Атина… да си смени името, да започне нов живот. Проблемът бе, че не искаше да променя нито името, нито живота си.
Другата възможност беше да плати парите, ако можеше да ги намери, разбира се.
Последното беше за предпочитане. Но как?
Фонтен се събуди от силно чукане на вратата. Господи! Имаше отвратителен вкус в устата, чувстваше се ужасно.
— Мисис Халед, минава дванайсет — чу се гласът на икономката. — Нося ви закуската.
Главата й се цепеше по шевовете. Опита се да си спомни изминалата нощ… и успя.
Боже мой! Рики! Той спеше в леглото й. Фонтен седна и огледа стаята. Изглеждаше, сякаш е минал ураган. Всъщност не беше далеч от истината. Тя и шофьорът. Любовникът на лейди Чатърли1.
Тя стана, надяна копринено кимоно и се замисли как да се отърве от него. Мисис Уолтърс нямаше да бъде изненадана, че е прекарала нощта с мъж, беше свикнала. Но все пак с шофьора! Мили боже!
— Рики — тя го бутна силно. — Бъди така добър да станеш и да се ометеш оттук!
— Какво? Какво? — той отвори очи и се огледа озадачено, после се опомни. — А, да, вярно! Ела, скъпа, ела да получиш още малко от онова, което така ти хареса снощи.
Тя го смрази с поглед.
— Забрави за снощи, Рики. И не съм ти никаква „скъпа“. За теб съм мисис Халед. А сега се обличай и да те няма.
Той седна в леглото.
— Искаш да кажеш, че ме гониш?
— Ако имаш предвид уволнение — не. Но от леглото и от къщата — да. И запомни, че тази нощ е била плод на въображението ти.
По дяволите! Плод на въображението! Много ясно си спомни как го бе възседнала, наметната с кожено палто, размахваше шофьорската му шапка и крещеше: „Който пръв пресече финиша, е победител!“
Фонтен затвори вратата на банята. Рики се облече на бърза ръка и излезе, като едва не се спъна в количката със закуската.
Мисис Уолтърс му отправи презрителен поглед.
— Добро утро, мисис Уолтърс.
Тя му обърна гръб.
На табла Нико нямаше равен, така че само трябваше да потърси подходящия клуб и да приложи уменията си. В Лондон запалени играчи не липсваха и той стана повече от добър партньор. Прекара следобеда в игра и вечерта стана от масата по-богат с няколко хиляди лири. Не беше лошо и все пак недостатъчно, за да му помогне. Имаше нужда от съвет и се обади на Хал.
Срещнаха се в „Трейдър Викс“. Хал изглеждаше безупречно в нов бял костюм. Нико пипна ревера му.
— Изглежда хубав.
— Няма как, трябва да изглеждам добре за моите дами. Те са тук. Ако си изиграя добре картите, има вероятност до утре да притежавам половин Детройт. Защо не дойдеш с нас на вечеря?
— Ако имат петстотин хиляди долара излишни пари…
Хал се засмя.
— Пет години солидно чукане и може да ги изкараш.
Нико направи физиономия.
— Трябват ми по-бързо.
— При това положение не знам дали мога да ти помогна.
Нико го фиксира с хипнотичните си очи.
— Сериозно говоря. Парите ми трябват. Измъкнах се от Лас Вегас с неплатени дългове. Смятах, че пръстенът ще покрие загубата. А сега… — той направи безпомощен жест — ме откриха. Елегантно го направиха, не може да се отрече: изпратиха хубава жена, с която спах, а после тя ме заплаши, че ще ми откъсне топките, ако не намеря парите до седем дни. Съвсем делово — и ти, и аз знаем как стават тези неща. Имаш ли някакво предложение?
Хал повика сервитьорката и поръча още едно питие. Харесваше Нико и му съчувстваше, но не чак дотам, че да се накисне в нещо заради черните му очи. Да стои далеч от неприятностите му беше основен житейски принцип.
— Дай да уточним нещата. Кому дължиш и колко? — Хал се опитваше да го баламоса, за да спечели време, обмисляйки как да офейка.
— Дължа на Фоницети петстотин хиляди долара.
Хал подсвирна от изненада.
— Брей! Здраво си я загазил. Познавам стария Фоницети. Как са те оставили да направиш такива големи залагания?
— Загубих шест хиляди от собствените си пари в аванс.
Хал подсвирна.
— Здраво си го загазил, приятел.
Сервитьорката китайка му донесе пиенето и се усмихна.
— Никога не съм спал с китайка — разсеяно отбеляза Хал, когато тя отмина. — Коя беше дамата вестоносец? Да не би специално да са пратили някого?
Нико поклати глава.
— Беше англичанка. Каза, че името й е Лин.
— Много висока с хубаво тяло?
— Познаваш ли я?
— Беше танцьорка в телевизията. Не успя да излезе от кордебалета, докато не срещна подходящия човек.
— Кой е той?
— Казва се Федърс. Лин е дясната му ръка. Здрава мадама, не си поплюва, има черен колан по джудо. Извадил си късмет, че само те е изчукала.
— Много ти благодаря.
— Де да можех да поговоря с Федърс — разсъждаваше Хал. — Можеше пък да измислим нещо.
— Защо не можеш? — попита Нико.
— В момента не сме в бляскави отношения. Дългове, нали се сещаш…
— Колко.
— Пет хиляди лири. Умилостивявам го с някоя дребна сума, като стане съвсем напечено.
— Плати му парите, имам ги. Приеми ги като комисионна за помощта.
— Ей, Нико, не е нужно да го правиш.
— Знам, но ако успееш да изработиш нещо с Федърс, сигурно и той ще може да се спазари с Фоницети. Може би някакъв погасителен план… Какво ще кажеш?
Хал кимна бавно.
— Ще направя каквото мога.
Нико го потупа по рамото.
— Ще се радвам на всичко, което успееш да сториш.
Зашеметяващи манекенки в екзотично бельо дефилираха по рампата. Фонтен седеше на един от предните редове и дори не се стараеше да прикрие отегчението си.
— Не ти ли е интересно? — притеснено попита Ванеса. Ревюто събираше средства за една от благотворителните й прояви и много й се искаше да има успех.
— Никога не ми е било интересно да зяпам женски тела — отвърна Фонтен. — Няма ли и мъжки модели? Би било хубаво, само по шорти и усмивки.
— О, Фонтен, предполага се, че трябва да гледаш дрехите.
Фонтен огледа залата. Беше пълно с жени, облечени в скъпи тоалети, също като самата нея. Божичко!
