войната, проавстрийският ентусиазъм на правителството Радославов и царя охладнява и те чувстват нужда от една по-задълбочена и трезва рекогнос-цировка и изясняване на положението. Тъкмо заради това, веднага след избухването на войната България обявява строг неутралитет и търси най-благоприятната възможност за осигуряване на заветната цел — общонародното обединение.
За това поведение на правителството, а до голяма степен и на царя, помагат някои обстоятелства. Пренебрегваната след Междусъюзническата война България сега е отново обект на особено внимание, както от страна на Тройния съюз, така особено от Съглашението. Централното и изключително благоприятно стратегическо положение на страната, реалната представа за нейната армия я правят желан партньор.
В продължение на повече от година след започването на Общоевропейската война, българското правителство (независимо от външнополитическата ориентация на партиите, които го съставят) провежда внимателно проучване на положението и в двете страни на воюващите блокове.
Междувременно Австро-Унгария среща непреодолима съпротива от страна на Сърбия, Германия осъществява дълбоко проникване в територията на Франция (почти до Париж). Френското правителство се евакуира в Бордо. След неуспехите на австроунгарската армия в южната част на Източния фронт, германците осъществяват също така няколко решителни удара срещу руската армия.
В края на 1914 г. и началото на 1915 г. д-р Никола Генадиев, външен министър от правителството на Радославов, предприема сондажно пътуване в Италия и Франция. Тук той има срещи с видни политически дейци и дълги разговори с френския министър на външните работи Делкасе (убеден привърженик на идеята, че България ще трябва да се присъедини към Съглашението). Като либерал, показващ винаги интерес към връзките на България с Германия и Австро-Унгария, д-р Генадиев се връща от обиколката си с твърдото становище, че ако се наложи да воюва, България трябва да се ориентира на страната на Съглашението.
Въпреки това обаче Съглашението не е направило никакви сериозни и конкретни предложения на България. Едва в края на м. май 1915 г., с нота до България, то предлага присъединяването й към своята воюваща коалиция, като й предлага да започне военни действия срещу Турция (която вече месеци воюва на страната на Централните сили). При такова положение Съглашението „дава съгласие“ за присъединяване на Източна Тракия към България по линията Енос-Мидия. Дори сега, когато са в критично положение и няма какво съществено да предложат на България, под влиянието на Русия, те не допущат България до линията Ми-дия-Родосто, т.е. до контрол върху Мраморно море и Дарданелите (а оттам вероятна заплаха от българите за Цариград). Що се касае до Македония, нотата признава (!) правата на България над „безспорната зона“ и дори на част от „спорната зона“, като уверява, че след приключване на войната ще направи всичко възможно за задоволяване на справедливите български искания към Сърбия и Гърция. И двете последни страни обаче, непосредствено след узнаване съдържанието на нотата до София, категорично отхвърлят съгласие за каквито и да било „отстъпки“ на България. Това превръща обещанията на Съглашението в къс хартия.
Всички политически партии, с изключение на тесните социалисти, постепенно идват до заключението, че България трябва да влезе във военни действия единствено за осъществяване на националните интереси. Все по-настойчиво обаче се поставя въпроса — с кого?
Традиционните русофилски партии и приятелски настроените към съглашенските сили Англия и Франция — на-родняци, прогресивно-либерали, демократи, впоследствие и земеделците — държат, ако трябва да се определим — това да стане със Съглашението, като се направят нови искания за по-конкретни техни предложения.
Такива сондажи се правят, като се предлага дори „безспорната зона“ да бъде предварително окупирана от съглашенските сили, за да се гарантира нейното предаване на България след приключване на войната, ако тя влезе в нея на страната на Съглашението. Париж, Лондон и Петербург обаче мълчат по въпроса, защото Сърбия и Гърция са изразили категоричното си несъгласие.
