два процента. Виждаш ли? Нищо и никакъв грип, а цяла Америка е вече парализирана.
— А отбраната — промълви подполковникът и с досада добави. — О, това е моя работа.
— Нима не е време вече постепенно да свикате и запасните — иронично подхвърли заместник- директорът. — Какво става с НОРАД31? Има ли достатъчно хора, способни да заместят служителите от Системата за ранно оповестяване на ракетно нападение, които излизат от строя?
Подполковник Ф. пребледня. „Тия от Министерството на отбраната как мислят да се справят с положението? Доколко са осъзнали сложността на ситуацията?“
— Нима именно вие нямате план как да се справим с такова положение? — започна да отбива атаката подполковникът. — Нима това не би могло да се сравни с бактериологично нападение на предполагаем противник? Нима от всичките двеста милиона долара, които ви се дават всяка година, тук, във Форт Детрик, няма отделени средства за борба с такова нещо?
— Така или иначе, това е само грип — смутено отвърна заместник-директорът. — И заводите в щата Индиана са започнали производството на ваксина за служещите в отбраната на страната, но не знам по каква причина тази ваксина почти не действува на вирус „минус А“. Затова трябва да я произвеждаме в количества три пъти по-големи от обикновено.
— И какво, ваксината не действува резултатно, така ли? — пак кихна подполковник Ф.
— Впрочем ти по каква работа си дошъл? — попита заместник-директорът, като глътна някакво лекарство в капсула.
— А, да. Бих желал да се срещна с Майер.
— Аа, по онази работа. Казва, че се е провалила — рече иронично заместник-директорът и натисна копчето на вътрешната телефонна уредба. — Майер май започва да развива невроза.
— Той едва ли има вина за това…
— Но, изглежда, носи моралната отговорност.
— Морална отговорност ли?
— Ами… — по лицето на заместник-директора се изписа смущение. — Точно преди една година бе откраднат болестотворен материал, който той изследваше.
— Да, да — подполковник Ф. направи кисела гримаса. — Случаят с асистента, който беше изнесъл култивационен материал, а после изчезна. Тук се намеси групата, занимаваща се с промишлен шпионаж, проследихме го чак до Мексико, обаче накрая не успяхме да го хванем.
— Майер смята, че бацилите, които трябваше да бъдат изнесени от Великобритания, са подобрен вид на този материал.
— Какво? — подполковник Ф. се вцепени. — В такъв случай този материал е бил продаден на Великобритания, не е ли така?
— Извикайте Майер — нареди по телефона заместник-директорът и се изправи. — Аз имам малко работа. Ако ще разговаряш, използувай тази стая. Да, освен това — заместник-директорът посочи под масата, — ако искаш да ползуваш магнетофона, копчето е тук.
Подполковник Ф. тъжно се усмихна: „Знае, че Майер ми е племенник, затова се подиграва. Нима мисли, че съм дошъл да разследвам дейността на племенника си?“ Докато чакаше, подполковникът разгледа стаята. Зданието беше доста старо. Във всеки случай на повече от двадесет години. Бе построено още през 1943 по време на Втората световна война. Първоначално бюджетът му бе 42 милиона долара, а броят на служителите в института — около 4 хиляди души. А сега годишният бюджет възлизаше на 200 милиона долара, а работещите тук бяха повече от 15 хиляди. Притежаваше експериментални бази край Мисисипи и в щата Юта, предприятия в щата Индиана, а съвсем неотдавна бяха построили и нов, секретен завод някъде в пустинята.
В стаята влезе Майер. Още млад, около тридесетгодишен, блед, висок и тънък, с нервно изражение на лицето, с вид на човек, обсебен от една-единствена мисъл:
— Оо, Ед… — с топлота рече подполковникът. — Здрав ли си? Не боледуваш ли от онзи страшен грип?
