въпрос на континента. В концентрационните лагери на Райха и окупирана Полша измъчваха и избиваха хиляди невинни мъже, жени и деца от еврейски произход. През април 1943 г. германското правителство предяви искане да бъдат депортирани всички евреи от България. Страшният кошмар на антисемитизма, с който бяха свързани първите впечатления на Борис III за „нацизма в действие“ при издевателствата и убийствата на личния му приятел в Германия д-р Артур Майер, сега над-висваше над собствената му страна — не върху един, а върху десетки хиляди евреи. Борис III беше изправен пред трудна дилема, но запази както винаги равновесие на духа. Остави да се проявят естествените съпротивителни сили на народа ни срещу етническото насилие. Българската православна църква, творческите съюзи, 44 народни представители и политически дейци се възпротивиха писмено срещу искането на германците за разправа с българските евреи. Борис III остави възмущението да ескалира и да вземе размерите на масови протестни събрание, към които се присъединиха и представители на политически партии, включително комунистическата. Тогава съвсем аргументирано царят обяви на германците (а и чрез пряк телефонен разговор с Берлин), че евреите са необходими за изграждане на военни съоръжения в България и че депортирането им ще бъде грубо предизвикателство срещу традиционната толерантност на народа му. Последваха дълги преговори, при които накрая немците приеха оставането на евреите в старите граници на страната (близо 50 000) и депортираха около 15 000 евреи от новоосвободените земи (тъй като те формално и юридически не бяха предадени на България с мирен^ договор и всички не българи по произход в Македония и Беломорието бяха под пълното разпореждане на германските военни окупационни закони). Оказа се обаче, че в тези земи има всичко 11 363 евреи. Германците поискаха допълнително до 20 000 от евреите от старите предели на страната (които бяха вече изселени от София в провинцията). В стила на Борис III започнаха дълги преговори и увещавания, които завършиха в ущърб на исканията на нацистите. Така бяха спасени 50 000 евреи в България по времето на най-жестоките антисемитски гонения на континента.
От лятото и есента на 1942 г. дълбоко убеден (особено след включване на САЩ във войната), че Оста ще загуби двубоя, цар Борис предприема редица постъпателни и логично прецизирани опити за контакти със Съюзниците, изхождайки преди всичко от дълга си да не допусне военни действия на българска територия, да съхрани извън преки военни действия отлично екипираната българска армия.
Основната връзка на царя със Съюзниците е била двустранна — чрез Истанбул и Швейцария, а понякога и чрез Португалия и Швеция. Използвани са били лични довереници и е избягван (най-често) апаратът на българските легации в Швейцария и Турция (поради опасност от немския шпионаж). Важен възел за обратната информация е била, твърде вероятно, американската „служба за докладване“ в Турция под ръководството на бившия директор на Американския колеж в София Флойд Бляк, женен за българка от родолюбиво българско семейство. В помощ на тази връзка е бил и личният приятел на царя, бившият американски пълномощен министър в София Джордж Ърл, който по това време е военноморско аташе в Турция. Доверени лица за връзки са били български търговци като Любен Пулев, Георги Киселов, Иван Димов и други, които влизали и излизали незабелязано от страната, понякога снабдени с дипломатически документи. Изобщо цар Борис е подготвил връзка с влиятелни среди от западните демокрации предварително, използвайки преди всичко личните си връзки, установени с тях било в София, било при посещения в Англия, Франция или Швейцария. Все с оглед необходимостта от бъдещи връзки със Западна Европа (царят е имал предвид винаги много по-голямата вероятност, поради геополити-чески и икономически причини, България да бъде въвлечена на страната на Германия), Борис III дава съвет на българския пълномощен министър в Лондон Никола Момчилов, при последното му посещение в София, при скъсване на дипломатическите връзки между Великобритания и България той да остане в Лондон като политически емигрант, с оглед евентуалното му бъдещо използване в преговори. Подобни свои „представители в сянка“, той е имал и в други европейски столици.
Вероятно царят е поддържал връзки с „противниковата страна“ и чрез други канали, които до разкриване на съответни документи ще останат неизвестни.
