стягане под лъжичката — и ужасът започна да изплува, подобно на студена смърт.
Изведнъж я обзе нов ужас. Не се чуваше дишането на мъжа, той бе изстинал и лежеше неподвижно, като умрял.
„Освен това се разпространява и «внезапна смърт»“… — спомни си Норико…
Ако е умрял на това място, в този вид, в нейното легло… — и като си припомни, че този мъж има жена и деца, тя потрепера.
— Хей! — решително бутна тялото и главата на мъжа се свлече от възглавницата. За миг сякаш заляха Норико със студена вода. „Едва ли…“
— Ее… — изстена мъжът. — Остави ме да поспя още малко.
— Връщай се вкъщи! — вече успокоена, Норико леко побутваше мъжа от кревата. — Връщай се, без да те види някой. Развиделява се!
Мъжът, мърморейки, се надигна. Свъси вежди и започна да се оплаква от главоболие.
На излизане каза с тон на вече отдавнашен любовник:
— През деня ще ти позвъня в службата.
„Страшна глупост се получи“ — помисли си Норико. Бе се загърнала с чаршаф и се подпираше на вратата. Да се среща с този безчувствен, самодоволен мъж, когото тя не може да търпи. Ако му откаже, вероятно ще раздрънка на онази мръсна компания… какво да направи? Нали ще й се обади през деня по телефона. Да, нейна си беше вината, обаче действително толкова се бе изплашила тази нощ… Просто ще избяга от работа и той няма да я намери…
Но не се наложи да бяга от работа. Мъжът така и не позвъни въпреки обещанието си. Като се връщаше с колата си от квартирата на Норико, той направи фатална грешка при кормуването и загина…
4
Втората седмица на април (продължение)
Рано сутринта на 10 април Том Уос, надзирател в птицефермата „Фил енд Фил“, намираща се недалече от Канзас Сити, откри, че шест пуйчета от седма хранилка на седми корпус са паднали на пода и дишат тежко.
— Ах, ах… — промърмори Том Уос. — Без да дочакат и Великден, ще предадат богу дух.
Отваряйки мрежестата врата, Том Уос тръгна сред пуйчетата, които писукаха и се блъскаха в краката му, и вдигна шестте болничета.
— Преяли са и сигурно ги болят коремчетата. И какво? Да ги дам на ветеринаря да им бие инжекция и да влязат в карантинното отделение ли? Или да ги опека? Ще бъдат вместо великденска пуйка.
В този момент едно пуйче изпърха, като че умираше. Другите дишаха тежко, едва-едва отваряйки клюнове. Том Уос ги хвана с дебелите си пръсти за крилцата и рече:
— Ех, толкова сте слаби, че и за ядене не ставате. Ще питам ветеринаря…
Изведнъж Том Уос се втренчи. В ъгъла на хранилката забеляза паднали още две пуйчета. Взе болните и се приближи.
Тези двете бяха вече мъртви. Том силно се развълнува, като си припомни, че сутринта на излизане, до живия плет видя останки от гълъб. Тогава си помисли, че е бил нападнат от куче или котка, и не обърна внимание, обаче…
Щом излезе от хранилките, срещна своя млад колега — рижия Уили Поткин, който, задавайки се откъм инкубатора, записваше нещо, без да се спира. Лицето му бе угрижено.
— Уили — извика Том. — Какво се е случило? Какво има?
— Тази сутрин количеството на излюпените пуйчета рязко е спаднало — рече Уили, по чието луничаво лице се стичаше пот. — Напоследък се забелязваше известен спад, но тази сутрин не са се излюпили повече от една четвърт. А пък и тези, които се излюпиха, имат много странен вид… Мисля да извикам доктора да ги види.
Щом зърна пуйчетата в ръцете на Том, Уили замига:
— Ще си имаме неприятности… — промърмори Том и също ги погледна. Те нямаха сили дори да изписукат. — Виж, още едно умря.
