отказват. Стамболийски обаче успява да намери двама народняци (Михаил Маджаров и Атанас Буров) и един прогресивен либерал (д-р Стоян Данев) за да образува правителство. Следващата му задача е предизвикване на извънредни избори и спечелване с всички позволени и непозволени средства абсолютно мнозинство.
Успокоен от такава перспектива, опирайки се на тримата си „партньори“ от другите партии, надарен безспорно с природен интелект и вроден усет, Стамболийски заминава отново за Париж (сега вече като глава на делегацията), за да подпише Ньойския договор на 27. XI. 1919 г. Легендите за това, че при подписването на договора счупил перото с думите: „Нека този договор бъде счупен като това перо“ се разправят само за наивници. В разговорите, които води в Париж, той се стреми всякога да изтъкне (за удоволствие на победителите) всички недостатъци (съществуващи и несъществуващи) на правителствата водили войните за обединение, както и да увери всемогъщите победители в готовността да изпълнява „до йота“ всичко предвидено в Ньойския диктат. Поведение, което не е допускал нито един от водачите на делегации на другите победени страни. Да оставим настрана факта, че Турция отказва да подпише мирния договор, а продължава борбата за отстояване на интересите си.
Стамболийски продължава това сервилно и дискредитиращо предхождащите го правителства поведение и след подписване на договора — почти до стодневната си обиколка в чужбина, когато най-после му става ясно, че пътят за достойнството на една страна не минава през сервилността.
Съгласно Ньойския диктат от България бяха отнети не само освободена Македония и Южна Добруджа, но и нови територии — Западните покрайнини, Струмишко, части от Кулска и Видинска околии. Беломорието (Западна Тракия) е поставено под попечителството на съглашенските сили, но впоследствие, през 1920 г. на конференцията в Сан Ремо, при ненамаляващия натиск на Атина, то бе предоставено на Гърция, като по Ньойския договор на България се предоставяше свободен икономически излаз през тази територия на Бяло море, какъвто всъщност никога не бе осъществен.
Страната ни се задължаваше с огромни контрибуции и репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка — най-тежките стопански задължения на глава от населението всред всички победени страни. Другите победени бяха успели, по един или друг начин, да намалят своите задължения.
Стамболийски обаче по това време се занимаваше с подготовка на предстоящи парламентарни избори и установяването на еднопартийна власт.
Стремежите му към популизъм бяха покрусени обаче от голямата Транспортна стачка през декември 1919 г. Събитието даде възможност земеделският водач да покаже дву-личието си, възхвалявайки в един реч от 26. XII. с.г. Малиновото правителство, което при Владайските войнишки метежи „защити държавата против «ония», които искаха да я революционизират, да я разрушат“. Те. „ония“, които само преди дванадесет месеца тъкмо той и неговите съпартизани подстрекаваха към хаос и крушение на държавата.
Това двуличие, плод на примитивен манталитет, политически пристрастия и експанзивен характер, ще се проявява и при други моменти от управлението на Стамболийски.
След като се справя с Транспортната стачка (именно по това време земеделският водач създава добилата по-късно скандална слава „Оранжева гвардия“), Стамболийски и най-близките му сътрудници подготвят с всички сили така жадуваните извънредни парламентарни избори за XIX ОНС. С цената наистина на „всичко“ резултатът е постигнат — земеделските депутати надвишават 50%.
Започва самостоятелно земеделско управление. На 21 май 1920 г. Стамболийски съставя самостоятелно правителство.
Въпреки че в продължение на месеци след излизането си от затвора той шантажира обществеността (най-често чрез своите сътрудници и преди всичко Цанко Бакалов), че подготвя република (от този род е и прелюдията на несъс-тоялия се конгрес на БЗНС през април 1919 г.), с установяването на самостоятелно земеделско правителство той приема по-толерантно държание към младия цар Борис III, който в най- тежките месеци от живота на страната е осъществявал спокойно и уверено балансиращата си роля при съставянето и преобразуването на кабинетите.
