г. превръщат комунистическата партия (въпреки подкрепата на Коминтерна) в ограничена формация от няколко хиляди души, които обявяват своето съществуване пред обществото с откъслечни политически или терористични акции. Те са напълно изолирани от обществото и това ги прави абсолютно безпомощни. Това кара Коминтерна да предприеме мерки.
През януари 1935 г., непосредствено след падане правителството на Кимон Георгиев, се е състоял V пленум на Комунистическата партия в България с оглед промяна в стила на нейната дейност. Специални пратеници на Коминтерна, пристигнали в България, са потърсили лек за изпадналата в колапс партия. По тяхно мнение, а и по пътя на обективната логика, комунистическите функционери е трябвало да прекратят безсмислените си крясъци за „предстояща революция“, които не впечатлявали вече никого. Просто трябвало е да се съобразят с реалната действителност, да ограничат до минимум терористичната си дейност, която ги е компрометирала пред народа и, най-важното, да потърсят параван чрез други политически формации и под егидата на „общ фронт“ да възвърнат присъствието си сред обществото.
През август 1935 г. в Москва се е състоял Седмият конгрес на Комунистическия интернационал. Основният доклад на тема „Настъплението на фашизма и задачите на Комунистическия интернационал в борбата за единството на работническата класа срещу фашизма“, изнесъл Георги Димитров. Докладът третирал познатия вече на Коминтерна „похват“ за „единен фронт“ на всички „антифашистки сили“, включително и подчертано буржоазни партии. Този доклад развивал два основни факта. Първият е, че имперският комунизъм, с който Москва желаела да осъществи завоевателните си цели върху цялата планета (гербът на Съветския съюз е вече утвърден с основна емблема земното кълбо със сърп и чук върху него), е получил смъртен съперник в аналогичната идеология на националсоциалистическото движение в една възраждаща се световна сила като Германия (не напразно пълното название на партията на нацис-тите в Германия е Националсоциалистическа работническа партия). Наистина формулата, от която трябва да се извърши инвазията за световно господство, е различна. В Москва това е „класата“ (използва се, разбира се, концепцията на Карл Маркс и възможностите на едно почти столетно работническо движение в Европа и Америка, което Коминтерна сега си присвоява). В Берлин формулата е много по-примитивна, арогантна и без широка перспектива — „расата“.
Вторият факт е много по-съществен за Коминтерна. „Световното работническо революционно движение“, обединено под лозунга „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“, който сега е умело използван от Москва, не изключва възможността (напротив, тъкмо сега тя се счита от Коминтерна съвсем актуална и наложителна) от „съдействие“ в единен „народен фронт“ на лявобуржоазни партии на традиционната дребна буржоазия, която пък осъществява жизнения потенциал на традиционните „империалистически държави“ на едрия капитал. Именно единният „народен фронт“ е вторият главен извод от Седмия конгрес на Коминтерна, с който комунистическия империализъм има намерение отсега нататък да осъществява експанзията си в другите страни.
На Шестия пленум на БКП, състоял се през февруари 1936 г., се възприема окончателно тезата за „народния фронт“, но заедно с това се отчита и непромененото състояние на откъснатост на партията от обществото и тревожното й затваряне в „тесен кръг“ функционери.
През май 1936 г. е създадена формация на опозицията, наречена „Петорка“, в която участват БЗНС „Врабча 1“, социалдемократите, Демократическия сговор, Радикалната партия на Генов и^националлибералите на Смилов. По това време комунистическата партия можа да установи някакви взаимоотношения единствено с винаги заредения с превратаджийски намерения политически кръг „Звено“. Този факт доказва потвърждаваната многократно истина, че крайните екстремистки движения в определени моменти търсят допир и взаимодействие.
„Петорката“, окуражена от падането на превратаджиите, иска незабавно възвръщане на положението от преди 19 май 1934 г. Това би значило обаче връщане на многопар-тийния хаос (42 партии), безплодното политиканстване и всички рискове, които грозяха успешното развитие на страната и обществения живот. Цар Борис обаче има друг план — той е за постепенно възвръщане към парламентарния живот и плурализъм, елиминирайки основните недостатъци на многопартийната система.
