каквато и да е форма“. „Машата“, с която евентуални превратаджии можеха да си послужат отново, бе измъкната от ръцете им. Армията възвръщаше основното си задължение — да пази целостта и суверенитета на държавата.
Страната бавно се връщаше към нормален парламентарен живот. През май 1936 г. бе образувана споменатата вече „Петорка“ (БЗНС „Врабча 1“, БРСДП, Радикалната партия, Демократическия сговор, Националнолибералната партия), която заработи за възстановяване на конституцион-но-парламентарния живот. Сродни бяха исканията на кръга около Демократическата партия, в който влизаха още радикалите на Стоян Костурков и Народната партия на Атанас Буров. БЗНС „Пладне“ правеше опит да обедини всички земеделски групи. „Народно социалното движение“ на Цанков застана също на позиции за възстановяване на парламентарния живот.
Така, в по-малко от две години и половина от преврата на 19. V. 1934 г., политическите партии у нас имаха възможност да започнат отново политическа дейност. Дори се потърси възможност за „съвместна дейност“ (която така и не успя), между „Народното социално движение“ на Цанков, двата БЗНС и Работническата партия.
Насрочени бяха общински избори за края на 1936 г., но по настояване на някои от опозиционните лидери (за да се укрепи партийния организационен живот), те бяха проведени през лятото на 1937 г.
„Петорката“, Демократическата партия, Работническата партия и БЗНС „Пладне“ (т.е. най-разнообразно опозиционно войнство) създават коалиция „Демократическо споразумение“.
Обществото обаче бе уморено от играта и политиканстването на отново появилите се многобройни политически партии. Това разбраха добре опитните партийни лидери и при наличието на мажоритарната система „Демократическото споразумение“ гласува с лозунг „За възстановяване на Търновската конституция“. Останалите партии попаднаха с не много голям процент в различни съвети.
Опозицията предложи по-нататъшно консолидиране в „Демократическо обединение“ и с него участва в първите парламентарни избори след 19. V. 1934 г. Проведени през март 1938 г., системата при тях беше пак мажоритарна. Правителството разчиташе на личности и спечели относително мнозинство — 93 проправителствени депутати срещу 67 опозиционни. Практически и формално партийният живот бе върнат в рамките на конституционнопарламентарната система. Обществото обаче нямаше доверие в партийния хаос и предпочиташе да гласува за личности.
Една от първите задачи на своята цел да осъществи българското национално обединение без война, бяха политическите стъпки, които царят внушаваше на първите правителства на Кьосеиванов за премахване ограниченията на Ньойския договор по отношение на българската армия. Те се увенчаха с успех чрез подписването на Солунското споразумение от 31 юли 1938 г., с което се премахваха основните ограничения за армията ни.
Следващата стъпка на царя и българската външна политика беше осъществяване възможността за излаз на Бяло море, което (като икономическа форма) беше заложено в клаузите на Ньойския договор. Царят правеше всичко възможно, за да изтъкне пред балканските страни и пред Европа жизнената необходимост от такъв излаз на България. Страната ни печелеше все повече международен престиж и Борис III използваше всяка възможност, за да го увеличи и затвърди.
Нещо повече. Уверен, че може да служи на мира в Европа (а чрез това и на националните интереси), царят прие през 1938 г. предложението на английския и френски ми-нистър-председатели да въздейства върху Хитлер да не прибягва до война с Чехословакия заради Судетските области. В това отношение Борис III успя и отложи почти с година пламването на Втората световна война. Това беше началото на редица дипломатически ходове, които по-късно царят щеше да използва в интерес на родината си. Възможност за връзки, оставащи обикновено в сянка, но с изключително важни по ролята си политически и дипломатически лица. Връзка, която той дискретно щеше да използва отново дори и в последните месеци и дни на живота си.
Политическият живот в страната се очертаваше все повече под влияние на конфронтиращите се международни отношения. Партийните коалиции бяха съвсем лабилни, а животът и дейността им (с изключение на засилващата се, ръководена и щедро подпомагана от Москва, предимно терористична дейност на комунистическата партия) съвсем вели.
