Денят на възраждането

заради дълга, който представлява обратната страна на позлатената слава. Щом някой трябва да извърши това, няма как, ще го извършат те. Нима онзи, който се хвърля в ледената вода, за да спаси давещо се дете, прави това, защото смята, че изпълнява своя дълг? Или заради слава? За да стане герой? Нима пищната, придружена с шум и музика, прослава на подвига не превръща в клоунада саможертвата? Южният полюс беше република на учените. Смъртта на техните събратя и животът сред ледовете спомогнаха идеите на класическата философия да се избистрят в съзнанието им. И така четиримата отиваха на смърт, без да се страхуват от нея, но и без да се преструват, че тръгват с радост. Мъжеството за пръв път показа своята истинска, неприкрита същност. Някой трябва да извърши това и то ще бъде извършено. Но непреодолим гняв и тъга бяха завладели сърцата на избраниците и на изпращачите. Онези, които оставаха, тъгуваха, защото техните другари щяха да загинат и защото те сами ги изпращаха на смърт заради нечие безумие, а тези, които тръгваха, тъгуваха, защото трябваше да загинат безсмислено. И едните, и другите бяха обзети от неудържим гняв срещу оня примитивен свят, който дори и след своята гибел заплашваше съществуването им с ужасно бедствие.

2Последната зимна нощ

— Тръгвате след двадесет и четири часа — влизайки в стаята, каза адмирал Конвей. За една седмица той сякаш се бе състарил. След него се показаха и тримата членове на Върховния съвет.

— Има ли нещо, което да желаете?

— Не се тревожете чак толкова — през смях отвърна Картър. — Тактиката е така добре обмислена и всичко е толкова просто, че и едно дете би могло да го извърши. С подводницата ще стигнем почти до брега, оттам ще се доберем до сушата с плуване, после ще натиснем копчето — детска работа. Много по- трудно е да излезеш по време на снежна буря тук.

— Така говориш… — промърмори професор Ла Рошел. — А как се чувствувате вие, които отивате в Москва?

— Всичко е наред — отговори капитан Невски. — Капитан Зощенко добре знае пътя по каналите.

— През цялото време ще поддържаме връзка — извърнал очи, каза адмирал Конвей — И все пак внимавайте всичко да свърши добре.

— Как върви евакуацията на станциите около шелфовия ледник Рос?

— Вече са евакуирани жените и децата, а също и част от оборудването — отвърна адмирал Конвей. — Но там е съсредоточено цялото оборудване на американската група… И все пак, ако земетресението започне по-рано?

— Да, като пресметнах наново, оказа се, че може би ще започне по-рано.

— Тогава не ни остава друго, освен да молим бога съветските ракети да бъдат по-малко, а точността на попадението им не толкова висока. И да улучат станциите, където няма хора…

— Невъзможно — обади се капитан Невски. — Точността на попадението на съветските ракети е в радиус 1,5 километра след полет две хиляди километра.

— След един час в голямата столова ще бъде сервиран обяд — каза Бърнс. — Готвачът все се оплаква, че няма продукти да сготви хубав обяд. Затова не можем да очакваме кой знае какво, и все пак…

Конвей, все тъй извърнал поглед, сложи на масата четири ключа:

— За стаите, където ще спите тази нощ. Вземете който желаете.

— Охо! — След като тримата излязоха, Мариус взе един от ключовете. — Тази нощ ще спим в отделни спални. Сигурно в станцията спалните за висшите офицери са само четири. Тази нощ те май ще спят на пейки.

Голямата банкетна зала беше тиха. Напитките бяха от грижливо охраняваните запаси във всяка станция. Имаше в изобилие, все качествени. Всички хапнаха и пийнаха добре. Няколко пъти вдигаха наздравица за Южния полюс и за участниците в операцията. Следобед Мариус свири на пиано. Всички се учудиха колко артистично и уверено изпълнява творби от Цезар Франк и от други композитори. Оказа се, че навремето завършил консерватория и дебютът му като пианист бил обещаващ, но по-късно, поради несподелена любов, се отказал, подал молба и отишъл на Южния полюс.