Междувременно тесните социалисти у нас развиват все по-активна антивоенна дейност, разпространявайки мита, че националните интереси на България ще се решат единствено чрез „Балканска федеративна република“. Докато техните съидейници от Сърбия, Гърция и Румъния, въпреки „декларации“ и „балкански социалдемократически конгреси“ все по-определено защитават националните интереси на своите страни (дори германският социалист Парвус и руският социалдемократ Г Плеханов апелират към България да се присъедини към една от двете военни групировки, които те представляват съответно — Централните сили или Съглашението), тесните социалисти у нас активно деморализират определени слоеве от обществото и дори се канят да проникнат всред армията.
При тази напрегната обстановка през лятото на 1915 г. няколко събития определят преждевременното решение на българското правителство за включване във войната.
Първото протича почти незабелязано около посещението на френския министър Крюпи в София. Всъщност това е една широкомащабна афера. Планът за нея е бил подготвян вероятно твърде дълго и ходовете в нея са били добре предвидени. След като Съглашението вижда, че няма убедителните аргументи да привлече България на своя страна или те са съвсем оскъдни, и след като е убедено, че аспира-циите на България са справедливи и че именно за тяхното осъществяване тя ще воюва, това ги кара да приемат, че най-вероятно София ще премине на страната на Централните сили. Тогава Съглашението решава да проведе тайна операция, при която всички житни запаси на страната да бъдат изкупени и изнесени от България. В такъв случай страната не ще бъде в състояние да проведе мобилизация и ще бъде принудена да търси храна за населението си (Германия и Австро-Унгария нямат никакво излишно зърно) пак от Съглашението.
Изпълнението на плана започва още от пролетта, но се провежда в решителна фаза през лятото. Основният изпълнител е французинът Фернан дьо Клозие, който успява само през м. юли 1915 г. незабелязано да закупи огромни количества зърно и да раздаде подкупи на видни дейци от опозицията (включени в аферата) за над 20 милиона лева.
Правителството успява да влезе в диря на тъмната сделка, но главните действащи лица от страна на Съглашението успяват да се измъкнат от страната. В капана остават само подкупените опозиционни дейци.
Също през този период германските войски нанасят нови удари на руската армия и проникват дълбоко в руска територия. Берлин подканя почти ултимативно България да се включи на тяхна страна, за да може да осъществи националните си въжделения, защото войната е пред победен край за Централните сили. На това психологическо въздействие пригласят и правителствените депутати и политически дейци, създавайки обстановка непозволяваща трезва преценка. Изтъква се дори, че следващият щурм на Централните сили ще бъде на юг и австрийците ще се настанят трайно в долината на Вардар.
Повърхностно се поглежда обаче на факта, че Тройният съюз е вече Двоен, защото Италия е влязла през м. май във войната на страната на Съглашението (обяснява се това само с непримиримите чрез преговори териториални спорове между Италия и Австро-Унгария). Без особено внимание се оставя и фактът, че Гърция и Румъния — основни фигури в шахматната дъска на Балканския полуостров — не са определили позицията си в конфликта. Румъния само привидно изразява симпатии към Централните сили (въз основа на старата си договореност с тях), а в Гърция се борят две крила — това на краля и военните, което клони явно към Германия и Австро-Унгария, и политиците зад Елефтерос Венизелос, които са за присъединяване към съглашенската коалиция.
Австро-Унгария навлиза вече във втора година на войната си със Сърбия, без да може да осъществи планираното бързо „смазване“ на южната си съседка. Това контрастира с внушителните победи на германската армия и намалява възможностите за бързо решаване победния край на Източния или Западния фронт — както дълбоко е уверено германското командване и преди всичко кайзерът. Така в Берлин и Виена става ясно, че въпросът с разгромяването на Сърбия може да бъде решен чрез включване във войната на България. Това активира до пределна степен дипломацията на Централните сили. В югоизточната част на континента, англичаните, дебаркирали в Галиполския полуостров, търпят също несполуки и търсят изход от положението. На 3 август 1915 г. Съглашението отправя последна нота до България, в която в общи черти повтаря позицията от нотата си през м. май, без да дава никакви конкретни гаранции за задоволяване справедливите искания на България. Централните сили бяха пределно ясни в това отношение: цяла Вардарска Македония и Поморавието след освобождението им от българските войски се считаха за част от Царството. Претенциите към Гърция и Румъния щяха да бъдат решавани съобразно поведението на тези две
