъл в Пловдив (1084 г.).
Тридесет и пет години след въстанието на Петър Делян в Скопие избухнало ново въстание за освобождение на българското царство, оглавено от болярина Георги Войтех — потомък на стар български кавхански род. Бил повикан дори един от потомците на Самуиловия род, провъзгласен в Призрен за български цар под името Петър III.
Скоро обаче въстанието било разбито и както съобщава летописецът Скилица, византийските наемници — нормани и алемани — опустошили напълно останките от дворците на Самуил както в Преспа, така и на остров Ахил в Преспанското езеро.
През 80-те години на XI в. югозападните български земи се превърнали в арена на стълкновения между византийските войски и нахлуващи нормани. В края на XI в. започнали и кръстоносните походи като Първият (1096–1097) и Вторият (1146–1147), преминали през българските земи и опустошили много селища по пътя си. Нахлуването на печенегите (1114–1115) било също жесток бич за поробеното население.
Богомилите се активирали отново и под водителството на българина Василий предизвикали широко брожение сред поробения народ срещу византийското владичество. Наново се появило в широки размери отшелничеството. Някои от тези пустинници като Прохор Пчински (около Кумано-во), Гаврил Лесковски (около Кратово) и Йоаким Осоговски (около Крива паланка) се превърнали в истински духовни водачи на поробения и измъчван народ.
Положителна роля за поддържане духа на българите е играела и запазената самостоятелна Охридска архиепископия, макар и нейният предстоятел не винаги да е бил избиран българин.
През втората половина на XII в. положението на поробеното българско население се влошило изключително много както от засилване на византийския гнет, така и от неспиращите нашествия през Дунава, които опустошавали жестоко и без друго ограбваната от поробителите земя. През 1185 г. земите на север от Стара планина били обложени с нов допълнителен данък, което превърнало народното недоволство в открито въстание. Начело на въстанието застанали двамата търновски боляри от българо-кумански произход — Петър и Асен. През есента на същата година те провъзгласили българската държавна независимост и обявили Търново за нова столица на страната. Монахът Василий бил ръкоположен за архиепископ на българската църква. Той коронясал по-възрастния от братята Петър (1185–1190) за цар на България.
През лятото на 1186 г. византийският император Исак II Ангел се опитал с многобройна войска да възвърне византийското владичество на север от Стара планина, но не успял. Един от близките сподвижници на двамата братя боляринът Добромир Хриз бил изпратен в Македония за повдигане на борба местното българско население. Исак II Ангел се опитал още веднъж през 1187 г. да връхлети с многобройна войска възстановеното българско царство, но след продължителна обсада на Ловеч, където била съсредоточена българската войска, се отказал. Сключен бил мир и гаранция за поддържането му била изпращането на третия брат Калоян в Цариград. В следващите години българските войски освобождавали нови поробени земи все по на юг в широк фронт — от Странджа до Струма. Петър се отказал доброволно от царската власт в полза на по-малкия брат Асен (1190–1196).
Като резултат от успешни военни действия с унгарците България си възвърнала и Белградската и Браническата области. Започнал възходът на Второто българско царство.
МОГЪЩЕСТВО И УПАДЪК НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО
Изненадани от бързите успехи на България византийците решили да прибягнат отново до помощта на заговор в българския дворец. Заговорът бил организиран от царския братовчед Иванко, който в 1196 г. убил цар Асен, но не успял да заеме властта. На престола се възкачил отново Петър, а Иванко бил принуден да избяга при византийците. Още на следващата година Петър също бил убит от недоволни боляри и на българския трон се възкачил най-малкият брат Калоян (1197–1207).
Първата грижа на Калоян била да укрепи централната власт и ликвидира отцепничеството на непокорните боляри. Осъществил тази своя задача още през 1199 г., той започва широко настъпление срещу византийците, освобождавайки Македония до Охрид и включвайки в границите на българската държава Косовската област, Призрен и При-щина. Временно заетите от маджарите Белград и Браничево били присъединени отново към българската държава.
