е заразил?
Изведнъж от банята се разнесе някакъв шум.
— Ей, Брет, какво става? — извика Бил с пиянски глас. — Падна ли?
Отговор нямаше. Само водата продължаваше да шурти. Бил неволно вдигна глава. Стори му се, че чува, стон. Скочи и тръгна към банята.
— Брет — заблъска по заключената отвътре врата. — Брет, какво се случи? Брет…
Шум от течаща вода… Бил наостри уши. Освен шуртенето на водата от душа, шум се чуваше и във водоотводната тръба. Бил отстъпи малко, а после блъсна вратата с все сила. Тя не се поддаде. Тогава Бил извади портфейла си, измъкна от него целулоидна пластинка, пъхна я в процепа, ключалката щракна и вратата се отвори. Първото, което видя, бе едрото тяло на Брет, паднал по долни дрехи във ваната.
Без да спира душа, Бил хвана Брет за рамото, но той се свлече на пода. На лицето му бе застинала гримаса, зъбите бяха здраво стиснати. Пулсът не се усещаше. Бледен като платно, Бил се изправи и тогава забеляза, че неволно бе извадил пистолета си.
Мъртвият Брет беше откаран с линейка, а докато качваха тялото в колата, двама полицаи го придържаха изправено, за да създадат впечатление пред зяпачите от хотела, че е още жив Смъртта му беше причинена от внезапно спиране на сърдечната дейност.
— Беше ли болен от грип? — обърна се към Бил лекарят, който изготвяше медицинското заключение. — Днешният грип е много опасен. Изглежда, засяга и сърцето. Ти също, ако боледуваш от грип и решиш да пийнеш и да се поразхладиш… — лекарят кихна.
— Не знам. Ако съм болен от грип, ще имам поне малко спокойствие — Бил също кихна.
В края на краищата Бил не замина за Пъгуош. Но причината не беше в грипа. Шефовете го извикаха на разговор, тъй като бяха възникнали някои съмнения относно смъртта на Брет.
Щата Мериленд, Форт Детрик
Черният крайслер се движеше величествено покрай високата бетонна ограда. Когато стигнаха до вратата, пред която дежуреше едър войник, трябваше да изчакат, докато охраната провери документите на офицера и огледа колата отвътре.
— Това какво е? — обърна се подполковник Ф. (офицерът в колата бе той) към шофьора, който също работеше в Разузнавателното управление на армията.
От другата страна на пътя стояха седем-осем души, вперили погледи в централната врата. Някои бяха млади, но повечето бяха на средна възраст и старци. Виждаше се дори и една жена с обувки с нисък ток.
— Тези са наблюдатели, господин подполковник.
— Наблюдатели?
— Да, господин подполковник.
Подполковник Ф. хвърли смразяващ поглед към групата. Трима стояха прави, други двама се бяха облегнали на оградата, двама разговаряха, а един се разхождаше напред-назад. Сега всички гледаха колата. И това пред вратата на Вирусологичния институт на армията на САЩ…
— Но какво правят тези?…
— Нищо, господин подполковник. Само наблюдават.
— Наблюдават ли? Какво?
— Това здание.
На челото на подполковника набъбна една вена. Шофьорът продължи:
— Вече седем-осем години само наблюдават, нищо друго.
— Това е враждебно отношение към армията.
— Изглежда, не е така. Не правят нищо особено, не вдигат лозунги. Само…
— Само… какво само?
— Може би просто са разтревожени.
Подполковник Ф. още веднъж погледна към наблюдателите. Те не говореха, а само наблюдаваха внимателно вратата. Приближи се дебела старица с шапка със смешни украшения и се присъедини към групата. От безмълвието им, от втренчените погледи човек наистина започваше да се притеснява.
— Защо не ги изгонят?
— Колкото и да ги гонят, пак идват. Освен това само наблюдават. Не може да ги спреш.
— Проверени ли са досиетата им?
— Трябва да са проверени. Обикновени хора… Чувал съм, че дори нямали ръководител…
— Това са червени — рече подполковник Ф. с решителен тон. — Или най-малко „розови“.
Подполковникът все повече се разгневяваше. Нима няма закон, по който тези типове да бъдат подведени под отговорност? Ако сред тази компания се породят някакви бунтовни настроения… Подполковникът затвори очи и се замисли как да разпръсне групичката. Та работата на института е нужна за отбраната на страната. Почти в целия свят се вършат подобни неща. Ако Америка изостане в изследванията, ние, военните, няма да можем да изпълним своя дълг. Какво трябва да се направи, за да се накарат тези сантиментални типове да го разберат? Тия пацифисти, обичащи красивите думи…
Изведнъж му се стори, че някой изрече „убийци“. Подполковник Ф. се стресна. Не, само му се е сторило. С крайчеца на окото си забеляза момиченце с руси разпуснати коси, което тичаше. Той нервно приглади мустаците си. Чувството, че в тила му са се впили погледите, проникващи и през стъклото на колата, не изчезваше.
Войникът даде знак и колата влезе през вратата. Хората продължаваха мълчаливо да гледат.
В една от стаите на зданието, където бяха окачени табелки „Влизането забранено!“ и навсякъде стояха на пост войници, подполковник Ф. се срещна със заместник-директора на института, висок, плешив мъж. Беше военен лекар със звание бригаден генерал.
— Аа… — рече заместник-директорът. — Казаха, че си заминал.
— Само около месец бях на инспекция в Африка — отговори подполковникът и на лицето му се изписа отвращение. — Там си е същото както и преди. Същинска кочина. — Той кихна.
— И тебе ли те хвана — засмя се заместник-директорът. — Ваксинирал ли си се?
— Да, но не действува. Сегашният грип е опасна работа.
— При вас чу ли се… — заместник-директорът свъси вежди. — Навсякъде говорят, че „тибетският“ грип се причинявал от вирус, създаден в някаква страна за водене на бактериологична война…
Подполковник Ф. поклати глава.
— Сред гражданското население ли са плъзнали такива слухове?
— Не, вероятно сред специалистите, но…
— Това е злоумишлена демагогия — подполковник Ф. си спомни групата пред вратата на форта. — Нима може да има такива, които говорят подобно нещо? Ще проверим. Първо, вирусът на грипа не е пригоден за водене на бактериологична война.
— Не — заместник-директорът преплете пръстите на двете си ръце и се втренчи в подполковника. — Пригоден е!…
Ф. се смръщи.
— И вие тук ли изследвате тия неща?
— Разбира се… вирусът на грипа е удивително творение. Може да мутира колкото си искаш.
— Едва ли сегашният „тибетски“ грип е нещо такова!
— За съжаление не сме го създали ние. Но може би грипът е предизвикан при някакъв съветски експеримент. И във всички случаи този нов вид страшен вирус има неоценима стратегическа стойност — изричайки това, заместник-директорът извади един вестник. — Погледни! От два-три дена на нюйоркската борса курсовете на акциите постоянно падат. В Лондон е същото. В Токио поради масовото отсъствие на служещи борсата е временно закрита. Няколко хиляди предприятия са прекратили работа поради грипа. Сред тях седемнадесет от най-големите заводи. Дори и операторите на автоматичното производство боледуват. Седемстотин и осемдесет учреждения също са прекратили временно работа. Шестдесет процента от въздушните полети на гражданските авиолинии са отменени. Подобно е положението и при железопътните превози. Само тази седмица транспортните произшествия са се увеличили със седемдесет и
