скоро доктор!“ Друг кряскаше: „Път! Направете път!…“ Някъде с трясък падаха стъкла. Жени с рев търсеха децата си. Над покрива се показа пламък и гъст дим се смеси с праха, който се сипеше над сградата. А оттам все излизаха и излизаха обезобразени, бели като мъртъвци хора, пълзяха, молеха за помощ, други мълчаха зловещо, увиснали като вързопи в ръцете на ония, които ги изнасяха…
Сега вече тя бе разбрала. Специалният влак на министри, депутати и гости бе хвърлен във въздуха. Това бе вторият сигнал за общата акция. Военният център действуваше. „Началото на края…“ Вяра спря за секунда и бърза като мълния мисъл я прониза. Какво прави тя сега тук?… Нейното място е другаде. Тя поиска да се върне. Но в това време тълпата я блъсна, един стражар викна: „Там… в превързочната… в чакалнята…“ — и тя се обърна. Баща с разкъсани дрехи и цял засипан с вар, носеше в прегръдките си десетинагодишно момченце, което стенеше без глас, с увиснали, пречупени като на кукла крачка. Без да мисли, тя тръгна подире им. Стигна заедно с тях до помещението, превърнато на превързочна, дето бяха наслагани по пейките окървавени хора. Двамина мъже по ръкави превързваха набързо и изпращаха носилки навън. Тя мигом свали палтото си, извади от чантата памук и бинтове и се изправи пред бащата.
— Дайте детето тук… аз съм лекарка!
Единият от двамината лекари се извърна случайно, съгледа я и спря за минута, като се взираше в нея. Вяра го погледна, без да разбира, и се наведе над детето. Лекарят учудено и зло смръщи вежди, сви рамене и се обърна. Внасяха един едър офицер с разкъсани гърди, чийто мундир бе напоен с кръв. Една жена се строполи на земята. Отвън площадът ехтеше от тропот, викове и команди. А тук носеха и носеха нови, още живи и охкащи, други, онемели вече, хора, засипани със сив прах, неузнаваеми и странни като зловещи восъчни фигури в някакъв музей на страхотии.
Градът е замрял от ужас и растяща тревога. Улиците пустеят, рулетките бързо се спускат, по кръстопътищата стърчат въоръжени хора. Една страшна неизвестност виси в синята слънчева привечер. Какво има още да става?
Като от друг свят прозвучава бистрият звън на семинарските камбани.
В една от стаите на „Холандско-българското д-во за електрически материали“ непрекъснато крачи напред-назад мъж. Голата му глава е малко издадена, като че се вглежда в нещо, очите са остро свити зад роговите очила. От време на време спира до прозореца, дига края на завесата и гледа. Тясната уличка е безлюдна. Някой рядък минувач бързо завие с наведена глава или слугиня отърчи с хляб под мишница. Човекът отново закрачва, вади всяка минута часовника си. Повече от час вече!… Защо никой не се обажда?… Никой не иде?… Какво става вън?… Отново тръгва, тежко и отмерено, напред-назад, напред- назад.
Долу шумно се затваря врата. Той спира, задъхан от вълнение. След малко прокуристът на фирмата влиза в стаята. Мълчи. Радев се втурва към него.
— Казвай!…
Човекът свива рамене. Мургавото му лице с чип нос и с подрязани мустаци е смутено.
— Нищо.
Радев вика раздразнен.
— Как нищо?… Не са взели още пощата?… Участъците?… Казармите?…
Прокуристът отново дига рамене.
— Не мога и аз да разбера, другарю Радев, защо се бавят?… Улиците са пълни вече със стража и войска… Какво чакат още?… Само една група, десетина души, отиваха към Дирекцията на полицията… но още по пътя ги изловиха…
Радев тръшна на земята пиринченото преспапие.
— Мерзавци!… Предатели!… Де е Людскан?… Де е Чавдаров?… Филип?… Де са бойните ядра?… Или трябва аз да ги събирам?
Той дръпна чекмеджето и грабна два револвера. Другият го спря.
— Чакай, другарю Радев! Не така безразсъдно!… На първия ъгъл още ще те хванат…
Радев изкриви лице в мъчителна гримаса.
— А Павлина?… Павлина?… Защо поне тя не идва?…
Някъде наблизо изтрещяха изстрели. Един, два, три. После още няколко.
