германците проникнаха до Москва, завладяха богатите каменовъглени райони на Украйна и Южна Русия, обсадиха Ленинград, взеха огромно количество пленници и военна техника. Заедно с това обаче, особено през суровата зима 1941/1942 г., главното командване на Вермахта се убеди, че зимите ще бъдат кошмарни за техните войски. Зимното контранастъпление на съветските войски при Москва показваше, че войната нямаше да свърши така скоро. Два фактора играеха вече роля за това. Още на 24 юни 1941 г., два дни след германското нахлуване в СССР Англия и Съединените щати обявиха тържествено, че ще подкрепят Русия. На 7 декември 1941 г. с една мащабна операция на японската авиация бе почти унищожена тихоо-кеанската американска флота във военноморската база Пърл Харбър на Хавайските острови. Америка влезе активно във войната. Огромната икономика на Щатите мина изцяло на военни релси. Първите конвои от кораби с подкрепления за Съветския съюз се движеха през Северния океан към пристанището Мурманск. След обявяване на война на САЩ от Германия и Италия (11. XII. 1941 г.) страните членки на Тристранния пакт бяха задължени да обявят война незабавно на двете велики западни демокрации. Макар че България обяви „символична война“, това е разстроило изключително дълбоко Борис III (неговата теория беше, че както в Първата, така и Втората световна война, победителка ще бъде тази коалиция, на чиято страна застанат Съединените Американски Щати). По всички сведения, с които разполагаме, той е имал доста остри пререкания с правителството по този повод, но не е успял да отхвърли общите за всички съюзници в Тристранния пакт изисквания за влизане във война със САЩ, както това беше постигнал вече с участието ни във войната срещу Съветския съюз.
За първи път България влизаше във война със САЩ, чиито представители бяха оказали значителна помощ при защита на кауза на България след Първата световна война. Тъкмо заради това обявяването на „символична война“ на САЩ и Англия е един от тежките удари върху духа и самочувствието на царя.
Днес, когато знаем добре решенията на конференциите в Техеран и в Ялта, засегнали дори традиционните съюзници на френската и англоамериканската политика — като Чехословакия, Югославия, Полша и Румъния, можем да бъдем сигурни, че един акт на неприсъединяване във войната срещу САЩ нямаше да има почти никакво практическо значение за следвоенната ни съдба. Единствено, което бихме добавили към моралните преимущества на България, щеше да бъде фактът, че страната ни никога не е воювала срещу САЩ.
Втората съществена причина, която доведе до обрат на войната в Съветския съюз, трябва да се търси много по-дълбоко. Началното триумфално напредване на германските войски беше не само израз на военната мощ на Райха в този момент и на хаоса във военната администрация на Червената армия. Имаше нещо много по-съществено, което улесняваше немското напредване — това беше мълчаливото съдействие на онази голяма част от съветското население, което чувстваше разгромяването на болшевишката система като освобождение след повече от две десетилетия кървава диктатура, превърнала се от периода около 1935–1938 г. в поголовна и унищожителна разправа не само с безпартийните, но и с огромна част от партийните кадри. Социалистическата революция се самоизяждаше и чрез ужаса и страха от НКВД настройваше срещу себе си съветските граждани както с партийни книжки, така и безпартийни. Нито армията от „чекисти“, нито партийните функционери можеха да спасят срутващата се машина на диктатурата. Германските войски обаче след първите смайващи победи забравиха този психологичен момент. Немското чувство за господство и желанието при всяка война да поставят победените на колене, извърши своето. Никой не би помогнал на Сталин така, както немската арогантност стори това. СС-групен- фюрерите и пренебрежителното, брутално и много често жестоко държане на фелдфебели и низши офицери, накара руския народ да разбере, че в страната му влизаха не освободители, а окупатори. Изстрадалата от диктатурата руска душа почувства ножа на завоевателя още по-болезнено в плътта си. Тъкмо в този момент, когато държавата на диктатурата се сгромолясваше поне в европейските й очертания (правителството и Сталин си бяха осигурили убежище извън Москва, търсеха се възможности за сепаративни преговори и мир с германците посредством цар Борис и нево-юваща България), тъкмо тогава, в защита на земята си се изправи самата Русия, унищоженият и повален на колене руски народ. Всичко се впрегна, за да се противопостави на нашественика. Докато в началните фази на войната бяха евакуирани едва 0,5 до 2% от важните заводи в заеманите от германците територии, в пролетта и лятото на 1942 г. те достигаха вече 50 до 60% от произвеждащата въоръжение техника.
