духом млади хора и идеалисти (като поета Вапцаров), които заедно с все по-нарастващия брой „подмолни пришълци“ от СССР ще превръщат десетки млади хора в жертва на една химера, зад която стоят амбициите на жадна за власт и насилие световна организация.
По този начин в следващите 1943 и 1944 г. в България ще бъдат внесени както от СССР така и от югославската (а в известна степен и от гръцката) комунистически партии „въоръжената съпротива“ (за осъществяване на чужди интереси и проиграване на национални идеали). Ще загинат отново в братоубийствена борба стотици измамени хора, търсещи социална справедливост и елементарно човешко благополучие. От съвременната позиция на пълен банкрут на „победата на комунизма“ след 1989 г., с право комунистическата партия и идеология у нас могат да бъдат държани напълно отговорни за избиването не само на хиляди и хиляди българи след 9. IX. 1944 г., но и на пожертваните, подмамени идеалисти, които комунистическата партия хвърляше срещу куршумите, за да окървави, разедини и конфронтира народа ни за чужди интереси и фалшиви идеали. В началото на 1942 г. полицията влиза в дирите на пратениците на Москва Антон Иванов, Цвятко Радойнов и др., които бяха успели да кооптират млади български идеалисти (дори безпартийни) като ядро на ЦК на партията, което да подготвя подмолна терористична дейност в страната, под ръководството на Коминтерна. Междувременно бяха заловени няколко завербувани (и срещу заплащане) агенти на Москва, сред които запасния генерал Владимир Заимов. Вербовката в тези случаи се е осъществявала включително и от съветската легация в София. Последват провали и на нелегални начинания на комунистическата партия и съветското разузнаване в София и провинцията.
През лятото на 1942 г. германските войски осъществяват ново дълбоко напредване в съветска територия, достигайки до Волга и прехвърляйки хребетите на Кавказ. Съединените щати удвоиха и утроиха доставките за СССР не само по море, но вече и през Персия. Независимо, че хиляди войници от намиращите се под властта на Москва републики образуваха свои армии, които се биеха редом с германските дивизии на Източния фронт, през 1942 г. настъпващите немски армии срещаха все по-засилваща се съпротива от Червената армия, която бе мобилизирала всичко годно да носи оръжие от огромната си земя. Русия се бореше на живот и смърт. В края на годината боевете при Сталинград продължаваха вече месеци. Дори в късна есен квартали от разрушения град преминаваха ту в едни, ту в други ръце.
На 23. X. 1942 г. командващият съюзните сили в Африка ген. Монтгомери спечели грандиозната битка с германците при Ел Аламейн и започна ожесточена настъпателна операция срещу войските на Ромел, която премахна опасността за Суец (германците бяха стигнали на 100 км от Александрия) и осигури изгонването на немските войски от Африка през следващата 1943 г. Срутена беше легендата за непобедимостта на хитлеровата армия.
През ноември 1942 г. започна и решителната фаза в битката за Сталинград. В обширен район край брега на Волга бе събрана цялата Шеста германска армия и част от Четвърта танкова армия — всичко около 300 000 души. След тримесечни тежки боеве една част от обкръжените германски войски бяха унищожени, а друга пленена между 10 януари и 2 февруари 1943 г. Битката при Сталинград беше едно от най-, ако не и най-крупното сражение на Втората световна война. Между многото фактори, които принудиха съветските войски да се сражават на „живот и смърт“ (някои от които вече отбелязахме), имаше и още един фактор, който не трябва да отминем с мълчание. Това беше злокобната заповед 227 на Сталин, съгласно която „специално обучени отряди“ стояха зад сражаващите се съветски войници и наказваха с разстрел в гърба всеки правещ опит за отстъпление. Заповедта беше явна и се знаеше от всеки войник на фронта при Сталинград. От тези „отряди“ бяха разстреляни над 13 500 съветски войници. Общо убити при Сталинград бяха около 1 100 000 съветски войници. Около един милион (заедно с пленените) бяха загубите на немците.
