направиха десант на остров Сицилия и прехвърляйки се на Апенинс-кия полуостров предприеха настъпление на север към Рим.
На 25 юли 1943 г. крал Виктор Емануил III успял да осъществи чрез генерал Пиетро Бадолио преврат за сваляна от власт и арестуване на фашисткия водач Мусолини. Новото правителство на Бадолио се ориентира към лагера на Съюзниците.
Малко преди това време, и малко след това, цар Борис предприема неколкократни интензивни опити за връзка и сондиране на съюзническото мнение не само за излизане на България от войната, но и по възможността за запазване на някои български земи, освободени и присъединени към родината през 1941 г. Посредством Марсел Пиле Голаз от външното министерство на Швейцария, България се опитваше да получи и гаранции за някои от възвърнатите български територии, при положение, че страната ни излезе от войната. Американците, до които се отнася това „сондиране“, не дават определени гаранции за поставените от България условия. Царят обаче продължаваше по своя линия консултациите си с опозицията за съставяне на антигерманско правителство и поддържаше много по-сигурните си канали през Турция. Чърчил настоява категорично за откриване на Втори фронт на Балканите най-късно до есента на 1943 г., а това можеше да даде на България ключово положение за разрешаване на нейните искания. Решително улесняване на Съюзниците, което те не можеха да не компенсират.
Така или иначе, в края на юли, след преврата на Бадо-лио в Италия, цар Борис е имал в непосредствена перспектива разрешаване на основния въпрос за излизане от войната в един, най-много два месеца.
Тази дейност на българския цар не минава, както по всичко личи, незабелязано за германците. Доказателство за това е интензивно засилената германска контраразузнавателна дейност на Балканите след февруари 1943 г. Верен на стила си, Борис III не е осведомявал никого за тези свои действия (с изключение може би на някои по-интимни разговори със сестра си княгиня Евдокия, и то само като намек). Царят продължава обичайният си маниер на оплаквания, привидни „разговори“ с дъновисткия последовател Лулчев, изказвал е „желание да абдикира“, когато му е „преливало над козирката“ или да бъде свален от неприятелски самолет, прелитайки над Карпатите и пр., и пр. Всичко това обаче е било най-вероятно камуфлаж за един системно изграждан и с чувство за отговорност подготвян завой в българската външна политика. Могат да се споменат незабележими на пръв поглед подробности, които показват този гъвкав начин на реагиране и опериране от страна на цар Борис. Достатъчно е да споменем само един, станал в последния месец на живота му.
На 9 август 1943 г. при последната покана на Хитлер за среща с царя в германската главна квартира Волфшанцен в Източна Прусия, немският пълномощен министър Бекерле е предал предложението на Фюрера, пътуването на царя с личния самолет на Хитлер да стане на 13 август. Царят е приел това предложение в кабинета си, след като е прегледал личния си бележник и е фиксирал в него датата. Веднага след срещата с пълномощния министър в Двореца, царят съобщава на секретаря си Балан точната дата на отпътуването. Три часа по-късно обаче той нарежда настоятелно на Балан да поиска отмяна на полета за следващия ден — 14 август. „Тринадесет и петък — не пътувам никога“ — заключил царят. Ако прегледате обаче дневника на царския влак, ще се убедите, че царят е пътувал неколкократно на „тринадесети и петък“. Явно, че в този миг той е прикрил с обичайното си демонстриране на „суеверие“ взето решение или получена информация в тези три часа. Дата „13 и петък“ той е видял още когато е записвал в бележника си поканата на Хитлер в присъствието на Бекерле. Забележително е, че Борис III е получавал много често информация не посредством секретарите си, а чрез лична връзка с определени източници, останали известни само нему. Вероятно връзката с такъв източник и получената информация е станала причина за промяна датата на отлитането.
Във връзка с това заслужава да се отбележат два, също така на пръв поглед незначителни, факта. На 13 август 1943 г. рано сутринта според документите на пропускателния пункт Свиленград, в страната е влязло лицето Любен Пулев, напуснало България на 2 август. Вечерта на 13 август царят е разговарял с княгиня Евдокия (която по това време е била на почивка във Варна при приятелите си Станчови) по телефона в особено добро настроение и в дългия разговор на два пъти е повторил фразата: „Кока, мисля, че ще спасим положението без съществени загуби“.
