интригуващо.
Обучението, което Олимпия проведе, вървеше криво-ляво. В най-неподходящо време й идваха идеи и мисли и тя бързаше да ги сподели с Лъки. Един ден, в час по готварство, й прошепна:
— Започваш без целувки. Тях ги оставяш накрая. Така и ти ще се кефиш. Ако оставиш на момчетата, те си я карат, както си знаят — само ще ти пъхат езика си и ще го изкарват. И толкова!
По време на друг час продължи лекцията си:
— Ако се захване с циците ти, остави го — това е най-веселото. Между другото, къде са ти циците?
И на следващия ден, явно след задълбочен размисъл:
— Най-добрият начин да ти пораснат цици е някое момче да поработи върху тях. Откъде мислиш са се взели моите?
С напредването на седмицата обучението придоби характера на разгорещен инструктаж.
— Ако момчето просто иска да легне до теб и не иска да прави нищо, не се притеснявай! Лъже. Ако иска да те целуна там… долу де… остави го.
Към края на седмицата й поднесе и piece-de-resistance — гвоздеят на образователната програма.
— Да го смучеш, може да е много весело, но само ако не му позволиш да се изпразни в устата ти. По- гнусно е от лук — ще ти е гадно с дни!
Изчерпала всички инструкции, Олимпия реши, че следващото нещо, за което трябва да се погрижи, е външният вид на Лъки.
— Ей, ама ти си била страхотно маце — възкликна Олимпия, след като беше гримирала Лъки и беше сресала косата й назад.
Лъки се погледна в огледалото. Ушите й зашумяха от вълнение. Наистина изглеждаше страхотно — поне на деветнайсет, или двайсет. Какво ли щеше да каже Марко, ако я видеше сега?
— Мисля, че е време да си вдигаме апетитните дупета през прозореца — и в селото! — пое инициативата Олимпия с дяволита усмивка. — Да видим как си усвоила учебния материал!
Не мина много време и Джино Сантейнджело стана редовен гост на снимачната площадка, където снимаха новия филм с Мирабел Блу. Пристигаше със своя лъскав червен „Кадилак“, каран от шофьор. За тази кола се говореше, че е подсилена със стоманени плочи и че затъмнените стъкла са непробиваеми за куршум. Слизаше, съпроводен от двама души охрана, които вървяха от двете му страни, сядаше на специален стол и наблюдаваше как работи госпожица Блу.
А тя представляваше гледка, заслужаваща наблюдение. В началото не беше убедителна, запъваше се, бяха принудени да снимат една сцена няколко пъти… Но постепенно, когато усвои добре ролята, беше наистина омайваща.
Мирабел Блу. Родена Мери Белмонт. Дошла в Холивуд на шестнайсет години и спечелила конкурс за таланти. И една година гладуване. После помъдря и за да оцелее, започна да използва природните си дадености, а не таланта си. Омъжи се за врял и кипял в киното каскадьор, който започна да я напътства, да й помага. Той я предпази да не стане една от курвите, обслужващи онези, които подбираха актьорите.
След това най-неочаквано звездата й изгря. И не просто изгря, а като метеор взриви небосвода на Холивуд. Славата не закъсня. Съпругът й беше забравен на втори план. Не беше подходящ за имиджа й. Мирабел добре го разбираше. Не беше глупава. А беше само на двайсет и една.
Джино я вкара в леглото си след втората им среща. Тя оправда очакванията му — беше добра, откъдето и да я погледнеш.
И той се почувства добре. Чукаше жена, за която половината мъже по света биха жертвали левия си ташак. А може би и десния.
Облечена в дрехите на Олимпия, Лъки се чувстваше някак странно. Полата й беше твърде къса, белите ботуши я стискаха, а пуловерът се впиваше в тялото й.
Двете момичета пристигнаха в селището на велосипеди. Бяха минали по познатия път — прозореца и дървото. Тази вечер Лъки привлече вниманието на всички към себе си. Ех, какво правят дрехите и гримът!
