на македонските бежански организации взе широки размери. За пръв път по тази причина ВМРО застана остро срещу едно българско правителство. Преследвани бяха жестоко и македонските революционери в Пиринския край. От своя страна ръководителите на ВМРО обявиха истинска война на земеделското правителство. В стремежа си да създаде разцепление и унищожение на македонското революционно движение Стамболийски привлече като свое оръдие „федералистите“ на Яне Сандански. В борбата си срещу македонското освободително движение и в раболепието си към Белград, той отиде и до открито национално предателство, подпомагайки унищожението на революционноосвободителни чети в поробена от Югославия Вардарска Македония. При едно посещение в Белград той заяви: „Както взехте, съгласно Ньойския договор, Македония, вземете и всички македонци, които се намират още в България! Нека ви са халал! Нам те само са пакостили…“
Подписаното в Ниш (март 1923 г.) споразумение за съвместно унищожаване на българските чети в поробена Македония, е едно от най-черните и непростими предателства извършени от български министър- председател в историята ни. В това Стамболийски беше надминат само от комунистическите емисари на Москва, които през 1946–1947 г. извършиха насилствено денационализация на българския народ в Югозападна България.
Независимо от ударите, нанесени от правителството на Стамболийски, ВМРО продължава своята дейност както в Пиринска, така и във Вардарска, а отчасти и в Беломорска Македония.
Своята активна дейност за присъединяване към майката-родина развиват и българите в Западните покрайнини — Царибродско, Босилеградско и отделни села от Трънска, Кулска и Видинска околии, заграбени в началото на ноември 1919 г. от сръбските нашественици, преди още дори да бъде официално подписан Ньойският договор и при острия протест на съглашенските — италиански и американски — наблюдатели. Затвориха се над 150 училища, прогонени бяха българските свещеници, оставени в забвение са десетки български църкви. При това, над 20 от селата и до днес са разсечени наполовина от граничните мрежи, разделящи дворовете на едно семейство — на брат от брата и на син от бащата.
Създадената Вътрешна революционна западнопокрайненска организация „Въртоп“ извършва в целия период между двете световни войни активна организационна и въоръжена дейност. Акции, държали в респект сръбските окупатори.
Единствено изключение, като определена подкрепа за попадналите под ново робство българи, правителството на Стамболийски оказва на нашите сънародници в Западна Тракия. Съгласно Ньойския договор, Западна Тракия е поставена под съвместното управление на страните-победителки с командващ френския генерал Шарпи. В края на май 1920 г. обаче Западна Тракия е предадена на Гърция и се превръща в област на жестоко преследване и изгонване на българското християнско и мохамеданско население и заедно с това на гръцка колонизация с бежанци-гърци, напущащи Мала Азия след победоносните удари на Кемал Мустафа върху сражаващата се в Анадола гръцка армия.
В същото това време, докато у нас се извършваше погром върху националните идеали от българското правителство, в съседна Турция (също така победена във войната, но не приела унизителен мирен договор) обединена под знамето за защита на националните си интереси, осъществяваше с въоръжените си сили под командването на Мустафа Кемал изгонването на нахлулите в Мала Азия гръцки войски и наложи свои условия на Лозанската конференция (октомври 1922 г. — юли 1923 г.), с което се утвърди окончателно обсебването на Българското Беломорие (Западна Тракия) от Гърция. От началото на двадесетте години се създаде на антибългарска и антиревизионистка основа „Малката ан-танта“ (Югославия, Румъния, Чехословакия).
Така, докато правителството на Стамболийски заслепено от жажда за утвърждаване на еднопартийна власт, унищожаваше и последните устои на българските национални идеали, съседите (победители и победени) сключваха още по-здраво железния обръч около орязаната и ограбена България.