На следния ден след завръщането си от Главната квартира на Хитлер, царят е посетил уважавания от него някогашен началник на тайната канцелария на баща му Добрович, който е бил болен на легло и в дълъг разговор му е описал драматичното си посещение при германския канцлер, отпора, който е дал срещу настояването за включване на българската армия във войната и е подчертал: „След страхотна борба ръцете ми са развързани. Хиляда деветстотин и осемнадесета година няма да се повтори…“
На 23 август, понеделник, след като е бил предните дни на Царска Бистрица и Мусала (оплаквайки се от тъпи болки в сърдечната област), по време на обяда в Софийския дворец, получил драматичното начало на своето заболяване, което приключва на 28 август в 16 ч. и 22 мин. със смъртта му.
Упованието на българина в способността на Борис III да изведе успешно страната от настъпващия злополучен край на войната е било толкова силно, че смъртта му се приема и преживява от всички слоеве на народа ни като истинска национална трагедия.
От всички исторически сведения появили се досега личи съвсем ясно, че последната среща на цар Борис с Хитлер във Волфшанцен, ако не е била последна външнополитическа акция в живота му, без съмнение е бележела началото на нов политически ход — сложен, рискован и жизнено наложителен за спасението на България. Можем само да гадаем за това, което е предстояло да се случи, но съдейки по последователната и мълчалива решителност на Борис III, можем да бъдем в значителна степен сигурни, че страната ни, най-вероятно отново на гребена на вълната, е можела да се добере до спасителния бряг. Нещо, което щеше да спести горчивата чаша, изпита от народа ни глътка по глътка през изминалото близо половин столетие.
Беглите сведения за разговорите, които царят е водил след последното си завръщане от Германия и броени дни преди смъртта си, късите и категорични реплики, с които синтезирал мъчителните си мълчаливи мисли, показват, че българският цар е имал вече в съзнанието си представата за това, което е трябвало да осъществи в пламналия от разрушения и пожари свят за спасението на страната и народа. Върховно напрежение пред решителна стъпка, която подобно на историческите прецеденти със Симеон I и Самуил, най-вероятно е допринесло за фаталния край на живота му.
Достатъчно е да имаме дори бегла представа за съотношението на силите, ожесточеността на схватките, изострените до крайност интереси на всяка една, не само балканска, но и европейска страна, за да разберем поне отчасти проблемите, пред които е бил изправен Борис III в горещите августовски дни на 1943 г.
За такова изпитание е било необходимо преди всичко разум, хладнокръвие и дипломатическа гъвкавост. Черти, присъщи на характера на Борис III, макар и умело прикрити от една привидно деликатна и кротка душевност. Капан за наивници и фалшификатори на историята, които съзнателно и несъзнателно се опитват в продължение на десетилетия да ни го представят като колеблив и едва ли не суеверен владетел.
Така или иначе, 28 август 1943 г. се оказва фатална дата не само за Борис III, но по всичко изглежда и за съдбата на неговия народ.
Смъртта на царя изменя до голяма степен и фона на политическата обстановка у нас. Нито опозицията, нито правителството и правителствените среди са имали личност, която поне отчасти да поеме огромния политически товар, носен от Борис III.
Съгласно конституцията е трябвало да бъде избрано Регентство за малолетния цар Симеон II. Пак според консти туцията това трябва да направи Велико Народно събрание. Поради обстоятелството, че България е воюваща страна и към границите й приближават военни фронтове, правителството решава избора на регенти да бъде извършен от XXV ОНС. Преговорите за състава на Регентството се водят енергично дни наред и накрая се постига компромис, като за регенти са определени княз Кирил Преславски, Богдан Филов и генерал Никола Михов.
След утвърждаване на Регентството, за министър-председател е избран дотогавашният министър на финансите и бивш директор на Народната банка — Добри Божилов.
За съжаление Регентството и правителството седмици и месеци наред след утвърждаването им се занимават с вътрешно-политически и административни въпроси и започнатата подготовка от цар Борис за обрат във външнополитическата ни ориентировка остава без развитие.