През април 1935 г. правителството на Пенчо Златев подава оставка. Превратаджиите, използвайки различни канали, се надяват, че могат да наложат като подходящо цивилно лице за министър-председател дотогавашния пълномощен министър в Белград Димо Казасов — професионалния превратаджия, преминал през социалдемократическа, цанковистка и звенарска мундщровка. Цар Борис обаче знае добре ходовете, които имат намерение да извършат с помощта на политическия пигмей Димо Казасов вдъхновителите на 19 май. Затова категорично отхвърля това предложение и възлага на 21 април 1935 г. съставянето на новото правителство на един пенсиониран дипломат, македонски патриот и негов бивш учител — Андрей Тошев. Ясно е, че след много горчиви „залъци“ Борис III бе взел положението в ръцете си.
В няколко месеца кликата на Дамян Велчев във Военната лига е парирана, пенсионирана и обезличена. Заговорниците обаче не се отказват от коварните си намерения. Отишъл в Югославия и с помощта на „определени югославски държавни елементи“, които имаха конкретна цел — създаване на анархия в България и възможности за външна интервенция — Дамян Велчев организира заговор за атентат и убийство на Борис III на 3 октомври 1935 г. по време на тържествата по случай възшествието и независимостта.
Подпомаган и инструктиран от югославските тайни служби, Дамян Велчев преминава нелегално границата, но бива веднага заловен. След разпита и установяване на доказателствата за подготвения атентат, биват арестувани като съучастници Кирил Станчев, Крум Колев, полковник Кален-даров, генерал Владимир Заимов, д-р ГМ. Димитров.
След дълъг съдебен процес, съдът осъди на смърт Дамян Велчев, Кирил Станчев, Колев и Календаров. Верен на принципите си от времето на встъпване на престола да не подписва смъртни присъди, освен при доказване непоправими рецидивисти на жестоки убийства, цар Борис помилва съзаклятниците, подготвяли неговото убийство.
Две години преди това той се е застъпил лично пред Гьоринг да бъде спасен в Лайпцигския процес функционера на Коминтерна и един от подбудителите и ръководителите на Септемврийското въстание Георги Димитров, считайки това като задължение на царя на българите по отношение на един сънародник, независимо от неговите политически убеждения, терористични прояви на българска земя и подмолна конспиративна дейност. Този факт бе потвърден от съветски политически лица и документи едва след „размразяването“ в Съветския съюз при управлението на Горбачов.
Пак от мотиви на човеколюбие, по внушение на своя секретар Балан цар Борис в грозното и безпощадно време на войната, спасява от смърт и секретаря на Комунистическата партия Трайчо Костов в един процес, където неговата, съответстваща на смъртна присъда, вина е безспорно доказана.
След срещата на цар Борис и крал Александър на Белградската гара и двукратното посещение на югославската кралска двойка в България през 1934 г., започна период на подобряване отношенията с Югославия. Желан етап във външната политика на царя, защото след обета си никога да не въвлича България във война, той считаше, че подобряване положението на почти два милиона българи под чуждо робство в съседни страни ще се постигне единствено чрез умели дипломатически ходове и дълги аргументирани преговори.
Както отбелязахме, царят отказа България да влезе във формирания през 1934 г. Балкански пакт (фактически насочен срещу бързо просперираща България), защото инициаторите му предлагаха България да се откаже от своите кръвни братя и земите им останали под чуждо робство. Борис III дълбоко вярваше, че с разум, исторически и етнически аргументи, чрез търпимост и икономически просперитет, България може да си възвърне основните части от загубените територии. За осъществяването на тези намерения, царят поддържа преки връзки с държавници както в Европа, така и на Балканите — като външния министър на Румъния Титулеску, на Турция — Рюджи Арас, които имаха и споделяха из цяла Европа оценките си за дипломатическите и политически способности и реалистични възгледи на българския владетел.
С тази цел царят формира и следващия правителствен кабинет на България на 23. XI. 1935 г. начело с Георги Кьо-сеиванов, дългогодишен дипломат и министър на външните работи в кабинета на Андрей Тошев. Този кабинет и следващите, в които внимателно бяха включени единични представители на старите партии, имаха за цел да подготвят общински и парламентарни избори и постепенно да върнат страната към парламентарната демокрация без политиканстването на дребните партии, а с единствена и обща цел — благополучието на страната. В този дух новият министър на войната, генерал Хр. Луков, прочита във Военния клуб на 3 март 1936 г. заповед, с която забранява на офицерите „да се занимават с политика под