— Има и пуйчета с диария — мрачно отговори Уили. — По-бързо да викнем доктора.
— Рано е, той сигурно още спи — почти изстена Том.
— Ей, Том, ти отглеждаш птици от доста време, нали? Какво мислиш, че е това? Пак ли чума по кокошките…
— Не, малко се различава — каза Том, гледайки пуйчетата. — Сега може да се размине. Първо, те нямат температура…
— Ще отида да позвъня по телефона — рече Уили и погледна часовника си. — Рано е, но какво да се прави.
Уили се запъти към административната сграда, а Том галеше пуйчетата, за да ги накара да писукат.
— Ще се моля на господа!… При това положение за Великден няма да стигнат яйцата. — Том силно кихна.
— О, мили боже! — простена той, изтривайки носа си с опакото на ръката, в която държеше пуйчетата.
— По дяволите!
Тази сутрин само в околността на Канзас десетина ветеринарни лекари бяха събудени рано-рано от собствениците на птицефермите. Фактът, че това се случи около 10 април, беше невероятно съвпадение.
— Псевдочума по кокошките ли? — ядосано каза ветеринарният лекар, когато собственикът на птицефермата го осведомяваше по телефона за болестта.
— Мислите си дали не е „болестта от Нюкасъл“? Що за глупост! Всички мои познати собственици на птицеферми са длъжни да слагат ваксина във водата на пилетата. Някаква нова болест е.
Щом остави телефонната слушалка, лекарят прокара ръка по дрехата си и отново придърпа телефона, за да набере номера на Института по ваксини за домашни животни.
Старецът Ли Сюи Лао, който живееше в селцето И Хан, разположено в оризовия пояс, недалече от град Йенчоу, провинция Цзянсу в Китай, винаги ставаше много рано. Беше прехвърлил осемдесетте, но сам не знаеше точния брой на годините си. Старецът вече бе съвсем изнемощял и почти не чуваше. За да не пречи на жена си и внука си, който беше член на селсъвета, той сядаше пред къщи и се отдаваше на единственото си удоволствие — да пуши, придремвайки.
И този ден — 10 април, старецът стана още по тъмно. Запали лампичката пред таблиците с имената на своите предци и като държеше още незагасналия въглен, излезе на прага. На изток небето постепенно изсветляваше. Над залетите с вода поля се надигаше млечнобяло утро и подобно на нарисувана с въглен картина започнаха да се очертават съседните къщи и плачещите върби.
„Вече е пролет — помисли си старият селянин, всмуквайки дълбоко тютюневия дим. — За старците пролетта е благодат, за старците дори лятото е студено… но щом е пролет, всичко ще се оправи.“ С треперещи ръце Ли Сюи Лао натъпка пак луличката, вдигна тясната си брадичка, обрасла с редки косми.
„Светът става все по-добър. Ето внукът се издига. Дори и гладът не е толкова страшен, и война няма. Лека-полека светът става по-добър. И сигурно ще видя лицата на моите правнучета…“
В този миг старецът забеляза, че нещо бяло се движи в рекичката пред него — една от многобройните рекички, които проблясваха нашир и длъж из полето. Течението й бе спокойно и толкова бавно, че не можеше да се разбере накъде отива. И там също тъй бавно плаваше нещо бяло.
— Какво е това?
Старецът бе оглушал, но зрението му се бе запазило. Той се втренчи в бялото петно. Изведнъж от мъглата изплува и друг предмет със същата форма. Скоро едно подир друго започнаха да се появяват все такива петна. Старецът се изправи. Лулата се изплъзна от ръцете му. Той се огледа и после тръгна към къщата. Влезе, падна на колене пред будисткия олтар и заплака.
— Татко, какво става? — чу плача снаха му, която току-що се бе събудила и разтъркваше очи. — Какво, става? Случило ли се е нещо?
— Лошо, много лошо! — отговори старецът, плачейки като дете. — Много лошо, много лошо нещо. Аз
