— Бъдете любезна да престанете с този език.
— О, извинете, моля — гласът й преливаше от сарказъм. — Обещавам повече да не казвам „будалкаш“.
Над тях, в своя кабинет, Коста Зенокоти опипом търсеше в един от шкафовете свещ. Откри две и ги запали със запалката на Лъки, забравена върху бюрото му. После се придвижи до прозореца и погледна навън. Градът беше потънал в мрак, осветен единствено от луната. Спомни си, че през шейсет и пета се бе случило същото — внезапно и за изненада на всички токът бе прекъснат, но тогава казваха, че подобно нещо никога няма да се повтори. Е, явно са сбъркали…
Изруга тихомълком, щом си представи, че трябва да слиза по стълбите четирийсет и осем етажа. Може би пък нямаше да се наложи. Може би този път бързо щяха да отстранят аварията.
Въздъхна и се върна до шкафа, откъдето бе взел свещите. Неговата секретарка, която винаги очакваше да се случи най-лошото, беше определила едно от отделенията за такива непредвидени случаи. Освен свещи беше складирала одеяло, преносим телевизор на батерии и шест кутии портокалов сок. Предвидливо момиче! Още утре щеше да увеличи заплатата й.
Включи захранването и телевизорчето веднага заработи. Смени няколко канала и внезапно осъзна, че Лъки вероятно е останала затворена в асансьора. После размисли и реши, че е успяла, нали беше излязла десетина минути преди спирането на тока.
Превключи на новинарския канал и се отпусна в креслото си в очакване да чуе най-лошото.
— К’ви ги вършиш, бе, задник скапан! — изкрещя откъм спалнята на Дарио заключеното там тъмнокосо момче. — Отвъртял си бушоните и си прекъснал ебаното осветление… Но и това няма да ти помогне. Шибаняк мръсен, що не отговаряш, бе! Да ти го начукам в гъза!…
Последваха бесни ритници по вратата. Дарио отправи мислени благодарности към дизайнера, който бе настоял да подмени вратите от пресован картон в апартамента със солидни дървени.
— Ей, я по-кротко — извика той. Според него успя да го изрече съвсем непукистки. — Не си ли доволен, според мен си прекарахме чудесно.
— Ти, обратен задник! — продължи да беснее момчето. — Мръсен педераст!
Този път Дарио му се опъна:
— Дали съм мръсен педераст, си е моя работа. Теб какво те бърка!
— Не се ебавай с мене, братле — в гласа на момчето прозвучаха истерични нотки. — Аз не съм педи. Предпочитам да им го начуквам на големи сочни путарани.
Независимо от прекъсването на тока, въпреки че беше заключен в апартамента с един непредсказуем уличник, Дарио се почувства по-уверен и в безопасност. Дебелата дървена врата не поддаваше. И щеше да го пази от този безумец, докато успееше да повика някого за помощ.
— Някой нарочно ли те изпрати при мен? — въпросът прозвуча достатъчно твърдо и студено.
— Да ти го начукам! — беше отговорът от спалнята. — И пусни шибаното осветление. Тъмнината няма да те отърве…
Докато оня беснееше, Дарио започна да прехвърля наум на кого да се обади за помощ. Списъкът беше кратък. Нямаше много приятели.
— Запали лампите, шибаняк! — не спираше момчето. — Или ще изпотроша всичко тук. После ще строша и скапаната ти глава!
Когато всичко потъна в непрогледен мрак, Кери замръзна на място. Спря насред думите си и остана притеснена до изхода на касата в супермаркета в Харлем с отворена уста.
— Какво стана? — високо извика момичето зад касата, но думите й почти не се чуха, заглушени от настъпилата суматоха.
— Тъмно е като в ада! — възбудено се извиси женски глас. — Дали пък всички не сме хвърлили топа, мили Боже!
Преди очите на Кери да привикнат към тъмнината, двамата младежи, които бяха зад нея при влизането й в супера, сега започнаха да се бутат и натискат.
— Хей, лейди, какво търси насам лисича опашчица като теб?
— Хайде, бейби… Загоряла ли си, маце? Намира ли ти се кремкафе между дългите бедра, бейби?
Те я побутваха лекичко, отъркваха се о нея, мърмореха тихо вулгарните си закачки… И я ограбиха. Откъснаха диамантените й обици и от ушите й закапа кръв. Измъкнаха диамантения й пръстен. Свалиха от косата й диамантените шноли. И през цялото време тихо и гърлено напяваха, сякаш се въртеше плоча със запис на Теди Пендърграс.
Кери беше парализирана от ужас. В съзнанието й нахлуха всички страшни спомени от миналия й живот. Макар да бяха минали години, образите и усещането бяха като живи.
— Махайте се! — закрещя панически тя. — Пуснете ме!
Двамата я сбутаха за последен път, грабнаха чантата и изчезнаха.
Джино не каза и дума за видяното на седналата до него жена, която все още забиваше дългите си нокти в дланта му. А беше видял как светлините на Ню Йорк изчезнаха… Единственото, което направи, беше малко насила да се закашля, за да не се издаде.
Затова не се изненада, когато започналият да се спуска към летището самолет, промени курса си и се издигна нагоре.
В първия момент никой не реагира. После салонът се изпълни с възбудени реплики. Явно Джино не беше единственият забелязал черното пространство под тях.
Дамата до него се надигна.
— Какво става? — попита тя. — О, Господи! Като че ли вдигат колесниците…
— Не се тревожете — успокои я внимателно той. — Мисля, че в Ню Йорк имат някакъв проблем.
— Проблем? — гласът на жената рязко се извиси. Тя пусна ръката му, но само за малко, колкото да опъне една глътка от бутилката си. После отново се вкопчи в него, лицето й беше побеляло. — О, лошо ми е…
— Не пийте тогава.
Тя възмутено го изгледа. Съвсем по женски, помисли си Джино, поне по едно нещо всички жени си приличат — мразят да ги критикуваш.
— Ужасно ми е горещо — оплака се Лъки. — Откога седим в тук?
Стивън се взря в мъждукащия циферблат на часовника си.
— Близо два часа.
— Два часа? Мили Боже! Както е тръгнало, можем да си останем и до сутринта.
— Вероятно…
— И това е всичко, което можеш да кажеш. Вероятно! Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук.
— Ами открий го.
— Майната ти! Наистина си като трън в задника.
Той не й отговори. Тя не виждаше за какво да се заяде.
Но Лъки не понасяше тъмнината. И бездруго беше отвратително, че е затворена в една висяща кабина кой знае колко етажа над земята, в непрогледен мрак, ами трябваше да й се случи да бъде заедно с някакъв пълен идиот!
— Как се казваш? — не издържа тя.
— Стивън Баркли.
— Аз се казвам Лъки.
— Ти за глупак ли ме вземаш?
— Не се майтапя с теб, името ми наистина е Лъки1 — тя повтори името си буква по буква. — Това е!
Той пък си пожела да извади късмет тя да млъкне. Може би щеше да успее да дремне или най-добре да
