Цар Фердинанд ще преживее и Втората световна война, смъртта на цар Борис III, окупацията на България от съветските войски, установяването на комунистическата власт в страната ни, разстрела на по- малкия му син, изгнанието на внука му, малкия цар Симеон, в Египет. Ще живее почти в усамотение, забравен сред тътена на нови събития. Съветската окупация ще стигне почти до Кобург, но той няма да го напусне никога. Следи вестниците до последните месеци на живота си. България не е споменавана вече почти за нищо. Мракът на чужда окупация е покрил слънчевата страна, в която той някога е отишъл с толкова мечти и надежди. Разпитва всекиго от малко появяващите се в Кобург посетители за това, което става в България. С часове разгръща документи и преписки от личния си архив. Почти де-ветдесетгодишен, в един интимен разговор, няколко месеца преди смъртта си, ще пожелае останките му някога да бъдат пренесени в България, ако това е възможно.
В последните месеци от живота си царственият гран-дьор става необикновено мълчалив и смирен пред великото тайнство, което го очаква. Умира на 10 септември 1948 г. и последните му думи, произнесени в полусъзнанието на агонията, са: „Кота тръгваме за България?“
Погребението му е необикновено скромно. Ковчегът му е обвит в националното знаме на България.
МЕЖДУ ДВЕ СВЕТОВНИ ВОЙНИ
Непосредствено след сключване на Солунското примирие от 29. IX 1918 г. и след възкачването на престола на младия цар Борис III, министър-председателят Малинов присъединява към кабинета по един представител на на-родняците, широките социалисти и земеделците.
В политическия живот т.нар. „национални партии“ — либералната, двете народнолиберални и младолиберална-та, фактически слизат от политическата сцена, а техните лидери, които се бяха опитали със силата на оръжието да осъществят националното обединение, загубват политическото си влияние.
Обстоятелството обаче, че Александър Малинов бе приел премиерския пост през лятото на 1918 г., по време на войната, че беше продължил тази война (до пробива при Добро поле) и най-накрая, че не се отказваше от справедливите принципи за отстояване на националното обединение, правеше коалицията му, а и всички дотогава определяни като „просъгла-шенски“ партии, не твърде толерирани от вече оформилия се победител във войната.
Това обстоятелство разпалва още повече апетита на някои земеделски лидери (Райко Даскалов, Цанко Бакалов, Александър Стамболийски) да се доберат до властта, а тесните социалисти подпомагат този процес чрез типичната си тактика „колкото по-зле, толкова по-добре“. Към всичко това трябва да се добави недоволството на широките народни маси от загубата на войната, влошеното икономическо положение, дадените жертви, хилядите инвалиди, неудовлетворените надежди за национално обединение, пълната изолация на България в международен план.
Така формираната „лява опозиция“ далеч не се интересува обаче от националните интереси на страната. В най-критичните моменти, когато има опасност от тотална чужда окупация, Райко Даскалов и Стамболийски разпалват метежния дух на обстановката в страната (най-подходящ аргумент на победителите да осъществяват пълна окупация). Двулични и стихийни в постъпките си, те не се съобразяват при избухване на войнишките метежи в Радомир дори с декларацията на собствената си парламентарна група, която гласува резолюция „за успокояване и стабилизиране на положението в страната“. Именно при тази критична обстановка и при така изразена воля на парламентарната си група двамата се отправят от столицата към центъра на отстъпващите от фронта метежни войници, за да ги „приканят към спокойствие“. Стигнали в Радомир обаче, те вършат тъкмо обратното: „обявяват република“ и „война на правителството в София“, разпалвайки най-безотговорно изморените, гладни и излезли извън команда войнишки маси към кървави братоубийствени сражения в околностите на София, при което загиват стотици българи.
За да се хареса на победителите от Съглашението, земеделският водач и неговото обкръжение още от самото начало декларират, че нямат нищо общо със „санстефанската романтика“ и са в състояние да организират послушно изпълнение на всички искания на победителите, колкото и непосилни да са за народа и държавата. Тази антинационална позиция Стамболийски е показвал още преди войните. През 1908 г. той се обявява против независимостта на България, а малко по-късно и против Балканската война за освобождение и обединение на българския народ.