Стамболийски беше непоследователен и във външната си политика. Сервилниченето пред победителите не му спаси зловещия финансов товар на наложените репарации. Кандидатът за диктатор при обсъжданията в Народното събрание, вместо защита на народа си (репарациите възлизаха на два и четвърт милиарда зл. франка), заяви цинично: „Ще плати този народ! Нека плаща, щом като в 1915 г. не направи революция!“ Окуражени от тази и подобни декларации, победителите не само извличаха всичко каквото могат от България, но и заплашваха с военна интервенция, ако не се плаща. Едва тогава, когато Стамболийски видя, че товарът е убийствен за народа и държавата, че е заплашена самата му власт от външна интервенция, той пристъпи към преговори за облекчение на репарациите (от посланическата конференция в Париж 1923 г.), където най-после се съгласиха да разделят дълга на две части: част А (от 350 милиона зл. франка, които да се изплатят в продължение на 60 години) и част Б (която да бъде отложена за по-късно).
Общо взето Стамболийски почти през цялото си управление продължава политиката на пълно послушание към победителите, на угодническо сътрудничество с кралска Югославия, правейки единствено несполучлив опит да се възползва от съществуващата в Ньойския договор клауза за икономически свободен достъп през Беломорска Тракия. Колкото и да се старае, той не успява да спечели напълно благоразположението на съглашенските велики сили, дори и на техните балкански съюзници. Онова, което налага резерви в поведението на съглашенските сили към него, е не безспорно и многократно заявената от земеделския министър-председател лоялност и послушност към тях, а подозрителната му, стихийно провеждана и твърде много имитираща болшевишка автократичност и безогледност, вътрешна политика.
Следвоенната обстановка в света, големите икономически трудности в живота на победените, но не рядко и на победителите във войната страни, етническата и историческата несправедливост наложена с мирните договори под формата на диктат, и все по-широкото впечатление за изразходване възможностите на парламентарната демокрация, започват да влияят пряко или косвено върху общественополитическия живот на континента. Настъпва упадък на либерализма.
На идеите на демокрацията и либерализма, на честите безплодни и безогледни правителствени промени по парламентарен път, се противопоставят в някои страни, пострадали от следвоенната криза, крайният национализъм, стремежът към силна власт, идеята за корпоративна държава, намесата на държавата в стопанския и социален живот на обществото, за да се предотврати социалния и политически хаос настъпил в Русия.
Особено активни в установяване на правов ред от този тип се оказват военните и представители на определени среди от хуманитарната интелигенция. Така през 1922 г. фашизмът овладява властта в Италия. Този пример оказва влияние за образуване на всевъзможни десноекстремистки националистически партии и организации. Тяхното влияние се чувстваше върху движението на Салазар в Португалия, Примо ди Ривера в Испания, върху авторитарната организация „Аксион франсез“ във Франция, върху фашистката партия на Мосли в Англия, върху Партията за национално обединение на Дюла Гьомбьош в Унгария, върху „Желязната гвардия“ на Антонеску в Румъния, „Хаймвера“ в Австрия и „Усташкото движение“ в Хърватско.
Като резултат от все по-засилващата се диктаторска система на Стамболийски в България, започва да се налага все по-осезателно и необходимостта от обединение на традиционните надпартийни консултативни центрове. Ощетеното и унизено след загубата на войната българско офицерство създава „Военния съюз“. През октомври 1921 г. бе създаден комитет „Народен сговор“, където, заедно с популярни партийни водачи, сътрудничеха запасни и действащи военни и влиятелни интелектуалци.
Загубващи постепенно доверие във възможностите на земеделското управление, влиятелни фактори от силите победителки обръщаха внимание на позабравените след войната традиционни „просъглашенски“ партии в България, обединени сега в „Констутиционния блок“, който единствен можеше да осъществи смяна на утвърждаващата се диктатура на Стамболийски по парламентарен път.
Тази заплаха активира политическата опресия на Стамболийски. През юни 1922 г. бе приет „Закон за разбойничеството“, съгласно който отсъствието на едно лице повече от пет дни от родното му място или от местоживеенето му, без да уведоми властите, бе достатъчно то да бъде квалифицирано като „разбойник“ и да получи смъртно наказание, когато бъде „заловен“. Това превръщаше страната в огромен затвор и откриваше възможност за безотговорна разправа с всеки неудобен на властта.
Все по-често Стамболийски престава да се чувства отговорен не само пред правителството, а и пред Народното събрание. Единствената институция, пред която той счита, че може да бъде отговорен, остава Върховният съвет на БЗНС. По този начин на практика се поставят основите на авторитарен режим от тоталитарен тип.
