На 9. II. 1934 г. външните министри на Югославия, Гърция, Румъния и Турция подписват „Балканския пакт“ и поканват отново България да се включи в него, при положение, че се отказва от териториални претенции към страните „членки на Пакта“. Цар Борис спокойно отклонява поканата, с което показва доста красноречиво, че не прави и няма да прави компромиси с националните интереси на страната.
Слабостите на многопартийното управление, конкретните грешки на Народния блок, заплаха от нестихващата, а дори и разширяващата се дейност на ВМРО, постепенно активиране дейността на Цанковото „Народно социално движение“ и на политическия кръг „Звено“, водеха косвено или пряко до изостряне апетитите на онези офицери, членове на Военния съюз, които бяха опитали вече сладкия вкус на властта и нямаха нищо против да повторят „дегустацията“.
На 27 ноември 1933 г. конгресът на Военния съюз и по-специално Централното му управление постанови: „ако се наложи, да се вземе решение за намеса в управлението на страната чрез военен преврат“. Не се изясняваха обаче по-далечните цели на преврата и именно зад тази неяснота се криеха интересите на различни личности.
Партийните лидери обаче не обърнаха внимание на всичко това и продължиха боричканията си за „реконструкция на кабинета“, за „размяна на министерства“. Така например, земеделците на Гичев, смятайки че имат най-широка социална подкрепа, изявяваха искане, без отлагане лидерът им да заеме премиерския пост. Разпространяваха версията, че през изборите в 1935 г. ще имат победа. Борбата се водеше и между другите партии за „по-тлъсто дробче“ и „по-удобно кресло“. Така националлибералите искаха да сменят „своето министерство“ на просветата за някое „стопанско“ министерство. „Своя позиция“ непрекъснато опитваше да изтъква и министърът на железниците Стоян Костурков и Радикалната му партия.
Според цар Борис обаче политизирането на армията можеше да се окаже пагубно за стабилитета на страната, външнополитическия й престиж и преди всичко за задачата на войската като най-сигурен и безпристрастен пазител на националните интереси. Затова той се опита да „неутрализира“ увлеченията на Централното управление на Военния съюз, като постави на 9. V. 1934 г. умерения му председател ген. Атанас Ватев за м-р на войната. На 14 май 1934 г. капризният Стоян Костурков подаде оставка и откри правителствена криза. Царят възложи отново на Никола Му-шанов да състави правителство, като ясно му даде да разбере сериозността на положението и отговорността му за най-целесъобразно комплектуване на кабинета.
Междувременно заговорниците вече действаха. Основният инициатор беше политическият кръг „Звено“ с елита от професионални превратаджии, между които на първо място Кимон Георгиев и Дамян Велчев. От действащите офицери те бяха кооптирали преди всичко ген. Пенчо Златев. Превратаджиите разчитаха на „Народно социалното движение“ на Александър Цанков и на някои среди от БЗНС. В последния момент обаче Цанков и земеделците се отказаха, не-желаейки да се компрометират с някои лица от „Звено“. Превратаджиите обаче не загубиха курса.
В 3 ч. на 19 май 1934 г. е задействана програмата за преврат чрез определени войскови части. Събрали се в Четвърти полицейско участък, непосредствено до Военното министерство, ръководителите на преврата се надяваха, че тайната на заговора е пълна и че дори и царят, на няколкосто-тин метра в Двореца, дълбоко спи. Те приготвят два указа. Първият за утвърждаване на превратаджийското правителство начело с Кимон Георгиев, вторият документ — чисто и просто за абдикацията на царя. Нямало да има никакви преговори — ако царят откаже да подпише първия указ, ще го принудят да подпише абдикацията си.
Точно в три часа и половина, когато заговорниците се канят да тръгнат към Двореца, в стаята им влиза адютантът на царя — генерал Панов в пълна бойна униформа и им заявява, че Негово Величество ги кани в Двореца. За заговорниците вестта е зашеметяваща и горчива.
Вместо да се повтори случаят от 1923 г., когато ръководителите на преврата „търсят“ царя из парка на „Врана“, сега цар Борис очаква новите заговорници, също така както и адютанта си в пълна бойна униформа.