— Това е стара история — засмя се Мариус. — Париж… ранна пролет… изкуство… любов… прекрасен свят…

Болка прониза всички, щом си спомниха, че предишният свят е изгубен завинаги. Мариус свиреше и тананикаше.

Адмирал Конвей плачеше. Когато Картър понечи да спре Мариус, адмиралът вдигна обляното си в сълзи, прорязано от бръчки лице и каза:

— Нека свири. Само моля да не пее. Започнем ли да пеем песните, които всички искаме да забравим, няма да можем да спрем и до сутринта, до заминаването.

Мариус продължаваше да свири. Няколко стари, скъпи на хората мелодии от загиналия свят. Народни песни, любовни песни, песни на различни страни и народи. Мелодиите се лееха една след друга и в мислите на хората като призрак се появяваше онзи изгубен свят и неговият живот — сините води на Средиземно море и планините околовръст, полка в снежната нощ сред Алпите, влюбените, които се прегръщаха по бреговете на Сена, шумотевицата и блъсканицата на Пето Авеню в Ню Йорк, плажовете на Уайкики на Хаваите, токийските нощи, мелодиите на гаучосите, които пресичаха южноамериканските пампаси, песните на селяните, които звучаха в безкрайните руски полета, шумните веселби, които по празници оживяваха градовете и селата… Лъчите на залязващото слънце, които осветяваха лицата на развеселените близки и приятели, морето от неонови светлини, американските пързалки и веселите въртележки…

— Защо? Защо трябваше да загине онзи свят, онзи добър свят, Картър? — Старият адмирал, анахронизъм от „новия курс“59 на президента Рузвелт, човекът, взел участие във Втората световна война, плачеше. Сега изглеждаше съвсем грохнал, дори тялото му се бе смалило и той ридаеше беззвучно като самотен старец. — Защо ние трябваше да останем живи, след като загина нашият свят?…

Картър се приближи до адмирала и лекичко смигна на Мариус:

— Е, да лягаме вече. Късно е. Да вдигнем последна наздравица!

Старият адмирал изтри сълзите си и вдигна чашата:

— За загиналия свят, за Южния полюс, за тези, които отиват на смърт заради нас!

Всички вдигнаха чаши. Конвей стоеше с чаша в ръка, но не пиеше, а внимателно се взираше в прозореца.

— Гледайте! — каза той. — Тази нощ е великолепна.

Зад зацапаните стъкла в мразовитото, тръпнещо от студ небе на Южния полюс се развяваше огромно петцветно знаме…

3Завръщане в мъртвата столица

На следващия ден по обед две черни сенки, безшумно разбивайки леда, който вече бе сковал залива на Надеждата, се отправиха на север и оставиха зад себе си дългата полярна нощ. Мъглата обгръщаше хората, които бяха излезли да ги изпратят. Над Море Уедъл падаше тежък, оловносив сняг. Хората изглеждаха смазани от чувството на ужасна безизходица. Сякаш изпровождаха ковчег. Онези, които отплаваха, стояха на борда на подводницата, свели глави.

Още с излизането от залива подводниците потънаха в мъглата. Воят на сирените им извести на изпращачите, че се потопяват. Но хората останаха на стръмния бряг дори и след като всичко затихна.

Напускайки района на Южния полюс, двете подводници отново изсвириха, а после всяка пое по своя път. „Нереида“ трябваше да се отправи на север покрай южноамериканския бряг на Атлантическия океан, да прекоси екватора и да стигне Северна Америка, а на Т–232 предстоеше много по-дълъг път — трябваше да плава към Москва. Отначало съветската подводница взе курс на север, за да влезе в Северно море през протока между Англия и Франция, след това, заобикаляйки Дания, щеше да навлезе в Балтийско море. Оттам през Финския залив да се спусне на юг от Ленинград по Ладожкото езеро и Рибинското водохранилище, да прекоси каналите по горното течение на Волга до Валдайското възвишение и да стигне Москва. Затова Т–232 увеличи скоростта си на 27 възла.