— Какво има? Чичо… — Майер огледа стаята и се поправи — …господин подполковник…
— Не се безпокой, заместник-директорът ми обясни как се включва подслушвателното устройство.
Майер болезнено се усмихна:
— След случая от по-миналата година ние непрекъснато сме под наблюдение. Тези, които знаят или се досещат за това, си мълчат и все още са добре. Но онези, които не знаят, критикуват началството и роптаят срещу Министерството на отбраната, без да се досещат, че по този начин им се трупа „досие“.
— Това е неизбежно. Такива са задълженията на органите за безопасност. Аз сам го предложих.
Майер затвори очи:
— И за какво си дошъл?
— Във връзка с онзи случай, който завърши с провал — стисна зъби подполковникът. — Исках да чуя мнението ти. Дали не се налага да опитаме още веднъж?
— Защо трябва да питаш мене? — отвърна Майер, извръщайки се встрани. — Нима не каза сам, че това е информация от групата, занимаваща се с промишлен шпионаж?
— А тогава, когато те запитах дали трябва да се купува онзи болестотворен материал, нали ти сам ни го препоръча и каза, че ще участвуваш в операцията.
— Мислех, че ако нещо се обърка, ще стане много опасно. С такива материали трябва да се занимава специалист…
— Ти май си знаел, че този материал е подобрен вид на бактерии, откраднати по-миналата година от лабораторията.
— Не съм сигурен в това. Когато ти проверяваше информацията и предполагаше, че са откраднати от Съветите, само си мислех дали наистина е така — Майер разгорещено размаха ръце. — Макар и да нямах точни сведения, веднага разбрах, че този материал е откраднатият. Има същите особености…
— Да опитаме ли още веднъж, Ед — подполковникът захапа мустака си. — Това са страшни бактерии, които трябва да притежаваме в името на безопасността на Америка, нали? Ако трябва да ги имаме, ще го направим, съществуват начини…
— Спри, моля те! — извика Майер и удари по масата. — Ако влезеш във връзка с ония в Англия, непременно им кажи да спрат всякакви изследвания с това, веднага! Да изгорят всичко, нищичко да не изтича навън. Не, изобщо да прекратят тези ужасни изследвания.
— Успокой се, Ед!
— Но, чуй! Чичо, тия бактерии са страшно нещо, зъл дух. Те не са творение на земната природа — Майер пристъпи към масата. — Нали знаеш, от 1963 в продължение на четири години изкуствени спътници на Земята са събирали тези микроорганизми от Космоса, на височина от 300 до 500 километра.
— Знам — отвърна леко смутен подполковник Ф. — Преди няколко години чух, че в Авиационния медицински институт в Брукс се съхранявали някакви бактерии, които притежавали огромна размножителна способност.
— И след това в космическото пространство бяха открити и взети още шест вида подобни микроорганизми. Два от тях са бацилни спори. Тяхна обща черта е, че живеят в безвъздушното пространство при температура, равна на абсолютната нула и постоянни радиационни бури, а размножителната им сила в земна обстановка надминава представите на разума.
Тръпки побиха подполковник Ф. Това едва ли се дължеше само на високата температура. Стори му се, че във въздуха шават насам-натам невидими микроскопични вируси.
— Откраднатият материал РУ–308 е подобрена форма на един от тези космически микроорганизми. Но тук се крие още една
— Аз нищо не разбирам от вашите изследвания — прекъсна го подполковник Ф. Не искаше тук, от устата на племенника си, да научи за някакъв „секрет“, тъй като в тази непозната стая можеше да бъде скрито още някое подслушвателно устройство. Но Майер не спираше:
— Лекарите от нито една страна не знаят колко е страшно това, не знаят какво представляват тези бактерии. А пък и учените от този институт, като изключим хората от моята секция… Никой… Поради наложената секретност в цялата армия също никой не знае за микроорганизмите, взети от Космоса. И ние, при нашите изследвания, се занимавахме само с два вида. Правилно ли е това?
