Този кабинет обаче, въпреки просъглашенската си ориентация, не можа да спаси страната от катастрофа и да сключи благоприятен сепаративен мир за България. Огромната концентрация на съглашенски сили на Солунския фронт (независимо от блестящата и непреодолима българска съпротива при Дойран дори до последните дни на войната) можа да доведе до пробива при Добро поле на 14, 15, 16 и 17 септември 1918 г.
България бе победена без да е губила, до тези месеци, в цялата кървава световна война нито една съществена битка (с изключение на тази за Битоля и Каймакчалан през есента на 1916 г.). Никоя армия, воювала с войските на Третото българско царство, не притежава пленено българско бойно знаме (в нашия Военно-исторически музей пленените чужди бойни знамена са десетки). Тези факти са съществени и заслужават добре да бъдат проучени от политици, военни историци и военни психолози.
Без съмнение за пробива при Добро поле играят роля два съществени факта. Първият е решителното превъзходство във военна мощ на съглашенските сили в този сектор, а вторият е без съмнение изключително продължителната позиционна война, лошото тилово снабдяване и постепенно деморализиране на войската. Последното не без помощта на пораженски агитатори. През комунистическото управление у нас „Партиздат“ пусна от печат два обемисти тома документални доказателства за тази подривна дейност на БКП и резултатите от нея, едва ли не като заслуга на партийната политика.
И все пак трудно е да се обясни само с това как пробива при Добро поле се превърна в погром (не е за премълчаване и фактът, че на запад от „пробива“ остава почти в бездействие 100 000 българска армия) — и то само за четири дни.
Само три години преди това (есента на 1915 г.) имаме достатъчно убедителен пример, че сръбската армия след година и четири месеца неравна, безмилостна, но и безкомпромисна схватка с огромната австроунгарска армия, окървавена, но не и духом смазана, заедно с правителството и краля си, се изтегли през снежните Албански планини, прегрупира се и след възстановяване на о-в Корфу бе хвърлена в шест дивизии на Солунския фронт, където оказа безспорно влияние за повишаване потенциала на съглашенските сили и пробива на Добро поле.
Подобен вариант проектира и министър-председателят Васил Радославов (а и генералният щаб) през пролетта на 1918 г., когато нарастването на военната мощ на съгла-шенците на Южния фронт е вече застрашително и става очевиден масиран удар срещу българските позиции. Правителството и главното командване обсъждат, при необходимост, изтегляне на българската отбрана по Старопланинската верига и дори прехвърляне на цялата ни армия на север от Дунава и продължаване на съпротивата. Нищо подобно обаче не се случва в средата на септември 1918 г. Пробивът е кратък и поражението — окончателно!
След щурма на Тутраканската крепост в 1916 г. Фердинанд I заявява: „Не познавам нищо по-красиво от моята армия“. Това могат да потвърдят и десетки български военачалници на Третото българско царство, които са били очевидци и свидетели на вихрените атаки на българската войска по всички фронтове. Но тогава се поставя въпросът: Само в щурмуване ли е годна да води сражение съвременната българска армия? И ако е така, къде е причината — в обучението, в тактикостратегическата концепция на българската военна доктрина или много по-дълбоко и много по-съдбоносно — в личната и социална психология на съвременния българин? Това е въпрос, който не е загубил нито давност, нито актуалност и не трябва да бъде подминаван.
Така, в Първата световна война, докато Германия капитулира едва след като 78% от армията й излиза от строя, Австро-Унгария — дори при 87% изчерпване, Румъния със 71%, а Франция удържа победа със 76,4% излизане на армията й от строя и с над 73% жертви, то България в същата война бе елиминирана от бойната сцена само с един-един-ствен пробив и със само 20% загуби от личния си състав. (Като при Междусъюзническата война прибягва до примирие при още по-малки загуби на личен състав — под 20% от Балканската и Междусъюзническата война заедно.) Не искам да правя още по-фрапантни сравнения и аналогии за Втората световна война, когато през есента на 1944 г. ние предадохме в ръцете на самопровъзгласилия се противник една 100% отлично съхранена армия, която бе използвана след това не за защита на националните интереси — обединена България, а тъкмо за ликвидиране на тази осъществена без кръв придобивка и използване на армията ни като пушечно месо на хиляди километри далеч от границите ни. Всички тези изводи от преломната за България Първа световна война са били обект, но и подлежат, на много внимателно проучване, на обективна оценка, на съпоставяне с народопсихологични черти и характеристика на съвременното поколение, за да не се подвеждаме от емоции и от политически спекулации, а да имаме пред себе си точна и неподправена равносметка.
