— Мисля, че няма да ми трябваш повече — каза Фонтен. — Ще се опитам да поспя.
— Не мога да те оставя — загрижи се Джъмп. — Може да отменят полета. Нямам нищо против да остана.
Разбира се, че нямаше нищо против, надяваше се тя да промени решението си и да го вземе.
— Не, съкровище, искам да си вървиш. Доста се заседя.
Джъмп упорстваше.
— Ще остана, Фонтен, не знаеш какво може да се случи.
Преди да му отговори, стюардесата се появи и подкани пътниците към изхода.
— Крайно време беше — вметна раздразнено Фонтен.
Остави Джъмп да нагласи палтото върху раменете й. Той посегна да я прегърне, но тя го отблъсна и подаде само бузата си за официална целувка.
— Не на публично място — скара се тя. — Все пак имам някаква репутация.
— Кога ще ми се обадиш? — явно не особено загрижен за репутацията й.
— Скоро.
Нико си запази място до мисис Халед по две причини. Първо, нямаше по-подходящ човек да пренесе диаманта през британската митница от богата англичанка, освен това полетът щеше да е скучен и дълъг и макар че мисис Халед бе възрастна за вкуса му, поне изглеждаше забавна и с малко късмет можеха да изиграят една бакара.
Остави я да се настани на мястото си до прозореца, преди да заеме своето.
— Позволете да ви се представя — Нико Константин.
Фонтен цинично вдигна вежди — привлекателен, но прекалено стар, а разговори не й се водеха. Нико не се остави да го пренебрегва.
— А вие сте?
— Госпожа Халед — отвърна тя кратко. — Добре е да ви предупредя, че не съм в настроение за любезни разговори, защото съм уморена до смърт. Разбирате ме, надявам се, мистър…
— Константин. Разбирам. Предполагам все пак, че мога да ви предложа чаша шампанско?
— Можете, но да не забравяме, че в първа класа го сервират безплатно.
— Имах предвид като пристигнем в Лондон. Може би една вечеря в „Анабел“?
Ама че досада, да й досажда някакъв дръвник, когато единственото й желание е да поспи! Тя погледна към една трийсетинагодишна блондинка отсреща с кожено палто на ивици.
— Опитайте с нея — предложи тя саркастично. — Мисля, че ще имате повече успех.
Нико проследи погледа й.
— Боядисана коса, прекален грим — моля ви, позволете ми да имам поне малко вкус!
Боже мили, какво беше сторила, та да й се натиска някакъв паркетен любовник! Тя се обърна към илюминатора и се загледа навън. Може би все пак трябваше да вземе Джъмп, та дори само за да я пази от досадници в самолета.
— Коланът ви.
— Какво?
— Надписът светна.
Тя хвана единия край на колана, но не можа да намери другата половина, Нико забеляза и се опита да го закопчае вместо нея.
— Благодаря, мога и сама.
Остана смаян — жена, която да пренебрегва чара му? Невъзможно, нечувано. Нямаше холивудска красавица, която да не бе паднала в краката му като зряла круша. Никога не му бяха отказвали, нещо повече, винаги му се възхищаваха. А сега тази самовлюбена англичанка, така заядлива и досадна! Ако искаше да постави диаманта на сигурно място обаче, трябваше на всяка цена да я предразположи.
Самолетът се готвеше за излитане.
— Притеснена ли сте? — попита той.
Фонтен го стрелна с презрителен поглед.
— Ни най-малко. Летя от шестнайсетгодишна. Един господ знае колко полета съм преживяла.
Затвори очи. Колко полета ли? Много. През първата година от брака си придружаваше Бенджамин навсякъде като идеалната съпруга. Пътувания по цял свят, отегчителни срещи, превзети приеми, докато накрая си извоюва правото да ходи само на интересните места — Рим, Рио, Ню Йорк, Акапулко. Чудесни магазини, забавни познанства, след това и любовниците. Е, самият Бенджамин я бе подтикнал към тях…
Почувства тягата, когато огромният самолет се отлепи от земята, но остана със затворени очи, не искаше да окуражава спътника си. Беше привлекателен, не можеше да се оспори, но не беше нейният тип, направо си беше стар. Вероятно щеше да се хареса на Ванеса, нейна приятелка, която си падаше по старчоци.
— Спите вече два часа — отбеляза Нико.
Фонтен бавно отвори очи. Беше й топло, чувстваше се неудобно, с отвратителен вкус в устата. Нико й подаде чаша шампанско, тя прие с благодарност.
— Играете ли бакара?
— А, значи такъв сте бил, любител на бакара! Трябваше да се досетя.
Нико се усмихна.
— Любител — не, по-скоро играч. Съжалявам, че ви разочаровах.
— А, не сте. Вярно, приличате на такъв, облечен сте дори по-добре от мен.
— Това е невъзможно.
Изведнъж започнаха да се смеят и да си говорят. Стюардесата донесе храна и още шампанско. Не е толкова лош, развеселена помисли Фонтен, дори е приятен, пък и разговорът с мъж, който нито е грохнал старец, нито младеж с жълто по устата, сам по себе си бе освежаваща промяна. Запита се дали е богат. Беше облечен добре, бижутата му бяха дискретни и подбрани със съвършен вкус.
— В кой бизнес сте? — попита тя.
— В стоковия.
— Това може да бъде всичко.
— Точно така, не обичам да ме ограничават.
— Хм — тя закова в него любопитен поглед.
— А вие? Къде е мистър Халед?
— Бенджамин ал Халед вече няма честта да бъде мой съпруг. Думата е бивш, но я пазя за себе си, получавам по-добро обслужване, когато не знаят.
Нико я изгледа с възхищение.
— Сигурен съм, че винаги получавате най-доброто обслужване.
— Благодаря.
Погледите им се срещнаха и спряха. Настъпи моментът, в който нищо не е казано, но всичко разбрано. Фонтен първа откъсна очи. Вероятно беше от пътуването, може би бе прекалено уморена, но изведнъж се почувства възбудена.
— Извинете ме — тя стана и мина покрай него, за да отиде в тоалетната. Искаше да провери как изглежда. Сигурно ужасно, впрочем.
Нико я проследи с поглед и вдъхна облака „Опиум“, който тя остави след себе си. Лиз Мария винаги употребяваше „Жоли Мадам“. За пръв път от доста време се сети за покойната си съпруга. Лиз Мария принадлежеше на миналото, обгърната от красив спомен, който не се бе опитвал да разбуди. Защо точно сега се сети за нея?
— Ще гледате ли филма, мистър Константин? — попита стюардесата.
— Кой е?
— „Безумство“ с Кърк Дъглас.
— Да, оставете слушалките.
— А мисис Халед?
