заминаването. Трябваше да подреди научната документация и да я предаде на човека, който щеше да го замести. И когато все пак седна, не знаеше какво да напише. Взе хартия за писма, няколко минути се взираше намусено в листа, а после започна бавно: „Йошико, слушай всички, бъди добро и послушно дете.“ Щом написа тези думи, си помисли, че още не е видял това момиченце — Йошико Антарктика — „детето на Южния полюс“. Преди да дойде на Южния полюс, той не се бе оженил, а и тук не се интересуваше много- много от жените и не се срещаше с нито една от тях. Човек до смъртния си одър все има нещо да довършва и въпреки че нещата, които иска да каже, са прекалено много, в крайна сметка може да пише само за недовършеното. Йошидзуми залепи плика. После отиде при ръководителя на японския отряд Наканиши, който го чакаше пред стаята.
Доктор Наканиши, мигайки с обградените си с бръчки очи зад старческите очила, взе писмото:
— Има ли нещо друго?…
— Не, няма — отвърна Йошидзуми. — Учителю, благодаря ви за всичко, което сте направили за мене.
— Недей да говориш така — каза Наканиши с треперещ глас. — Според плана ти ще се завърнеш жив.
— Да, и все пак… — промълви Йошидзуми и замълча.
Влезе и Тацуно Когато застана пред приятеля си, извърна лице встрани.
— Дойде снегоходът.
— Добре — каза Йошидзуми. — Е, Тацуно…
— Ти си глупак — изведнъж каза Тацуно. — Такъв човек като теб можеше да прави всичко, каквото пожелае…
— Но сега аз пожелах и отивам. И няма защо да говорим. Но всъщност съм човек с късмет. Исках непременно да отида и успях.
— Ти си глупак… — повтори Тацуно. — Наистина глупак.
— Не бива да говориш така. Ако не бях отишъл аз, щеше да отиде някой друг. Все едно е кой ще бъде.
— Глупак — промърмори Тацуно и излезе.
Беше прекрасно полярно утро. Според данните на метеорологичната служба в района на Земя Ендърби времето щеше да бъде ясно в продължение на двадесет и четири часа. Месец май вече преваляше, скоро щеше да настъпи раздялата със слънцето, а после и дългата полярна нощ.
Йошидзуми излезе от базата „Шова“. На леда се бяха струпали всички членове на японската станция, за да го изпратят. Той стоеше в бледата предутринна светлина, взираше се в лицата им, потупваше ги по раменете, стискаше ръцете им. Повечето мълчаха. Само от време на време някой продумваше: „Е“ или „Бъди внимателен“. Имаше и такива, които безмълвно стискаха ръцете му и плачеха. Накрая той пак се върна при Наканиши. Този изтъкнат учен плачеше, сякаш изпращаше собственото си дете.
— Връщай се по-скоро — каза той.
— Като че ли сме на погребение — засмя се Йошидзуми. — Нека да кажем поне нещо весело.
— Да, точно това исках — подкрепи го Наканиши. — Искам да ти кажа, че за разлика от Москва, в околностите на Вашингтон ще се оправиш лесно. Като тръгнеш по течението на Потомак, ще стигнеш право в Белия дом.
Двигателят на снегохода, вече доста стар, тук-там покрит с червеникава ръжда, но все още в добро състояние, заработи. Йошидзуми още веднъж се обърна към своите съотечественици и махна с ръка, после тръгна.
Далече на хоризонта сред ледената пустош се показа червеното слънце. В миг ледовете сякаш лумнаха и сенките на притиснатите един до друг изпращачи се плъзнаха в пламъците. Щом влезе в снегохода, Йошидзуми още веднъж махна с ръка. Машината потегли с оглушителен шум, оставяйки зад себе си слънцето.
Скоростта бързо се увеличаваше. Щом надхвърли четиридесет километра в час, от двете страни на снегохода се появиха широки плъзгачи от легирана стомана и той стремително се понесе напред.