След суровата зима на 1941/42 г., след съветското контранастъпление пред Москва и след тежките и кръвопролитни сражения, с които настъпи новата 1943 г., германците разбраха, че войната в Русия няма да свърши така, както започна. Всички съюзници на Германия бяха изпратили войските си на Източния фронт. Само България стоеше настрана от войната. Обстоятелство, което занимаваше еднакво политици, военни и държавници от двата воюващи лагера. Особено негодувание се надигаше сред сателитите на Хитлер и някои ръководни дейци в самата Германия. Това накара Хитлер, който продължаваше да изпитва изключително уважение към цар Борис, да го поканва на няколко пъти на срещи в Берхтесгаден, при които са присъствали външният министър Йоаким фон Рибентроп и началник щаба на германската армия фон Браухич. Разговорите са били предварително подготвяни от германците с цел изясняване приноса, който България е трябвало да даде в общата война, при положение, че през целия този период всички съюзници в Тристранния пакт са участвали активно и пряко във военните действия, при положение също така, че никой от съюзниците в пакта не е получил толкова голяма териториална придобивка, колкото България.
При всички тези разговори цар Борис е успявал умело и неотстъпно, използвайки най-различни поводи, да отстоява твърдата си позиция за ненамеса на България в преки военни действия. Борис III е показал изключително дипломатическо умение не само при разговорите с Фюрера, но особено със сдържания, фанатичен и подозиращ царя в контакти с англичаните външен министър и „твърд“ нацист Йоаким фон Рибентроп. Основните мотиви, които царят е използвал с цел заобикаляне на исканията, са били съвсем странични: италианските претенции в областта на Охридското езеро, ролята на русите в освобождението на България, нежеланието, с което българските войници биха се сражавали срещу руснаците (сякаш германците са били толкова „късопаметни“, за да не изтъкнат победите, които същите тези войници са нанесли на руските полкове през 1916 г. в Северна Добруджа и край р. Серет), уреждането на българската администрация в Беломорска Македония, непрекъснато оплакване от лошото въоръжение и състоянието на българската армия (въпреки че тя фактически е била в най-елитно състояние в сравнение с армиите на воюващите в Европа на страната на Германия и Италия).
Царят е използвал при тези сложни шахматни ходове с германското върховно командване и хитлеристката дипломация едновременно обаянието си, отличното познаване на европейските проблеми като история и като актуалност (което винаги е впечатлявало изключително силно Хитлер), добре подготвената аргументация на позициите си и, без съмнение, изключителния си интелект, ерудиция и политически нюх.
Така, в продължение на дълги месеци на напрегнати срещи, на рискована ситуация, цар Борис успя да запази българския народ от въвличане в преки бойни действия на фронтова линия, при пълно териториално национално обединение. Феномен, който не можа да бъде постигнат от никоя друга воюваща страна в Европа.
Непосредствено след войната, когато нещата бяха вече ясни „като на длан“, известният български дипломат и общественик Симеон Радев и магистратът Теохар Папазов, дългогодишен член на Международния съд в Хага (обречени от съветската окупация на мизерно съществуване) бяха разработили внимателно и педантично дванадесет възможни варианта за поведението на България през тревожните месеци и седмици от септември 1940 г. до юни 1943 г. и бяха стигнали до обективния извод, че от всички тези варианти, най-подходящ за българския народ (имайки предвид избягването на жертви, окупация, отстояване на национални идеали) е бил вариантът, осъществен практически от цар Борис III.
Германското присъствие в страната ни и присъединяването ни към Тристранния пакт поставят още един тежък проблем за разрешаване от царя — еврейския въпрос. По изискванията за участниците в Пакта у нас бе създаден Закон за защита на нацията. Клаузите му се изпълняваха твърде трудно при един народ като българския, който не познаваше в историята си етническа омраза (той показа пълна толерантност към останалите след освободителната война — като мирни граждани у нас — бивши турски чиновници и низши военни чинове, проявили се през робството в едно или друго насилие над поробения народ).
Германците бяха недоволни от поведението на българите спрямо евреите. Съпротивата на отделни евреи по повод тероризирането и дискриминацията към сънародниците им караше някои крайни елементи, спекуланти с еврейски имоти и адепти на националсоциализма да настояват за по-строги мерки срещу „юдомасонството“. Всъщност засегнатите бяха бедните и дребни съществувания сред еврейското население. Царят се надяваше всичко да се размине без големи сътресения за винаги толерантните към България местни евреи, дали и стотици жертви като храбри войници и офицери от българската армия по време на войните, които България бе водила за националното си обединение.
Необузданият антисемитизъм обаче настъпваше все по-безпощадно из окупирана от немците Европа. Повече от страните от Тристранния пакт в Европа бяха депортирали своето еврейско население в ръцете на нацистите. През пролетта на 1943 г. националсоциалистите решиха да ликвидират окончателно еврейския
