той ловко се провираше между минувачите. Без да се бави повече, той зави в първата напречна улица и пъхна ръка в джоба на панталона си. В очите му блеснаха пламъчета, устните му се свиха жестоко. Сам ли ще даде последното сражение?… Щом трябваше да се свърши, да бъдеше поне с другари… не като заприщено куче… Ех, поврага!
В тоя миг очите му се плъзнаха надлъж по улицата. През една сграда, до вратата на голяма пивница, той съзря табела: „Ангел Дрински — адвокат“. Човекът се подвоуми една секунда, после решително пристъпи и натисна вратата.
Вътре беше полутъмно. Едно писалищно бюро, една етажерка, една врата в дъното, която водеше към пивницата, и два-три стола. Седнал зад писалищната маса, един мъж прелистяше книжа.
Влезлият отмести фуражката на челото си, приближи бързо до масата и тихо, но натъртено рече:
— Здравей, началство!…
Адвокатът дигна глава, примижа за малко, взрян в лицето на човека, и тутакси скочи. Открито, енергично лице, с увиснали мустаци и спъстрена коса, с дълбока бръчка между очите, които гледаха сериозно и угрижено. Левият ръкав от лакътя надолу висеше празен. В петлицата — знакът на запасен офицер. Той стрелна поглед към вратата и смаян извика:
— Чавдаров!… Ти?… Какво търсиш тука?…
— С-с-с! По-тихо, моля те! — промълви Чавдаров. — Ще ти обясня…
— И… какъв е тоя маскарад?… — продължи Дрински, като го оглеждаше намръщен и недоумяващ.
Чавдаров посочи с ръка:
— Там, на улицата, ме дебнат… Пристигам току-що… от провинцията… Проследиха ме… Бягайки, озовах се насам. Влязох, без да мисля… Само за няколко минути… Да загубят дирите ми — и ще те освободя…
— И след всичко… след вчерашния ден ти смяташ, че мога да те укрия?… Аз?… — викна Дрински. — Ха-а!… Наистина вие имате изумителна логика и… нахалство!…
Чавдаров дигна глава ужилен. Лицето му се сви.
— Не разчитах на нищо — мрачно процеди той. — Не зная как влязох… видях името ти… Знам, че днес или утре тая трагикомедия ще свърши… Исках само още веднъж да видя близките си…
Адвокатът го гледаше все така навъсен и смаян.
— Но… ти имаш право — продължаваше Чавдаров. — Това е война… — Млъкна и сухо добави: — Няма пощада. Влязох глупаво в ръцете ви, хайде, свършвайте! Сега е вашият час! Само, господин капитан — той извади пистолет и щракна предпазителя му, — ще продам скъпо кожата си!
Дрински прокара длан по челото си. Де беше чул той тия думи и тоя глас, в който отчаянието стигаше до едно ледено равнодушие?… Да, да!… Оная пъклена нощ на 1050, когато те си стиснаха ръцете преди контраатаката… Оная последна нощ, когато той се свести с откъсната ръка до контузения, засипан с пръст, подпоручик Чавдаров…
Той го гледаше сега, изправен насреща му, потъмнял, с револвер в ръка.
— Деяне!… Ти… ти можеш… и мене?
Другият скърши рамене и студено отвърна:
— Такава е играта, както казват, Дрински… Какво друго ми остава?… Да не искаш сам да се предам?… Или да чакам, докато повикаш ония отвън?…
Дрински тръсна глава и очите му пламнаха.
— А!… Така!… И това значи допусна! Слушай, момко! Дрински е войник, но никога не е бил агент на полицията! Разбра ли?… Ето — аз сам ще те изведа на другата улица в безопасност… Но да не дава Господ да се срещнем по-късно, иначе!…
Докато Чавдаров се опомни, той грабна шапката си, взе една табелка с надпис „Ще се върна след един час“, окачи я на вратата, заключи отвън и спусна рулетката на прозореца. След две минути се върна през вратата за кръчмата.
— Седни тук, в ъгъла. Вън вече двама обикалят. Ще почакаме, докато се пръждосат…
Чавдаров бързо обърна наопаки светлото пардесю, което се превърна в черна мушама, и я облече. Отвори чантата, взе отвътре черна шапка, сложи фуражката и тури в джоба си големи тъмни очила. Така, отново преобразен, той се тръшна отпаднало на стола и зачака. Дрински се разхождаше мълчалив и възбуден. В кръчмата тракаха чинии и чаши. Стенен часовник удари и една музичка изсвири нежно няколко такта.