Непосредствено след пробива при Добро поле правителството на Малинов започва преговори за прекратяване на войната. На 29 септември 1918 г. първият делегат на българското правителство Ан. Ляпчев подписва акта за примирието. Три дивизии с численост около 90 000 души, намиращи се западно от Скопския меридиан, трябва да останат в унизително заложничество.
Правителството дава амнистия на политическите затворници и един от най-темпераментните между тях — Александър Стамболийски — в нова среща с цар Фердинанд (след драматичната му от 4 септември 1915 г., която му коства и затворническата присъда) го уверява, че със своите съмишленици ще омиротвори разбунтувалите се войници, които през Главната квартира в Кюстендил и Радомир се насочват към София (подстрекавани от съидейниците на Стамболийски и тесните социалисти) да „търсят възмездие“. Създава се възможност при тази анархия цялата страна да бъде окупирана от колониалните войски на съглашенците, с всички зловещи последствия от това. Факт, който ни най-малко не тревожи самопровъзгласилите се главатари на метежните части. Тъкмо в този момент Райко Даскалов, сподвижник на Стамболийски, обявява в Радомир „република“ и възбужда безредно пристигащите от юг и югозапад войнишки маси, насочвайки ги към София за „разправа с виновниците“.
Въпреки изключителните обстоятелства, обявената от Райко Даскалов „Радомирска република“, братоубийствените сражения в околностите на София със загубилите организация и команда метежни части, правителството на Малинов (макар и с помощта на юнкерите от Военното училище и проходящи германски подразделения) не загубва контрол върху положението.
Дори в последните дни от царуването си, цар Фердинанд не нарушава изискванията на Търновската конституция. На 30 септември, непосредствено след съобщението за сключване на Солунското примирие, той отправя своето Тронно слово за откриване заседанията на Народното събрание.
Сега и до края на живота си той ще бъде наясно не само по основните и конкретни грешки в политиката си, но и по онова, което е играло важна негативна роля в царуването му — изключително сложното геополитическо положение на България, негативните последствия от историческото развитие на българския народ под многовековно робство несъответствието между амбициите му и политиканстващия манталитет на доморасли български политици. Като изключим Стамболов и в известна степен Петко Каравелов Константин Стоилов и Александър Малинов, Фердинанд I няма нито един свой сътрудник, който да е в състояние, при сложните европейски и балкански взаимоотношения, да използва пълноценно потенциала на българския народи да моделира разумно и в допустими граници тщеславието и имперските мечти на владетеля за осъществяване друго, достойно бъдеще на най-голямата и най-перспективната в края на XIX и началото на XX в. народност на Балканите.
След изслушване на всички лидери на политическите партии, сутринта на 3 октомври 1918 г. той предава абдикацията си на министър-председателя „като последна жертва пред олтара на отечеството“.
Надвечер отива за последен път със синовете си до „Врана“, а вечерта в единадесет часа напуска България завинаги. На гарата по негово желание е изпратен само от младия цар Борис III, министър- председателя Малинов, министъра на войната и представителна рота войници.
Отсега нататък, в продължение на 30 години, той ще живее затворен в имението си в Кобург, свързан мислено с България, с голямата, но несбъдната мечта на живота си. Възможна реалност, която е останала обаче илюзия, в известна степен благодарение и на неговите увлечения. Една потискаща самовглъбеност, която ще става все по-тежка с годините. Бившият цар ще отправя многобройни молби до сина си и министрите на България да посети страната, на която посвети живота си и която напусна така драматично и тъжно, но няма да получи положителен отговор на нито една от тях.
Прочетете личния архив на Фердинанд I и вие ще се убедите, че въпреки личните странности и ексцентричнос-ти на характера му България за него — от встъпването му на престола, до края на живота му — е била не авантюра или добре пресметната възможност, а житейска съдба.
