— Лека нощ, Джери, лека нощ на всички — тръгна към спалнята на малкия апартамент, но спря до вратата.
— И не се бави — обърна се тя към Стивън. — Наи-и-истина съм доста възбудена тази вечер. Не ме карай да чакам, любими — и тръшна вратата зад гърба си.
Дайна неодобрително сви устни. Не каза нищо, но физиономията й говореше повече от всякакви думи.
Стивън добре познаваше това изражение. Неговата майка редовно му го демонстрираше.
— Какво ще кажете за една вечеря другата седмица? — реши да поизглади неловката ситуация с пресилен ентусиазъм, защото си знаеше, че каквото и да прави, колкото и да е настойчив, Зизи и Дайна винаги щяха да разменят стрелички. — Може първо да отидем на кино. Иска ми се да гледам новия филм на Полански — Cul-de-Sac.
— Ти може и да вървиш, твоя работа, човече — сряза го Дайна.
Зууна я погледна, но тя не беше от тези, на които с поглед да затвориш устата.
— Дори и да искаме, няма да имаме възможност да дойдем — продължи тя. — Заминаваме в Алабама за похода. Предполагам, че ти няма да дойдеш с нас, нали?
Стивън потвърди, че няма, като поклати глава. Беше работил всеотдайно в движението за граждански права. През хиляда деветстотин шейсет и трета това отне по-голяма част от времето му. Когато бунтовете и уличните боеве достигнаха кулминацията с арестуването на Мартин Лутър Кинг, той беше в Бирмингам, Алабама. Беше участвал в протестния поход за свобода заедно с двеста хиляди демонстранти към Вашингтон. Не го беше направил толкова от ангажираност като чернокож, а защото беше почувствал нужда да го направи.
Кери беше тази, която най-накрая успя да го убеди, че ще направи много повече за черната раса, ако стане добър и уважаван адвокат. Когато срещна Зизи, това окончателно реши проблема. Край на пътуванията из страната за участие в походи. Край на демонстрациите и седящите, мълчаливи протести.
Това негово решение Дайна прие като лична обида. Тя, Зууна и Стивън преди представляваха малка група — работеха заедно, страдаха заедно, потяха се заедно, тъжаха заедно. И отдаваха всичките си сили за промяната. Сега бяха просто приятели, които се срещат в свободното си време, вечерят заедно и водят — според думите на Дайна — тъпанарски разговори.
За да няма никаква грешка в предположенията на Дайна, сега Стивън потвърди и с думи:
— Права си. Няма да участвам в похода.
Устните на Дайна потръпнаха, тя беше готова да изрече нещо, но си замълча.
Казаха си довиждане и Дайна и Зууна си тръгнаха.
Останал сам, Стивън огледа чашите по масата и препълнените пепелници. Зизи нямаше да разтреби. Въпреки че живееше с него в един апартамент, тя не си помръдваше пръста да свърши някаква домакинска работа.
Запита се какво толкова намира в нея.
Мощно натопорчване на оная му работа заличи всякакви въпроси.
Забрави за неразборията в апартамента и влезе в спалнята.
Зизи се беше разположила на леглото и четеше някакво филмово списание. Беше гола. Само със златна гривна на глезена и шест златни гривни на всяка китка. Имаше наистина изящно и гъвкаво тяло на танцьорка. Въпреки ниския си ръст, фигурата й беше със съвършени пропорции. С чернокож баща и майка пуерториканка, кожата й беше тъмнокафява, лъскава. Изрусяваше косата си и контрастът с огнените й кехлибарени очи беше зашеметяващ. Беше на двайсет и девет години — с три години по-възрастна от Стивън.
— Защо си толкова груба с Дайна? — попита спокойно той.
Тя се извъртя и сладострастно разтвори краката си.
— Защо не зарежеш тия приказки и не ми покажеш за какво всъщност е цялото това черно движение?
— Искам да се оженя, мамо — каза Стивън на Кери. Изпитваше неудобство, като че ли беше още в пубертета.
Кери дори не се обърна към него, продължи грижливо да подрежда цветя във вазата.
— Чу ли ме? — позасили глас той и отпъди с ръка една пчела, която жужеше в пълната с цветя и декоративни растения стая в апартамента на майка му.
— Знаеш ли — каза бавно Кери, без да прекъсва подреждането на цветята, — не му прилича на умно момче като теб да върши глупости.
Той скочи на крака. Майка му беше несправедлива. Жестоко несправедлива. Та тя почти не познаваше Зизи.
— Защо не искаш да се оженя! — настойчиво й поиска обяснение той.
Едва сега Кери се обърна към него и го погледна в очите.
— Ти си на двайсет и шест, Стивън. Не мога да те спра. Щом считаш, че тя е типът момиче, с което искаш да прекараш остатъка от живота си…
— Какво искаш да кажеш с това „типът момиче“! Какъв тип момиче? — прекъсна я той.
— Не смятам, че има нужда да ти обяснявам нещо, което съм сигурна, че знаеш?
— По дяволите! — избухна той. — Толкова си старомодна и превзета.
Очите й се превърнаха в две искрящи застрашителни мълнии.
— Внимавай какво говориш. Аз съм ти майка.
— По дяволите, точно така е!
Тя замахна с всичка сила и го зашлеви през лицето.
— На това ли те е научила? Да нямаш никакво уважение към мен? Да ми говориш с този просташки език, като сутеньор в гетото?
Той се втурна към вратата, но преди да излезе извика:
— Какво знаеш ти за гета и сутеньори? Живееш в своя стъклен свят, където всички хора са добри. Обичам Зизи и ще се оженя за нея. Независимо дали ти я харесваш, или не!
Лъки, 1965
Дарио Сантейнджело с много търпение дочака пристигането на сестра си за лятната ваканция. Имаше толкова много неща да й разказва. Госпожица Генералката беше напуснала и сменилата я гувернантка беше по-възрастна жена, нещо малко повече от домашна прислужница. Какво облекчение. Никой да не те следи, наблюдава и шпионира! Нямаше търпение да мине лятото и да се махне оттук — в някое далечно, далечно училище. В края на краищата беше голям — почти на четиринайсет. И той като Лъки копнееше за компанията на свои връстници.
Унило опипа пъпката на брадичката си. Лъки беше най-добрият му приятел. Толкова му липсваше, страдаше за нея.
Лъки огледа залата за пристигащите пътници, видя Марко, който я чакаше и притеснена си помисли: Ох, мили Боже, какво ще си помисли, като ме види толкова променена.
Преди три месеца беше напуснала Ел Ей като четиринайсетгодишно хлапе. Сега се връщаше петнайсетгодишна — обиграна жена, жена до мозъка на костите си.
Погледът на Марко все едно премина през нея.
Дори не ме забеляза! Тя се приближи и го потупа по ръката.
— Ей, помниш ли ме?
— Лъки?!
— Позна от първия път!
— Исусе Боже! — спонтанно възкликна той. Джино щеше да припадне, когато видеше на какво е заприличала малката му дъщеричка. От буйните смолисточерни къдрици нямаше и помен. Косата й беше подстригана много късо и прилепнала към главата й като причудлива шапка. И гримът й беше особен. Бели сенки около очите — като на клоун — дълги щръкнали изкуствени мигли върху горния и долния клепач и
