Джино. Нейният баща. Царят на „няма да го коментираме“.
Обичаше го толкова силно, че чак я болеше. Въпреки това понякога се съмняваше дали той мисли за нея и Дарио. Прекарваше толкова малко време с тях. Те живееха в къщата в Бел Еър, а той — там, където се чувстваше добре за даден момент. Ню Йорк, Лас Вегас… Имаше апартаменти навсякъде. Тя знаеше наизуст номерата на телефоните, но никога не беше виждала местата. Понякога, късно нощем, тя будуваше в леглото и си спомняше за отдавна отминалите дни, когато беше много малка. Тогава той винаги беше край нея. Прегръдки. Целувки. Внимание. Грижи… Любов. Спомняше си и за майка си — прекрасен ангел, с мил и нежен глас и кадифена кожа…
И…
Тогава стискаше очи, за да прогони нахлуващите спомени. Болката беше толкова силна, че не можеше да я изтърпи. Но въпреки усилието нещо проблясваше в съзнанието й — някакво забулено, изчезващо на мига видение. Басейн. Надуваем дюшек. Голо тяло. Кръв.
Изглежда се бе унесла в дрямка, защото в просъница усети, че е бълнувала, а дрезгавият глас на гувернантката я разбуди съвсем.
— Да? Какво има, миличка?
— Нищо… — сепна се Лъки. — Мога ли да пия една кола?
Въздухът в Швейцария беше толкова кристално чист, че Лъки изпита желание да диша дълбоко и дълбоко, за да прочисти дробовете си от смога на Лос Анджелис. На летището ги посрещна кола, с която пътуваха час и половина през покрити със сочна зеленина долини. Л’Евие — частното девическо училище — се гушеше в подножието на хълмиста местност, оградена с гъсти гори. Природата беше толкова живописна и различна от оранжерийната растителност, плод на селекция и градинарски грижи в Бел Еър и Бевърли Хилс.
Госпожица Генералката уговори шофьора на колата да я изчака, докато приемат Лъки в училището, представи я на директорката и си тръгна след кратко и бодро:
— Сбогом, скъпа! И се постарай да се държиш добре.
Госпожица Генералката се грижеше за Дарио и Лъки вече три години. Получаваха от нея толкова любов и внимание, колкото можеха да получат от едно дърво. Лъки не съжаляваше, че се разделя с нея.
— Госпожице Сейнт — каза директорката, — добре дошла в Л’Евие. Сигурна съм, че ще харесате живота тук, както всички наши ученички. Изисквам уважение и послушание. Запомнете добре тези две думи — Уважение и Послушание. Съблюдавайте ги и вашият престой в Л’Евие ще бъде полезен и приятен.
Госпожица Сейнт. Ама че име! Лъки Сейнт. Щастливата Светица. Господи! Знаеше от години с какво се занимава баща й. Охрана, алармени звънци, решетки на прозорците, кучета… Всички тези предохранителни мерки говореха за предпазливост. За изключителна предпазливост. Но да й променят името, защото отива в някакво глупаво училище!
Но всъщност какво значение имаше? Сантейнджело или Сейнт? Изобщо не й пукаше как ще се казва тук.
В апартамента на Джино — на покрива на „Мираж“ в Лас Вегас — иззвъня телефонът. Обаждаха му се, че Лъки е пристигнала благополучно. Той запали дълга тънка хаванска пура и въздъхна с облекчение.
Изминалите десет години не му беше никак лесно. Но успя да опази децата си. Затворени на сигурно място. Посещавани от него много по-рядко, отколкото му се искаше. Но го направи за тяхно добро. За тяхната сигурност.
След убийството на Мария… много хора заплатиха с живота си. Лично се зае с Пинки Банана. Лично… И досега в ушите му кънтяха измъчените пронизителни викове за милост на Пинки. Животно! Беше ли проявил милост към Мария?