Определянето, разбира се, на „гьола за всяка жаба“ не е ставало без мълчаливо напрежение. След встъпването си на премиерския пост, Стамболийски е бил поканен от царя за разговор в двореца. Добил самоувереност и решил още от самото начало да постави „царчето“ на мястото му, Стамболийски отказал да се яви в двореца и заявил, че ако царят има да му казва нещо, да заповяда в Министерския съвет. Очаквал е, че след толкова интензивна „обработка“ и пълния банкрут на държавата, „хлапето“ ще се яви послушно в Министерския съвет. За негово голямо съжаление това не става. Царят повтаря още веднъж сдържано и категорично поканата си министър-председателят да заповяда в двореца, припомняйки някои основни положения в конституцията и последствията от тяхното неизпълнение. „Всемогъщият“, уловил вече цялата правителствена власт в ръцете си, е трябвало да глътне този „хап“ и да се яви в двореца. Това поставило сравнително толерантни отношения между министър-председателя и конституционния монарх. Последвалите международни събития и международния политически опит, който постепенно добивал Стамболийски, му дава ясна представа не само за балансиращата роля на „царската институция“, но и за личния и международен авторитет на Борис III. Това може би е моделирало почтително (а понякога и приятелско покровителствено) отношение на министър-председателя към младия цар, но също така (вероятно дълбоко в енехитичната му душа) се е разпалвала жаждата за обсебване на цялата власт в ръцете си, в качеството си на президент. В събитията, които последват, има достатъчно моменти, които обясняват и такъв вариант.
Независимо от всичко обаче, още в самото начало Борис III запазва нормално (в пълния смисъл на това понятие) отношение към своя министър-председател. Автократичният и решителен характер на Стамболийски, стремежът му да решава нещата със замах са правили несъмнено положително впечатление на младия владетел и той запазва не само коректност, но и нарастваща симпатия към този, който на 4. IX. 1915 г., пред очите му, така спонтанно, бурно и невъздържано бе предупредил и дори заплашил баща му с последствията от влизането на България във войната на страната на Централните сили.
Неоспорима разлика съществува между характера на цар Фердинанд и неговия първороден син и наследник цар Борис III. Това е не само поради обстоятелството, че синът има твърде много от майчините черти, от емоционалния, благороден и дълбоко състрадателен характер на княгиня Мария Луиза, но и поради факта, че целият му живот, до встъпването му на престола на 3. X. 1918 г., е било едно изпълнено с изпитания житие, което при неговия интелект, морал и чувство за отговорност, се е превърнало в истинска школа за създаване на един богат, но и противоречив характер.
Най-ранният и неизбледняващ в детското му съзнание спомен е този пред леглото на умиращата му майка и последните й думи: „Борисе, когато един ден бъдеш поканен да царуваш, постарай се да бъдеш най-добрия цар между царете.“ Дали са казани тъкмо тези думи от умиращата майка, младият княз едва ли помни, но важното е, че те му се повтарят като „майчин завет“ от тези, които го възпитават.
Този завет и чувството за дълг, който има към родината си, изпълват цялото му не особено радостно и безгрижно детство при строгия, сприхав и непреклонен характер на бащата.
Взел наведнъж четири отделения на началното българско образование, преминал цялата прогимназиална и гимназиална програма през следващите години с добавката на извънредно тежката специална подготовка по държавно устройство, международна политика, история, икономика, ма- шинознание и пълно овладяване на три езика плюс родния и то още в годините, докато преминава курса на Военното училище, на шестнадесет години той изпълнява официално представителство при коронацията на английския крал Джордж V в Лондон.
На осемнадесет години той е вече офицер за свръзка от първата бойна линия през Балканската война. Пет години от младостта си бъдещият цар преминава през всички фронтове на трите жестоки и кървави войни, които народът ни води за общонационално обединение. През тези пет години той спи в землянките край Завоя на Черна, при Каймакчалан, из снежната равнина на Северна Добруджа, по сипеите на Нидже планина, сред урагана от артилерийски огън на Дойран. Храни се в повечето случаи с войнишка походна храна. Дни и месеци той прекарва не в специалните блиндирани бункери на социалистическите генерали, а в прислоните на самите бойни позиции. Достатъчно е да прегледате десетките доклади на офицера за свръзка Борис княз Търновски, за да добиете ясна представа къде, как и при какви условия е прекарал великото страдание и великата надежда на България бъдещият цар. Колко жалки пред тази всеотдайност към народ и родина изглеждат „привилегиите за освобождаване“ под най-различен претекст на „мамините синчета“ от