Лъки хареса едно момче на име Урси. Беше осемнайсетгодишен и говореше малко английски. След едно прилично и почтено пиене на кафе и общи приказки той я покани вежливо да излязат на разходка.
Олимпия й намигна и кимна. Предстоеше великият момент! Дали и тя можеше да го прави „почти“?
Урси я заведе в гората, свали сакото си, разстла го върху земята и без да промълвят дума, двамата седнаха. Той незабавно й се нахвърли, ръцете му започнаха да я опипват навсякъде.
Лъки се паникьоса, но моментално си спомни встъплението на Олимпия. Отблъсна го от себе си и каза спокойно:
— Защо толкова се разбърза, карай по-полека!
Думите й съдържаха обещание, което го задоволи. Той започна да я целува по устата със страстни, засмукващи целувки, които според нея не бяха нищо особено. Дори й стана гнусно. Затвори очи и стисна клепачи с надеждата, че по-нататък я очаква веселото. Така и стана. Ръцете му посегнаха към напъпилите й гърди. Е, всичко се нареждаше. Олимпия отново се оказа права — беше весело.
Урси вдигна пуловера й, но не съвсем развитите й гърди очевидно го разочароваха, защото миг по-късно пръстите му трескаво зашариха по-надолу и се заеха да разкопчават полата й.
— Не! — рязко го спря тя. — Искам да те видя.
Доволен от желанието й, той пъргаво скочи, разкопча панталона си и смъкна гащета. Пенисът му щръкна.
Лъки внимателно посегна към него и го обхвана в дланта си. Беше добре развито момче.
— Мили Боже! — възхитена възкликна тя. — Я виж ти!
Явното й одобрение възбуди още повече Урси и той изпадна в някакъв неконтролируем екстаз. Преди тя да проумее какво му става, той започна да го движи в ръката й и се изпразни.
Тя моментално отскочи встрани.
— Чакай де — възмути се тя, — ще ми опръскаш полата.
— Ох, миличка — изстена той на своя калпав английски, — ти хубаво, хубаво момиче!
Лъки се засмя. Почувства се някак особена. Силна. Поиска още.
Стивън, 1965
— Ти имаш проблем, Стивън, приятелю, и аз ще ти кажа в какво се състои. Твоят проблем, Стивън, е че нямаш никаква реална представа какво означава да си чернокож. Липсва ти черно самосъзнание — така говореше Дайна Мгумба, фанатично радикалната съпруга на Зууна Мгумба.
Зууна Мгумба най-после си беше намерил майстора. Беше се запознал с Дайна на една демонстрация за граждански права и се беше влюбил в нея. Беше се превърнал в изцяло нов човек.
Зизи, изтегната на дивана, се прозря широко и шумно.
Погледът, който й отправи Дайна, беше леден.
— Какво има, скъпа? — и гласът й беше леден. — Досаждаме ли ти?
— Ти ми досаждаш, Дайна, скъпа — отвърна й Зизи не по-малко ледено. Между двете не съществуваше дори търпимост.
— Мисля, че е време да си ходим вкъщи — надигна се Джери Мейърсън от мекото кресло. Все още си беше същият висок и слаб Джери. — Хайде, рожбо!
Наричаше „рожбо“ всяко свое ново гадже. И добре правеше, защото само компютър би запаметил имената им. Бяха върволица, чиито имена не бяха по силите на един простосмъртен. Момичетата на Джери се сменяха всяка седмица, понякога и всеки ден. Всички изглеждаха едни и същи — симпатични, дребни блондинки, за които Джери твърдеше, че са „барут в стар дървен сандък“.
С половин уста Стивън предложи:
— Защо бързате? Останете да пийнем по още едно…
Джери се извини.
— Не че не ми харесва тук. Но първата ми работа утре сутринта е едно ужасно дело, по което очаквам присъждане на щети в особено големи размери.
Зизи се прозря отново и мързеливо се надигна от дивана.
