го усетиха и обърнаха глави и очи към тях. Скоро един от тях се престраши и се надигна, последван моментално от останалите. Дойдоха на тяхната маса.
Олимпия явно беше вряла и кипяла в подобни ситуации. Размяташе златната си грива и пъчеше сладострастно закръглените си гърди.
Момчетата се залепиха около нея.
— Трябва да науча езика — въздишаше Олимпия. — То-о-олкова е досадно, когато не разбираш за какво си говорят.
Лъки разбираше. Тя говореше свободно немски, италиански и френски — частните учители добре си бяха свършили работата. Поколеба се дали да каже на Олимпия, че момчетата бързешком обменяха впечатленията си:
— Фантастични цици.
— На бас, че бясно се чука!
— Сигурно духа. А може и двете.
Макар и няколко капки, алкохолът удари Лъки в главата. Въпреки това разбра, че трябва да се качват на велосипедите и да изчезват. Момчетата винаги искаха едно и също. Нейните гувернантки добре й го бяха набили в главата. Изглежда бяха прави.
— Да тръгваме — предложи Лъки.
— Защо? — недоволно проточи Олимпия. — На мен ми е весело. Ти не се ли веселиш?
Ако не беше изключително погълната от себе си, Олимпия щеше да усети, че отговорът може да е само един —
— Искам да тръгвам — изсъска Лъки, — мисля, че и ти трябва да направиш същото.
— Щом искаш, тръгвай — небрежно подхвърли Олимпия. — Да не би някой да те спира.
Е, никой не я спря.
Лъки стана, взе колелото, избута го на паважа и се отдалечи. На половината път към училището й се наложи да спре. Прилоша й. Повърна. Дали това не беше наказание, защото изостави приятелката си?
Не, реши Лъки, беше постъпила правилно. По-скоро Олимпия не беше постъпила почтено, като я изостави по този начин.
Покатери се по дървото, влезе през прозореца и се отпусна в леглото, без дори да си направи труда да се съблече. След пет минути заспа.
Олимпия се върна след три часа, но Лъки не я усети. Спеше дълбоко. Сънуваше. Марко.
— Здравей! — каза Мирабел Блу с тих гласец. — Изгарях от нетърпение да те видя. Тайни често говори за теб.
Мирабел Блу. Последната претендентка за трона на знаменитата Монро.
Джино я прецени с мигновен поглед. Не беше за изпускане.
Тайни Мартино се засмя.
— От известно време исках да ви събера двамата, но Мирабел беше все заета. Филм след филм. Поела е неотклонно пътя на най-големите звезди — засмя се още по-силно. — Пътят ли? Това си е истински отходен канал — аз го знам най-добре.
Мирабел се изсмя със затворена уста — беше по-скоро гърлено, ниско измъркване. Носеше рокля от сив шифон с втъкани диаманти, която й стоеше не като дреха, а като втора кожа, която едва покриваше големите й съблазнителни гърди.
Джино внезапно почувства напрежение и известно раздвижване там, където отдавна нямаше никакви признаци за живот. Отдавна? Откакто Мария… нямаше постоянна… нямаше никаква жена, която да задържи вниманието му поне една-две седмици. Никаква жена, която да го… събуди. Десет години самота бяха много време.
— Вие ходите ли въобще на кино, господин Сантейнджело? — попита с дрезгавия си глас Мирабел. От нея лъхаше на тежък, силен парфюм. Възпламеняващ… екзотичен… Много женствена миризма.
Джино сви рамене.
— Не ходя често, но може би… Как се казва последният ти филм?
— Лошо момиче — измърка тя.
Очите й бяха сини. Винаги беше имал слабост към синеоки жени.
— Лошо момиче ли?
— Да — очите й се сведоха надолу някак свенливо. — Глупаво заглавие на филм, не мислите ли? — погледна го право в очите.
Каква странна комбинация между свенливост и настойчивост! Беше чувствена жена. Излъчваше го с всяка своя клетка. И въпреки това беше някак уязвима като малко момиче. Джино се покашля.
— Да, мисля, че е малко глупаво.
А в същото време се запита как ли изглежда той в нейните очи. Беше на петдесет и девет години, но възрастта изобщо не му личеше. Беше в отлична форма, със загоряла на слънцето кожа. Косата му беше гъста и черна, зъбите здрави, в идеално състояние. Можеше да мине за четирийсет, четирийсет и две. Не че се натягаше да изглежда по-млад. За него остаряването беше нормален процес. Но кой искаше да изглежда стар?
— Следващият ми филм се казва Женски хитрости. Май още по-глупаво, а? — тя се изкикоти, но бързо закри с ръка устата си.
Той забеляза, че ръцете й са захабени, а ноктите — дълбоко изгризани. Бяха толкова чужди на сочното тяло, чувственото лице, дългата, леко къдрава сребристоруса коса.
— Къде снимаш? — небрежно попита той.
— В Ел Ей — отговори тя и върхът на острото й тънко езиче бързо облиза начервените й устни. — Защо не дойдеш някой ден? Ела на гости на екипа, а?
Сутринта Лъки трудно се събуди, разбута Олимпия. Двете се облякоха припряно, тихомълком, за секунди.
Чак по време на обедната почивка имаха възможност да разговарят. Взеха си по една чиния със салата и седнаха на моравата пред трапезарията.
— Защо избяга? — попита уморено Олимпия. — Изпусна страхотен купон.
— Какъв купон?
— Купон, хлапачке, купон. Целувки, прегръдки и всичко останало. Мм… — тя притвори блажено очи и се усмихна. — Беше страхотно!
Лъки беше изумена и не успя да го скрие.
— С всичките ли?
Олимпия се засмя.
— Естествено, че не, глупачке. Избрах си един, когото харесах най-много — погледна загрижено към лъки. — Не ти ли хареса някой от тях?
Лъки прехапа долната си устна. Беше си харесала един, но той дори не бе погледнал към нея. Нали очите на всички се бяха лепнали в Олимпия.
Както и да е, какво знаеше тя, Лъки, за момчетата, за секса, за… всичко останало. Нищо. Абсолютно нищо. Разбира се, знаеше как стават тия неща — кое къде влиза и… играта, де. Но от гледна точка на опита си беше гола вода. Дори никога не се беше целувала.
— Кажи де! — настоя Олимпия.
— Ъ! — едва не подскочи Лъки. — Не… знам…
— Правила ли си го? — внезапно попита Олимпия.
— Опитвала съм — сдържано отговори Лъки.
— Питам те дали си се чукала с момче? — директно запита Олимпия.
— А ти? — отговори й с въпрос Лъки.
— Почти — призна си Олимпия, но побърза да уточни: — Да го правиш почти е много по-весело — тя натъпка устата си с картофената салата. — Ако искаш, ще те науча как да го правиш.
Лъки бързо кимна. Не знаеше какво означава това „почти да се чукаш“, но със сигурност звучеше