Началото на териториалната ревизия на Версайската система (споразумението в Мюнхен — септември 1938 г.) нанесе окончателен удар върху „Демократическото обединение“, а подписването на германо- съветския пакт (август 1939 г.) и избухването на Втората световна война доведоха До крайна конфронтация довчерашните съюзници.
През лятото на 1939 г. царят отправи в три основни направления дипломатически проучвания. Министър-председателят Георги Кьосеиванов посети Берлин, председателят на XXIV ОНС Стойчо Мошанов гостува в Лондон, а наша парламентарна делегация се отправи за Москва (първо посещение от такъв характер след възстановяване на дипломатическите отношения със СССР от правителството на Кимон Георгиев през 1934 г.). Впечатленията за това, което чу от пратениците и за събитията, чиито приближаващ тътен вече разтърсваше Европа, даваха основания на царя да счита, че войната през настъпващата есен е неизбежна. За него сега по-важно от всичко беше да потърси формулата, чрез която да съхрани неутралитета на страната.
Политическите сили служеха все по-изразено на своите пристрастия и те не можеха да бъдат надеждни съветници на царя.
На 23 август 1939 г. неочаквано бе сключен германско-съветски пакт за ненападение. Силите на тоталитаризма се сближаваха (макар и временно както винаги досега) за нанасяне удар върху традиционните буржоазни демокрации, но заедно с това започваше и ревизията по военен път на несправедливите Парижки договори за мир. Можеше ли България (една от най-засегнатите от Парижките договори страни) да остане извън военния реванш. Цар Борис не знаеше дали това може да се осъществи, но беше твърдо решен да опита всичко за реализирането на такъв вариант. Предстоеше изпитание, неизвестно както по размерите, които щеше да вземе, така и по отношение на времето, в което щеше да продължи. За царя беше важно да запази в този огромен започващ катаклизъм обета, на който служеше от встъпването си на българския престол. Два почти противостоящи принципа (както се очертаваше сега) — запазване на народа и държавата от кръвоп-ролитна схватка и осъществяване на националното обединение. Съдбата на българската държава и на българското население останало под чуждо робство, се поставяше сега отново на карта, заедно с цялата си драматичност.
На 1 септември 1939 г. Германия нахлу в Полша и Втората световна война започна. Два дни по-късно Франция и Англия обявиха война на Германия.
ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
На 15 октомври 1939 г., в разгара на германското настъпление в Полша, правителството на Кьосеиванов обяви твърд неутралитет на България.
По-малко от три седмици след нахлуването на германските войски в Полша Червената армия нападна съпротивляващата се на живот и смърт страна в гръб, от изток, и заграбвайки източната половина на Полша, фактически си я подели с Германия, приключвайки полското държавно съществуване.
Именно сега бившите партньори в „Демократическото обединение“ преминават в остро противопоставяне. Работническата партия (комунисти), винаги послушна на Москва, стои зад Съветския съюз и Германия, а демократичната опозиция, гравитираща към позицията на западните демокрации, предупреждава отрано правителството да не повтори грешката си от Първата световна война. „Народното социално движение“ на Цанков и сателитните му организации настояват „без резерва“ за обвързване с оста Рим-Берлин. Изобщо появяват се отново „фили“ и „фоби“ в почти забравилата от времето на Стамболов тези понятия България.
Окуражен от лесната плячка в Полша, Съветският съюз започва през зимата на 1939–1940 г. война срещу Финландия, предварително „гарнирана“ с обичайната пропаганда за съкрушителната мощ на Червената армия, за най-могъщата, пригодена за зимни условия бойна авиация и т.н. Един гигант от 200 милиона население напада една страна с едва тримилионно население. Още първите по-значителни сражения на Финландския фронт обаче пукват сапунения мехур на съветската пропаганда. Седмици наред Червената армия не може да пробие финландската отбрана. Достига се дори до конфузното положение с