В приемния салон генерал Златев се представя на царя уставно като „инспектор на кавалерията“. Цар Борис го приближава и без да се интересува от Кимон Георгиев, му казва с тъжен глас: „Вие направихте грешка, генерале. Сгрешихте, че действахте преждевременно.“ „Извинявайте, Ваше Величество“ — отвръща смутен генералът. „Не трябва да се извинявате пред мен — поклаща глава царят. — Да се надяваме, че България ще Ви прости.“
После царят се обръща към главния заговорник: „Помните ли какво ви казах, когато бяхте назначен за командир на Шести пехотен полк?“ Очилата на Кимон Георгиев блясват смутено. Разбира се, че помни думите на царя тогава: „Поверявам Ви един полк, който никога не е изневерил на клетвата си.“ Сега обаче Кимон мълчи. Както винаги намекът на Борис е точен и остър като бръснач.
Цар Борис беше следил подготовката на заговора определен за 19 май без превратаджиите да подозират това. Вярно беше, че както партиите на Народния блок, така и дребните роящи се партии на опозицията, опорочаваха в едно безсмислено политиканстване принципите на парламентарната демокрация чрез непарламентарни средства. „Конституцията е неговата библия“ — бе казал само преди година английският премиер Макдоналд. Царят нямаше намерение да изневери на тази своя религия. Търсеше начин да коригира недостатъците чрез конституцията и в духа на конституцията, но заедно с това до него стигаха и първите сведения за готвещия се преврат. „Звено“ използваше като средство отново армията. Този факт — политизирането на армията — беше най-болезненият за Борис. Той се надяваше, че след 9 юни 1923 г. армията никога няма да бъде използвана във вътрешнополитически борби. За съжаление обаче определено малцинство във Военния съюз, под внушението на Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Крум Колев, Календеров имаше болезнената амбиция да използва армията като оръдие на узурпаторите на върховната власт.
Царят имаше сила и възможност да парира преврата. Но знаеше, че не сега и не по този начин трябва да действа.
Конфронтацията в такава фаза щеше да доведе до жертви, което Борис III в никакъв случай не би приел.
Тъкмо затова той проследи всички ходове на заговорниците и когато след полунощ на 19 май военните части, определени да извършат преврата, напуснаха казармите, за да завземат позиции в центъра на града, той облече военната си униформа и накара да извикат конспираторите в Двореца. Изненадата беше не за царя, а за заговорниците.
Царят отхвърли възможността Дамян Велчев да участва като член на кабинета. Това обстоятелство не засегна никак Кимон Георгиев. Нещо повече, дори удовлетвори донякъде болезнено прикривани лични амбиции. След дълъг и откровен разговор с нощните си посетители, царят подписа призори указ за новото правителство. Другият вариант Кимон Георгиев беше вече забравил дълбоко в джоба си.
Тази нощ царят изпита най-голямата си болка за войската. Славната българска армия, която професионални превратаджии използваха безскрупулно за осъществяване на лични и котерийни цели, прикрити зад „държавни интереси“. Тази нощ цар Борис изпи горчивата чаша докрай. Той знаеше вече, че няма да позволи никога повече изненади от подобен род. А когато Борис III даваше обет пред себе си, той го изпълняваше докрай. Достатъчни бяха политическите вакханалии досега. Иначе случайни хора щяха да водят страната стъпка по стъпка към гибел.
След встъпването си във власт правителството на 19 май проведе няколко решителни реформи: разтурено бе Народното събрание, правителството пое неговите функции и управляваше страната чрез нормативни актове, наречени „наредба-закон“. С други думи — ликвидирана бе парламентарната система в страната. Главните превратаджии само десет години по-късно (сега появили се отново във властта, благодарение на наложената с чужда окупация комунистическа диктатура) се опитаха измамнически да прехвърлят това свое деяние върху паметта на покойния вече цар Борис III.
На 14 юни 1934 г. с наредба-закон се забраняват всички политически организации. Правителството се опита да си създаде социална опора чрез казионни профсъюзи и т.нар. Дирекция „Обществена обнова“. Окръзите бяха сведени до седем области. Намали се бюрократичният държавен апарат, но с това се постигна само временен ефект за изчистване на партийните „търтеи“ налепнали по държавния грозд. Само три месеца по-късно със съмишленици на превратаджиите, бюрокрацията стана също така тежка, както и преди.
Извършителите на преврата от 19. V. 1934 г. изхождаха от идеите на политическия кръг „Звено“ и на