Междувременно става ясно (възползвайки се от смутното положение създадено в България), че Съглашението поставя въпроса за изтегляне на българските войски не само от Македония, но и от Южна Добруджа (клауза, която не фигурира в документите на примирието в Солун). Министър-председателят Ал. Малинов не може да се съгласи с такова изнудване на България и подава оставка. Народняш-кият лидер Теодор Теодоров създава коалиционно правителство от всички „просъглашенски партии“, като след амнистията от януари 1919 г. в правителството като министър влиза и Александър Стамболийски.
Оттук нататък Стамболийски ще се бори с всички средства, пренебрегвайки националните интереси, спекулирайки с обещания за социални преобразувания, използвайки в този смисъл и косвената помощ на тесните социалисти — за поемане на цялата власт от Земеделския съюз.
Изхождайки от обстоятелството, че по това време българският народ в 70% е съставен от селско население, той развива (аналогично на това, което болшевиките правят в Русия) идеята за „селска държава“ и „селска власт“. Самозабравил се поради „преимуществото“, че по време на войната (когато хиляди българи са загивали по фронтовете за обединение на отечеството си) е бил в затвора, че е „предсказал“ поражението във войната, той поставя още по това време в основата на борбата за заемане на цялата власт от Земеделския съюз, стремеж към лично авторитарно управление.
С тази цел той разпалва още повече нестабилността в страната и се стреми да компрометира правителството, на което сам е член. Нещо повече. Подготвя конгрес на БЗНС за 27 април 1919 г. с цел дестабилизиране на положението. Правителството забранява конгреса, но с това усилията на Стамболийски и неговите приближени за установяване на земеделска власт не намаляват, а и пропагандата му срещу правителството не стихва. В същия този период, когато в кабинетите на съглашенските сили се решават все по-тежките условия за България, когато не само правителствата на победителите, но и тези на победените (Турция) се стремят да защитят в максимална степен националните интереси на своите страни и да спечелят максималните възможни дивиденти, у нас се води жадна борба за едновлас-тие, без да се търси поне минималното, с което бихме защитили без друго трудната кауза на отечеството.
Тази своеобразна „керенщина“ се утвърждава в България благодарение преди всичко съидейниците на Стамболийски и на тесните социалисти. Министър на вътрешните работи става широкият социалист Кръстю Пастухов. Всеки опит на министъра да стабилизира държавната система среща пречки. И заедно с това всяко едно „пропукване“ на системата по този начин радва Стамболийски и засилва агитационната дейност на неговите съидейници.
На 17 август 1919 г. са проведени избори за XVIII ОНС, при които земеделците печелят 85 места, тесните социалис ти, провъзгласили се вече за „комунисти“ като секция на Третия интернационал — 47 места, широките социалисти — 30, а останалите буржоазни партии — общо 66 места Стамболийски потърсва веднага съглашателство с комунистите, но секцията на Московския Коминтерн се държи резервирано към съглашателство с „дребнобуржоазни елементи“. Това не пречи на Стамболийски и особено на съидейниците му от крайните течения на БЗНС да използват всяка поддръжка на комунистите, която в някои случаи е дори по-значителна отколкото оказваната му от самия БЗНС.
По това време българската делегация за подписване на мирния договор е вече в Париж. Делегацията се води от ми-нистър-председателя Теодор Теодоров; в състава й влиза и Стамболийски. На 19 септември на нашата делегация (държана в Париж почти в домашен арест) се предава проектодоговора за мир. Няма и помен от обявените на 8 януари 1918 г. четиринадесет точки на американския президент Ууд-роо Уилсън, в които основният принцип на определяне границите при изготвяне на мирните договори трябва да бъде самоопределението на народите. В Париж сега командва Клемансо и групата му, заобиколени от сръбски, гръцки и румънски съветници. Теодор Теодоров счита проектодоговора в неговите политически, териториални и финансови части като гибелен за народа ни, отказва да го приеме и подава оставка като министър-председател.
Най-после първата задача в плана на Стамболийски е изпълнена. Натоварен е да състави правителство. Тъй като не разполага с достатъчно мнозинство в парламента (земеделските депутати са под 50%), той прави нов опит да привлече широките социалисти и комунистите. По различни съображения и двете партии