Провалът на германското настъпление при Курската дъга през 1943 г. е още едно доказателство за Борис III за очертаващото се на хоризонта поражение на Германия. Тъкмо заради това по височайше нареждане през пролетните месеци на 1943 г. правителството потърсва тайно мнението на българските пълномощни министри в Швейцария, Португалия, Швеция и Испания по международното положение и евентуално как биха погледнали англоамериканските среди на една остра промяна в политиката на България.
Междувременно в продължение на две години от 1941 до 1943 г. партизанското движение в България, въпреки напъните на Москва и Коминтерна, не показва нито желаното от БКП развитие, нито съществени успехи. Под влияние на принципа за създаване на „фронтове“, Коминтернът внушава създаването на „Отечествен фронт“ в България. Прокламацията му е прочетена по работещата от съветска територия радиостанция „Христо Ботев“ на 17 юли 1942 г. Непосредствено след това съветското правителство усилва финансирането на тази радиостанция, както и на другата „черна“ радиостанция (също от съветска територия), която предава на вълната на радио София, но заблуждава (за по-голям ефект), че предава от територията на България.
Въпреки това, комунистите (натоварени със създаването на „Отечествения фронт“), не са в състояние да установят по-здрави връзки с останалите опозиционни партии и преди всичко с „легалната опозиция“. Единични, но трайни, контакти (както трябва да се очаква) са установени с превратаджиите от политическия кръг „Звено“, левите социалдемократи, БЗНС „Пладне“. Фактически обаче централно изпълнително тяло на т.нар. „Отечествен фронт“ все още не може да се създаде.
Едва след отчетливия обрат на бойните действия на Източния фронт и ликвидиране на германското присъствие в Африка през лятото на 1943 г. започва уедряването на партизанските формации в отряди — „Трънски“, „Чавдар“, „Антон Иванов“ (унищожен през зимата на 1943/1944 г.). Общо взето обаче дейността им се ограничава в планините и едва през пролетта на 1944 г., след тежките въздушни бомбардировки над София, предприемат нападения в отделни села или малки градове (Копривщица), като „акцията“ от този тип трае няколко часа (докато се отправи войска или полиция към съответното селище) и е придружена от опожаряване на архиви, произнасяне и изпълнение на „смъртни присъди“ над „народни врагове“ (обикновено селски кметове или чиновници в общините, както и по-заможен селянин или местния бакалин).
Заедно с опита да се създаде и раздухва у нас партизанско движение, ЦК на БРП (к) отправя поредни апели за „въоръжено въстание“. Това започна още с „директивата“ от февруари 1943 г. и продължи под различни форми до известното окръжно № 4 от 26 август 1944 г. Тези документи са подготвяни от „центъра“. Там явно нямат истинска представа за положението в България, където както през 1943 г., така и през 1944 г. до навечерието на 9 септември, дори и след разрушителните бомбардировки над София и приближаването на съветската армия до българските граници, партизанското движение оставаше ограничено в планините и никога не можа да осъществи (дори временно) ограничена „свободна територия“ (за каквато получават непрекъснато нареждания от Москва и богато са снабдени с оръжие и муниции от англоамериканс-ките бази по въздуха). Дори в новоосвободените области на Македония и Беломорска Тракия, пряко граничещи с титовата и гръцката съпротивителна дейност, партизанското движение е далеч под очакванията и надеждите на БРП (к).
През пролетта на 1943 г. комунистически „бойни групи“ убиха ген. Христо Луков, бивш министър на войната, а след преминаване в запаса включил се в ръководството на националистическата организация „Български национални легиони“. Убийството на генерала и по-късно на полк. Пантев бяха продиктувани от опасенията, че националистическите сили можеха да вземат управлението в страната и да дадат съвсем друг ход на въпроса за прякото участие на България във войната. Фактически обаче Борис III бе показал че поне в тази фаза това бе невъзможно. Комунистите, като истински майстори на дезинформация, лансираха слуха, че Луков е убит по нареждане на царя. Дори роднините на жертвата бяха повлияни от такова внушение.
Основната цел на тези убийства бяха всяване на страх и несигурност сред обществото. Терористите направиха няколко „опита“ да убият един обикновен радиоинженер Кулчо Янакиев (който засичаше доста успешно и заглушаваше предаванията от съветска територия върху вълната на радио София). Именно тези неуспешни опити доведоха до разгромяване на терористичните „военни групи“.
През лятото на 1943 г. след ликвидиране на операциите в Северна Африка англоамериканските войски
