кучка — изговаряше проточено думите си Били.
Гласът й е прекрасен, помисли си Кери, дълбок и чувствен. Били беше започнала да пее заедно с джаз- изпълнителите на едно парче, което слушаха от грамофонна плоча.
— Трябвало е да станеш певица — каза Кери.
— Е, да — съгласи се Били. — Певица или много други неща… но един ден ще се махна оттук за изненада на всички.
— Сигурно ще го направиш — подкрепи я Кери. — Аз също ще се махна.
Само че не знаеше как точно ще се осъществи това. Били поне имаше мечта. А тя си нямаше нищичко. Но поне беше свободна да продава тялото си. Не изпитваше и желание да тръгне отново по света и да се сблъска с хората навън. Щяха от първия поглед да разберат каква е.
Понякога се събуждаше посред нощ и озлобено се нахвърляше върху Лерой и баба Елла. Понякога пак се събуждаше, но се насилваше да не мисли за тях.
Дните ставаха нощи, нощите — дни. Кери в действителност не правеше разлика. Живееше в някаква постоянна мъгла. Дори парите, които заделяше настрана, като че ли нямаха значение. Всеки пореден клиент беше същият като следващия. Негър, бял, стар, млад — и това нямаше значение.
Един ден Флорънс Уилямс я повика при себе си.
— Ти трябва да промениш нещичко, момиче. Разгонените котараци, които идват тук, си плащат, за да прекарат приятно. А от това, което чувам, ти не им осигуряваш приятно прекарване.
Една нощ, докато Кери обслужваше един клиент, откъм коридора долетя шум от разгорещена свада. Разгневени, високи гласове. Разпозна гласа на Били, един мъжки глас, вероятно на неин клиент, и овладения глас на Флорънс, която се опитваше да ги успокои.
По-късно Кери научи, че Били отказала на един клиент. Негър тузар на име Биг Блу Рейнър. Мъж с връзки. Важна клечка сред хората на Бъб Хюлет, който на практика владееше Харлем.
Флорънс беше бясна.
— Тия момчета са дупе и гащи с полицията — кипеше от ярост тя. — Трябва един път завинаги да научите на кого можете да казвате „не“ и на кого не можете да си го позволите.
Били безучастно я изслуша.
На другата сутрин, докато момичетата закусваха в кухнята, откъм входа се чу трясък. Полицаите нахълтаха в стаите и арестуваха всички. Натъпкаха ги в една камионетка и ги закараха в затвора.
След няколко часа Флорънс Уилямс и двете бели момичета бяха освободени. Били и Кери останаха в затвора. Регистрираха ги с обвинение в проституиране. След една кошмарна нощ в затвора ги отведоха в съдебната палата Джеферсън Маркет.
Когато влязоха в залата и Били видя кой седи на съдийското място, тя отчаяно простена:
— Добре се наредихме! — пошушна тя на вцепенената Кери. — Виж оная дърта кучка. Ей там. Съдийката Джийн Норис. По-гадна е от торба с лайна.
Били извади късмет според Кери, ако можеше така да се каже. Майка й се яви в съда и се закле, че Били е на осемнайсет. След това съдийката хвърли бегъл поглед на един лист хартия и обяви, че пред съда е представено медицинско свидетелство, удостоверяващо, че Били е болна. Изпратиха Били в една от градските болници — в Бруклин.
Когато Кери застана на скамейката на подсъдимите, съдийката започна да й задава подли и заядливи въпроси. Кери отказа да отговаря. Отговори единствено, когато я попита на колко години е. Каза, че е на осемнайсет.
Накрая, изгубила търпение, съдия Норис обяви присъдата.
— Щом не желаете да отговаряте на въпросите на съда, вината си е само ваша, млада госпожице. Може би щях да проявя снизхождение, но вашето държание не ми позволява да бъда снизходителна. Три месеца ефективна присъда. Уелфеър Айлънд. Делото е приключено.
Сряда, 13 юли 1977 Ню Йорк
— Божичко! — изуми се Лъки. — Какво стана, по дяволите?
Стивън, когото внезапното спиране запрати на пода на потъналия в непрогледна тъмнина асансьор, отговори:
— Не знам. Може би генераторът е излязъл от строя.
— Кой сте вие? — Лъки изведнъж стана подозрителна. — Ако вие сте натиснал стоп-бутона, за да опитате да ме сваляте, не сте попаднал на подходящ обект. И трябва да ми повярвате, не го увъртам. Имам черен пояс по карате и ако решите все пак да ми се пуснете, здравата ще загазите. Аз…
— Извинете, госпожичке — прекъсна я Стивън. Вие стояхте до таблото. Защо просто не се опитате да натиснете алармата, вместо да приказвате празни приказки.
— Госпожице.
— О, толкова съжалявам, Моля за извинение, госпожице. А дали ще проявите достатъчно любезност да натиснете алармата.
— Не мога да видя къде е, по дяволите!
— Нямате ли кибрит, или запалка?
— А вие?
— Не пуша.
— Хм! Как не се досетих? — дръпна ципа на чантата си, бръкна вътре за запалката си „Дънхил“. — Говняна история! — несдържано проклетиса тя, защото си спомни, че я е забравила върху бюрото на Коста. — Забравила съм я.
— Какво?
— Запалката ми. Сигурен ли сте, че нямате кибрит?
— Разбира се.
— Всеки нормален човек има.
— Но и вие нямате.
— Вярно бе — тя силно тропна с крак. — Дяволите да го вземат, мразя тъмното.
Стивън протегна ръце пред себе си, направи няколко крачки с надеждата да се доближи до таблото. Натресе се на Лъки и тя мигновено го изрита.
— Оу! Защо трябваше да ме риташ?
— Нали ти казах, човече. А си посегнал и ще си навлечеш големи неприятности.
— Ама ти наистина си била тежък случай — констатира той. — Нищо няма да ти направя, само се опитвам да се добера до алармата.
— Браво на теб! — тя се върна в ъгъла на асансьора и седна на пода с прибрани крака. — Ще побързаш, нали? Мразя тъмнината.
— Вече го каза — отвърна студено той. Усещаше крака си така, сякаш го е ударил чук. Кой знае с каква синина щеше да се сдобие. Напипа таблото и започна да натиска бутоните един по един с надеждата, че ще стигне и до алармения. Изреди всичките. Нищо не се получи.
— Намери ли го? — изстреля тя.
— Изглежда не работи.
— Прекрасно! — тя вече крещеше. — Затова ли ги монтират тия алармени бутони! Точно когато ти трябват, шибаната аларма не работи!
— Няма нужда да крещите.
— Не ми казвай какво да правя.
Двамата мълчаливо започнаха да размислят над създалата се ситуация.
Лъки обвиняваше лошия си късмет — да бъде затворена в спряла между етажите асансьорна кабина с един скапан хвалипръцко, който дори не пушеше! Простакът му с простак!
А Стивън си мислеше, че такава уста рядко се среща. Речникът й беше цветист като на кореняк нюйоркчанин.
— Добре де — Лъки се застави да говори спокойно, — какво ще правим?
Въпрос на място. Какво можеха да направят?
— Да чакаме!
— Да чакаме? — изви във фалцет тя. — Ама ти се ебаваш с мен! Будалкаш ме, нали?
