тебеширени устни. Облеклото й въобще не се поддаваше на описание: трапецовидна минирокля, която едва покриваше дупето й, и бели лачени ботуши.
— Е? — попита Лъки с ръце на кръста и дързък поглед. — Харесваш ли ме така?
— Ъ-ъ… много си различна.
— Наистина съм.
— А?
— Казах, че правилно си забелязал. Различна съм. Сега съм една опитна жена — изкопира намигването на Олимпия. — Знаеш какво искам да кажа!
По дяволите! Исусе Боже! Джино ще получи инфаркт.
Направи знак на носача.
— Ще те отведа до колата.
Марко беше на служба при Джино Сантейнджело вече шест години и половина и много харесваше работата си. Преди това работи като шофьор на такси, като спасител на плажа, дървосекач в Канада… Почти всичко на тая земя беше опитал Марко. След шест съсипващи месеца във войната в Корея оптимизмът и самообладанието му започнаха да се топят. Когато двамата ти най-добри приятели паднат убити пред очите ти, не може да продължиш да живееш все едно не е станало нищо.
— Иди при Джино — най-накрая го бе посъветвала неговата майка Бий. — Той винаги е имал слабост към теб. Ще ти намери работа.
Тя се оказа права. Джино го посрещна като роден син.
— Ще останеш при мен — каза той. — Наблюдавай и се учи. Трябват ми верни хора, хора, на които мога да разчитам като на себе си.
Неусетно бяха минали шест и половина години. През това време нито един път не изпита досада или отчаяние. Вместо това научи много.
— Изглеждаш отвратително! — възкликна Дарио.
— Благодаря — Лъки гневно го изгледа. Направо го изпепели с поглед. — По-добро за добре дошла, здраве му кажи!
Дарио се въртеше около нея като пале. Побърза да я прикотка:
— Искаш ли да чуеш новия ми албум на Бийтълс?
— Не, не искам — тя побърза да влезе с фръцкаща се походка в къщата.
Дарио се втурна след нея. Ей, ама тя наистина изглеждаше ужасно. Беше… различна. Реши незабавно да й снесе новината, която знаеше, за да подобри настроението й.
Вървеше по петите й по стълбите към втория етаж чак докато влязоха в нейната стая.
— Не ми писа — обвини я той.
Тя се протегна, прозя се и седна на леглото си.
— Нямах време.
Той затвори вратата зад себе си.
— Знам нещо, на което няма да повярваш.
— Какво? — попита без какъвто и да е интерес тя. Умът й беше зает с въпроса защо Марко не й се беше обяснил в любов.
— За татко е.
— Да? — малко се посъживи.
През трите месеца вниманието на Джино към нея се равняваше на едно единствено телефонно обаждане на рождения й ден и скъп стереограмофон, изпратен на нейно име в училището и, естествено, моментално конфискуван.
— Има си нова приятелка.
— Каква?
— Филмова звезда.
— Коя е тя, плъхче?
— Я не ме наричай с гадни имена?
— Коя!
— Мирабел Блу.
— Майтапиш ли се?
— Истина е!
— Хиляди дяволи! — извади цигара от дамската си чантичка и я запали.
Дарио зяпна от изненада.
— Ама ти пушиш?
Тя дръпна, пое дима и го изпусна бавно, на тънки струйки, през носа си.
— Винаги съм пушила.
— Лъжкиня.
— Кажи ми още нещо за татко и за нея. Откъде знаеш?
— Всеки знае.
— Аз не знам.
— Дори във вестниците го пише.
— Кога?
— Ами че непрекъснато.
— Това нищо не значи.
— Доведе я тук — Дарио спря за момент, предвкусвайки ефекта от новината. — Видях ги да се чукат!
Лъки излетя като куршум от леглото.
— Глупости, нищо не си видял.
— Ти ще ми кажеш. Разбира се, че видях.
През следващия половин час той й разказа всичко. Как тръгнал към кухнята посред нощ да си налее чаша вода, как чул звуци откъм спалнята на Джино, как се навел и видял през ключалката какви събития се разиграват в леглото.
Видял всичко!
Лъки пожела повече подробности. После накара Дарио да повтори всичко още веднъж. След това още един път и още един път. Накрая Дарио беше прегракнал.
— Добре — каза тя. — Отивам да си взема душ. Ще се видим по-късно.
Дарио неохотно тръгна на вратата. Внезапно се сети за нещо и спря.
— Той ще вечеря с нас тази вечер. Сега е в Лас Вегас, но каза, че ще се върне.
Тя се съблече и се пъхна под душа. Пусна силна струя студена вода. Гърдите й, започнали да наедряват, весело откликнаха на студената вода — зърната им се втвърдиха и настръхнаха. Колко права беше Олимпия. Масажът наистина правеше чудеса с гърдите.
— Хич не ме бива с деца — потръпна Мирабел, долната й устна потрепери.
Джино изпъна ръце напред, сплете пръсти и изпука с кокалчетата.
— Не са деца, юноши са.
— Е, все същото.
— Различно е.
Мирабел напрегнато огледа лицето си в огледалото. Бяха в съблекалнята й в студиото. Джино беше дошъл направо тук от летището.
— Какво да си облека? — попита тя притеснено.
— Нищо особено. Те са само едни хлапета.
По време на вечерята тишината потискаше всички около масата. Джино седеше в единия край — гневно замислен. Беше пратил дъщеря си в много специално, скъпо частно училище, а сега до него седеше една циркаджийка.