Постепенно куполите на станцията, приличащи на бели мехури върху леда, се отдалечаваха, японското знаме, което се развяваше от вятъра, се смаляваше, а скоро съвсем изчезна. Снегоходът летеше с над шестдесет километра в час. И като заобикаляше умело пукнатините в леда и хълмчетата, се насочи към брега на Принц Харолд. Необходими им бяха десет часа, за да стигнат до белгийската станция „Блейд“. Оттук до съветската станция на брега на Принцеса Астрид пътят беше лек. Там ги чакаше транспортен самолет „Ту–600“, предназначен за полети в полярните райони. Като бързаха да не изпуснат хубавото време, те прелетяха над Море Уедъл и се приземиха в подводната база „Джойнтвил“ на Антарктическия полуостров. В залива се виждаха силуетите на „Нереида“ и на Т–232. Тук на общата станция на Чили и Аржентина се събираха всички, които трябваше да вземат участие в предстоящата операция. От страната на полуострова, която гледаше към Море Уедъл, се виждаше белият шелф Ларсен. На Южния полюс бе настъпила зимата. В далечината, забулен от облаци, се очертаваше остров Кинг Джордж, а още по-далече — нос Хорн, отделен от протока Дрейк.
Просторната сграда на аржентинската станция бе от стоманобетон. Там вече се бяха събрали част от хората на Върховния съвет и членовете на оперативната комисия. Насред немебелираната стая гореше печка, бяха подредени дървени пейки и маси. Щом Йошидзуми влезе, всички впериха очи в него. Гледаха го, както се гледа покойник. Той видя майор Картър и капитан Невски, които вече познаваше. Те бяха седнали един срещу друг.
— Е — с усмивка се обърна към него младият съветски капитан. — Пак се срещнахме. Не предполагах, че жребият ще се падне на вас.
Но лицето на Йошидзуми пробягна лека усмивка. В стаята имаше още един непознат човек с гъста брада. Той седеше и дялкаше с нож някаква пръчка. Като забеляза Йошидзуми, се усмихна и му отдаде чест.
— Казвам се Мариус — каза той. — От групата, която отива в Москва.
Йошидзуми приближи до печката, свали ръкавиците и започна да разтрива пръстите си.
— Йошидзуми — обади се Картър, който пушеше лула. — Наистина ли мислиш, че ще има земетресение?
— Да, ще има — тихо отговори Йошидзуми. — И смятам, че дори ще е по-рано, отколкото предполагам.
— Наистина ли?
— Да.
Йошидзуми бе сигурен в изчисленията си и все пак, тъй като не можа да направи измерванията непосредствено на континента, беше малко неспокоен. Когато пресметна отново, установи, че в местата с неопределености има най-много отклонения. Разбираме, той осведоми щаба на операцията. Но като си помисли, че изчисленията му могат неволно да тласнат към гибел няколко души, реши сам да бъде включен в операцията. В края на краищата планът, разработен от Върховния съвет, бе единственият възможен. Южният полюс имаше само един шанс, за да оцелее: да се изключи АСР. Отначало във Върховния съвет дори не можеха да повярват, че такава система съществува, защото тя бе замислена по невероятно детински начин. Но когато си припомниха, че предишният свят се крепеше именно на такива детински идеи, като война „чрез натискане на бутона“ и ракети с ядрени бойни глави, които за тридесет минути поразяват противника, започнаха да вярват в съществуването на подобна безумна система. Единственият, начин да се избегне гибелта на Южния полюс бе във Вашингтон и Москва да се изпратят „отряди от смъртници“. Майор Картър и капитан Невски добре познаваха местонахождението на превключвателите, затова, естествено, трябваше да отидат те и да вземат по един помощник. От целия Южен полюс се събраха четири хиляди доброволци. Жребият се падна на Йошидзуми и на още един човек. Когато хората бяха определени, някакъв възрастен учен от френската група, без да се стеснява, се разплака и възкликна:
— Защо тези прекрасни мъже трябва да загиват заради някаква безсмислица! Колко е тъжно, че се налага да умират хора заради абсурдни неща.
Всички на Южния полюс споделяха тази мисъл. Дори и четиримата, която отиваха на смърт. Но сълзите, пролени за преждевременно загиналия свят, бяха изличили наивния стремеж смъртта да се украсява със слава. Четиримата избраници не мислеха, че извършват славен подвиг. Не мислеха, че отиват на смърт