Скочи от креслото. Приближи се до прозореца и се загледа навън. Централният булевард „Стрип“ в Лас Вегас беше застроен с хотели — неонови светлини оцветяваха пустинната нощ. Момчето беше прав за Вегас.
На вратата дискретно се почука. Ред въведе някакъв мъж, който беше дошъл да моли за услуга. Грубоват на вид, нервен. Притежаваше част от конкурентен хотел в съдружие с някаква важна клечка. Застана пред Джино сервилен, раболепен. Помоли за неговата благосклонност с тих, съзаклятнически глас. Джино сухо каза, че ще се погрижи нещата да се уредят.
Мъжът си излезе, като се кланяше ниско, с благодарност.
Джино знаеше, че услугата ще се изплати десетократно. Обичаше такива взаимоотношения. Те му даваха усещането за огромна сила. Не че имаше нужда от това. Той разполагаше със сила. В изобилие. Слагаше политици, съдии и полицаи в малкото си джобче. Въжеиграчи, готови да подскачат, когато имаше нужда от тях. Когато и където пожелаеше.
Загаси скъпата пура в пепелника след още няколко дръпвания. И пурите бяха като жените — нямаше значение колко са скъпи, винаги се намираха в достатъчно количество. Просто текущи разходи.
Жените… Но не и Мария. Никоя не беше като нея. Неговата покойна съпруга. Неговата любов… неговият живот.
— Лъки Сейнт? — някак колебливо произнесе русото момиче. — Що за име е това, по дяволите!
Първата среща на Лъки с Олимпия Станислопулос — нисичко, празноглаво момиче, с малки кръгли очички и кръгло лице сред ореол от най-възхитителната златиста коса, която Лъки беше виждала, поразително бяла кожа и оформени гърди, които се вълнуваха под вехта тениска.
Лъки гневно я изгледа.
— Не съм чувала някой да намира кусур на Ринго Стар, Рип Торн или Рок Хъдзън — отговори предизвикателно тя.
— Оу! — изви презрително глас Олимпия. — А аз да не съм знаела, че спя в една стая с такава обещаваща звезда! Мо-о-ля за извинение!
Независимо от сблъсъка по време на първата им среща, двете станаха големи приятелки. Най- добрите.
Олимпия беше на шестнайсет и половина, разглезена дъщеря на гръцки корабособственик и американка от стара фамилия. Родителите й бяха разведени, непрекъснато си я препращаха един на друг и всеки й угаждаше колкото може повече и с каквото може повече. Състезаваха се. Олимпия беше изхвърлена последователно от две американски престижни училища. Отчаяна, майка й най-накрая я беше записала в Л’Евие.
— Татко е такава циция, че му се свиди и лайното за моето образование — изкикоти се Олимпия. — Надява се, че скоро ще се оженя за някой богат стар мераклия — той щял да го избере от родината си. Мама пък се надява, че ще направя кариера. И двамата ще си останат с надеждите. Аз искам само да ми е весело. Нищо повече. Момчета и купони. Пиячка и купони! С мен ли си в търсенето на истинския добър живот?
Звучеше като вълшебна приказка.
— Разбира се — съгласи се Лъки и този неустоим импулс към приключенията за първи път прие реални измерения в живота й. — Как обаче ще се забавляваме, когато сме заключени тук?
Олимпия й смигна.
— Има си начин! — прошепна тя съзаклятнически. — Само трай и се учи!
Наистина си имаше начин. Лесен. Гасяха лампите в девет и половина. Лъки и Олимпия изчезваха в девет и трийсет и пет.
До прозореца на стаята им растеше добре разклонено дърво, по което те с лекота се спускаха долу. После прибягваха наведени по влажната трева към навеса за велосипеди, мятаха се на два от тях и запрашваха към най-близкото селище. Цялата операция траеше десетина минути.
Първата нощ, когато го направиха, седнаха в едно кафене на открито. Пиха горещо кафе, подсилено с няколко грама алкохол.
Интересът на Олимпия бързо беше привлечен от група младежи, седнали на близката маса. Момчетата