В България нещата протичаха значително по-различно от останалите окупирани от германците страни. Още на втория ден след започване на войната на германците срещу Съветския съюз, Политбюро при ЦК на БРП(к) (Българска работническа партия (комунисти)) има заседание, на което се решава (след като месеци наред същата тази партия е била мълчалива свидетелка и в много от случаите и подкрепяла бруталното потъпкване на независимостта и националния суверенитет на редица беззащитни европейски държави, осъществявано под егидата на съглашението между нацистка Германия и болшевишка Русия) комунистическата партия да премине към подготовка и реализация на въоръжена борба срещу „германските нашественици“ (от които всъщност бяхме получили освободените български земи) и „българските окупатори на територии от Гърция и Югославия“. Светкавичната метаморфоза е напълно в стила на комунистическата партия и документално доказателство, че тя никога не е служила на идеалите на своя народ, а е била проводник на чужди интереси. В комунистическите брошури и агитационни материали се изброяват (потвърдени или непотвърдени) сведения за началото на тази „въоръжена борба“. Изтъква се, че в края на юни край Добринище излиза първият партизанин. Всъщност това не е нищо ново. От 1925 г. един или друг изпращан от Москва или поддържан с нейни средства „разведчик“ или „терорист“ се е промъквал тук или там из България, без да направи нищо особено, ако не се смятат няколкото компрометиращи именно комунистическата партия „деяния“. Пак в „агитационните материали“ ще прочетете, че непосредствено след решението на партията за „въоръжена борба“ се формира и първата партизанска чета на Никола Парапунов. Фактически нищо особено не се случва с призивите на комунистическата партия. Инвазията на насилие в България идва отвън. На 11 и 28 август 1941 г. през нощта на черноморското крайбрежие до устието на р. Камчия са стоварени от съветска подводница две групи обучени в Москва терористи, които скоро биват разкрити и в по-голямата си част унищожени. Претърпяла неуспех по вода, чуждата инвазия на тероризъм продължава по въздуха. На 14 и 19 септември същата година в Добруджа и други части на страната се спускат парашутисти-терористи (и то при напълно запазени дипломатически отношения между СССР и България, без каквото и да било дотогава участие на български граждани или институции във войната срещу Съветския съюз), които имат категоричната инструкция за организиране на тероризъм и подривна дейност в България. И тази „въздушна вълна“ в по-голямата си част е разкрита и обезвредена.
Комунистическата партия през този период не намира каквато и да била поддръжка сред широките слоеве от българския народ. Няма никаква възможност за създаване на нелегално съпротивително движение, защото България не е окупирана страна (германските войски са преминали през територията й като съюзници, акламирани възторжено и от комунистите), осъществена е националната мечта за всенародно обединение. Пропадат опитите на комунистическата партия за контакти и привличане към обща позиция на „демократическата опозиция“, единични надежди има само от страна на винаги готовия за комплоти и преврати политически кръг „Звено“ и БЗНС „Пладне“.
От своя страна главоломният разгром на съветската армия дава шансове на невоюваща България. През есента на 1941 г., виждайки съвсем близо пред очите си възможността за капитулация, Сталин и неговите сътрудници решават чрез българския пълномощен министър в Москва Стаменов и съответно цар Борис, да потърсят възможност за сепаративен мир с Германия. Това е чудесна възможност за цар Борис не само да изиграе помирителна роля на Изток, но да потърси съответните контакти и на Запад (при сепаративно оттегляне на СССР, Англия остава сама на себе си) и по този начин играейки роля на помирителен арбитър да гарантира за държавата си националното обединение, което е вече осъществено.
Блестяща възможност (съвсем подходяща за гъвкавия и помирителен дух на Борис III), която обаче е провалена от две, едно след друго случили се, събития: нападението на японската авиация срещу Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., довело до влизането във войната на САЩ и обявяването няколко дни по- късно „символична война“ на Англия и САЩ от страна на България.
По това време именно съветските войски успяват да осъществят и първото свое контранастъпление при Москва и са в състояние да изчакат увеличаващата се помощ от САЩ, хода на събитията и развоя на войната през следващата година.
Единичните попаднали в България „организатори“ от Москва започват слепешком опити за създаване на нелегална съпротива, увличайки в терористичните си планове незапознати със същността на въпроса чисти