Адвокатът спря насред стаята, в погледа му мина тъжна усмивка и той довърши гласно мисълта си:
— А когато излезеш вън, можеш с право да се посмееш над нашия буржоазен морал… Запасният капитан Дрински, член на управителния съвет на Съюза, началник на гражданската стража, днес — укривател на конспиратори, убийци на жени, деца и старци… Ха-ха-ха!… — горчиво се подсмя той.
Чавдаров наведе очи намръщен.
— Лично аз нямам никакво участие във вчерашната акция — отвърна той. — Дори не знаех нищо. Ти не ми вярваш, виждам. Твоя работа, но това е истината. Макар че от идейно гледище тая акция е оправдана… необходима и аз съм длъжен да я приема. Всяко средство е добро — щом ни приближава към целта.
— Необходима?… Необходима?… Сто и шейсет ковчега на беззащитни люде — средство за благоденствието на… на… народа? — потръпна Дрински и изкрещя: — Хора ли сте вие или чудовища, та тъй спокойно приказваш това?… Ами че ако ние извършим подобно нещо, бихме се срамували да говорим, не бихме създавали идеология, за да го оправдаваме!… Боже мой, Боже мой! — потърка чело той. — Или аз съм се побъркал, или… наистина този строй трябва да си върви, щом не може да се брани с вашите средства!
— Вярваш ли, че ще го запазите? — отвърна предизвикателно Чавдаров.
В това време някой натисна дръжката на вратата. На стъклото се очерта човешка сянка. Чавдаров скочи към вратата за пивницата.
— Тихо — прошепна Дрински. — Не мърдай. Ще си отиде. Клиент навярно…
Сянката се отдалечи наистина. Чавдаров, с изострено лице, отново седна.
Дрински поклати глава замислен.
— Какво каза?… Дали вярвам?… Не зная вече в какво вярвам, право!… Зная само, че във вашето не мога да повярвам. Не мога! Исках — и не мога! — въздъхна той.
— Но слепци ли сте вие — нервно поде другият, — вие, които се ужасявате от смъртта на стотина души, та не виждате това непрекъснато унищожение, тая безпощадна война, която всеки ден — в окрайнини, във фабрики, по нивя — опустошава света по-сигурно от всяка друга?
— Та кой ти е казал, че не виждаме, любезний?… На мене ли трябва да казваш това?… Аз ли съм се примирил?… То се знае — нещо трябва да стане, така повече не може!… Но де е, кажи ми, де е пътят, по който трябва да се тръгне?…
— Няма два пътя за това, капитане! — наведе се Чавдаров към него. — Тъкмо защото те зная, приказвам така. Ела при нас! Други път няма, ти сам долавяш това. Бунт има в душата ти, твоето място не е отвъд: ела при нас! — страстно повтори Чавдаров.
Дрински сбра вежди, отстъпи крачка назад и в очите му блесна метална студенина.
— При вас?… В името на какво, кажи… На някакъв неизвестен, фантастично прекрасен, утрешен ден, окъпан в кървите на днешния?… При вас?… Да убивам стражари, които служат за хляба си, и да смятам, че преобразявам човечеството?… Ха! При вас?… В името на някакъв нов свят, заченат в отмъщение и откърмен с омраза?… Не го ща, не го ща тоя ваш свят, разбираш ли? — махна гневно с ръка той.
— Щеш или не щеш, това иде — злорадо възрази другият. — Ще паднат мнозина, ще паднат и невинни — то се знае, това е неизбежно, но веднъж завинаги ще бъде свършено. Масите осъзнават вече силата си и ще станат господари на живота, който те творят. Не е време днес за колебание. Който не е с тях — ще бъде пометен…
— Ах — сви лице с отвращение Дрински, — масите, масите… Втръсна ми се да слушам вече тая дума. Като че не водехме ние самите тия маси на касапница, както ги водите вие днес на нова! Масите!… А човекът къде е, момко, човекът?… Какво правите вие за човека?…
— Човекът е единица от колектива. Колективът движи живота по железни закони. Нима за тия елементарни неща ще спорим, Дрински? — с насмешка отвърна Чавдаров.
Телефонът на писалищната маса силно иззвъня. Адвокатът взе слушалката.
— Да… комендантството?… Да, да, аз съм. Така… Да?… Тая заран?… Като железничар?… Да, да, ще