Двамата мъже се спогледаха обнадеждени. Челото на Радев се проясни. Отново настъпи тишина.
— Войнов! — изкомандува Радев. — Телефонът! Искай Брънчев, връзката!
— Опасно е, другарю Радев! Да почакаме… Все някой ще прибегне дотук и ще узнаем…
— Искай Брънчев! — крещи Радев.
Войнов отива в другата стая. Когато се връща, ъглите на устните му треперят.
— Никой не отговаря, телефоните са прекъснати.
Радев оглежда наоколо с безумни очи.
— Тогава… последното… Искай деветдесет деветдесет. Централата… уговорения номер… Там е Благой, наш човек… Питай какво става тук и долу… в провинцията.
Мъжът отново излиза и се връща настръхнал.
— Другарю Радев… изглежда, всичко е загубено… Обади се някакъв майор… Пощата е в ръцете на военните…
По прозорците гасне жълтият заник. В стаята тъмнее. Войнов безшумно затваря вратата и се измъква през един от изходите на грамадното здание. Радев отново тръгва напред-назад из здрачената стая.
… Тя върви из някаква тъмна равнина, без път и без посока. Никой няма наоколо й, тя е сама, съвсем сама в мрака, но усеща, че някой дебне зад гърба й. Тя ускорява хода си, но краката й затъват в тинеста земя, която я дърпа като с ръце надолу. Колкото по бърза, толкова по-мъчно е да върви. И оня, който дебне невидим зад нея, приближава. Тя почва да бяга, но с ужас разбира, че тъпче все на едно и също място. Гореща пот я облива, изобилна, гъста, залепва дрехите по тялото й и ги омотава около нозете й. Тя не може да върви и изведнъж забелязва, че земята, по която стъпва, е изчезнала и сега гази из нещо топло, лепкаво и противно. В тъмнината, която я обикаля, тя не може да съзре какво е това. Но то постепенно расте, издига се до коленете й, до кръста, до гърдите… до шията и тя вече не може да се подвижи. В същото време усеща, че онзи зад нея я настига. Тя няма къде да избяга, не смее да се обърне, не може да мръдне… Още малко, и ще се задуши. Тя напряга цялото си тяло и дига ръце да се освободи. По ръцете й пълзят тънки, топли струи и капят гъсти капки. Едва сега тя внезапно разбира, че тоя непознат, лепкав прилив, в който тя се дави, е кръв, нейната собствена кръв, която изтича из всички пори на тялото й, изпразва последните й сили, залива цялата земя… Тя отваря уста да поеме въздух, иска да крещи за помощ, но из гърлото й излиза само задавено хъркане…
Вяра отваря очи и се пробужда. Лицето й е цяло в сълзи. Главата се пръска от болка. Снагата е схваната. Тя лежи дълго така, без никаква мисъл, с разблъскано сърце, като спасена от смърт. Сетне полека-лека съзнанието й се обистря. В един миг в паметта й блясва всичко. Тя мята покривката, скача, сяда на леглото. През прозореца влиза смътна дрезгавина. Съзорява се. Нов ден, усмихнат и невинен. Тя го гледа и клати уморено глава: „Не, не ще ме излъжеш ти вече… Ние и двамата с тебе имаме клеймо на злодейци…“
VIII
От един товарен влак слезе железничар с чанта и пардесю в ръка. Мина през моста и пое по „Мария Луиза“ към града. Леко прегърбен и изцапан със сажди, той вървеше отмерено сред оживената тълпа. Улицата шумеше безпокойна. Вчерашният ден беше разчупил равната линия на всекидневния живот. Войници и стражари стърчаха по ъглите, хората бързаха подплашени с наведени глави. Човекът спря при една будка и взе вестници. Неспокойните му очи засмукаха едрите букви на новините. После сгъна вестниците, обърна се и незабележимо трепна. Няколко крачки зад него, до трамвайната спирка, мъж в кожена куртка и гамаши се взираше втренчено в лицето му. Железничарят веднага продължи пътя си, ускорявайки постепенно хода. После прекоси улицата, нахлупи съвсем фуражката и като спря за секунда пред една витрина, отново се огледа. Човекът с куртката пресичаше улицата след него. Железничарят се затули до един стълб, съгледа пак другия и бързо тръгна. Неочаквано променен, изправен, устремен, сега