За подобряване отношенията с маджарите изиграли роля и активните връзки, които Калоян създал с Римската църква в периода 1202–1204 г. За разлика от своите предшественици княз Борис I и цар Самуил, които са имали предимно временни отношения с църквата в Рим, Калоян създава трайни връзки с папа Инокентии III, сключил уния и през есента на 1204 г. бил коронясан от личния представител на папата кардинал Лъв, пристигнал специално за целта в Търново. Без да изменя съществено каноническите основи на източноправославната религия, изповядвана от народа, Калоян е имал намерение да използва широко унията с далечно-перспективни дипломатически цели — утвърждаване в европейски мащаб на Втората българска империя. Това Калоян съвсем ясно изявява в писмата си до папа Инокентии III.
През 1204 г. обаче настъпила съществена промяна в политическата обстановка на Балканския полуостров. По време на Четвъртия кръстоносен поход Цариград бил превзет от западните рицари. Създадена била Латинската империя. Нейният император Балдуин I имал още в самото начало определени завоевателни намерения спрямо България. Опитите на папата да предотврати конфликта не успели и още през лятото на 1204 г. Балдуин нахлул в Тракия. Избягалите византийски аристократи и военоначалници потърсили помощта на Калоян, обещавайки му да го провъзгласят за император и на византийците. Още веднъж в политическата перспектива на български владетел добила реални очертания мечтата за завладяване на Цариград.
Решителното сражение между българските войски и рицарите на Латинската империя се състояло на 14 април 1205 г. край Одрин. Балдуин и неговата армия били разгромени, императорът пленен, отведен в Търново и впоследствие умъртвен там.
Рицарите съсредоточили всичките си войски от Близкия изток на Балканския полуостров с цел да дадат отпор на Калоян. Новият латински император Хенрих, брат на Бал-дуин, се съюзил със солунския крал Бонифаций Монферат-ски за общи действия срещу България.
Преценявайки добре, че Цариград може да бъде завладян само след превземането на Солун и пленяването оттам на боеспособна флотилия, през лятото на 1207 г. Калоян се насочил към голямото пристанище на Бяло море. Между другото на връщане от Цариград солунският крал Бонифаций бил убит от български военни отряди и това внесло още по-голям смут в обсадения от Калоян град. Наближавал денят на решителния щурм, когато Калоян бил убит от заго-ворници в палатката си. Това сложило край на обсадата на Солун.
В дъното на заговора срещу Калоян стояла неговата съпруга-куманка и сестриния му син Борил, който узурпирал властта и се провъзгласил за български цар (1207–1218). Двамата сина на Асен I — Иван Асен и Александър потърсили убежище на север в руското Галицко княжество. Много от болярите отново се отцепили в самостоятелни феодални владения. Делото на народното обединение, създадено с такава решителност и вдъхновение от Калоян, заплашвало да се разпадне.
Борил претърпял неблагополучия във военните действия с Латинската империя. През 1208 г. край Пловдив войските му претърпели тежко поражение от рицарите. Засилвало се и недоволството сред народа, а това водело до все по-широко разрастване на богомилската ерес. Това наложило в 1211 г. да се организира голям събор против богомилите, който завършил с жестока разправа с привържениците на ереста.
През 1217 г. начело на дружина руски наемници, забягналият след убийството на чичо си Калоян, Иван Асен се завърнал в България, за да свали узурпатора Борил. Законният наследник на престола държал в обсада Търново в продължение на няколко месеца и принудил Борил да се предаде. Иван-Асен бил коронясан за цар (1218--1241) и още в първото десетилетие от владичеството си показал изключителни качества на държавник и дипломат. Втората българска империя станала безспорен факт.
Оженвайки се за дъщерята на унгарския крал, той сключил мирен договор с маджарите, уредил
