спи до сутринта… или докато им помогнат да излязат оттук.
— О, Господи! Не издържам повече! — Лъки се изправи и заудря с юмруци по панела на асансьора. — Помо-о-щ! — закрещя тя. — Помогне-е-ете! Ей, хора! Помощ! Затворени сме в асансьора!
— Няма никаква полза от това — бавно каза Стивън и категорично заяви: — Няма кой да те чуе.
— Откъде знаеш?
— Много е късно. Всички са напуснали сградата.
— Глупости! Дрънкаш врели-некипели! Ами ти си тук, нали? И аз съм тук. Следователно може да е пълно с народ.
— Не мисля, че е така.
— О, ти не искаш да мислиш, че е така.
Горещината в асансьора стана непоносима. Стивън съблече сакото си и разхлаби възела на вратовръзката си, но потта сякаш извираше от тялото му. Запита се дали Ейлийн се безпокои за него. Но защо пък трябваше да се тревожи? Нямаха среща.
— Някой очаква ли те? — попита той.
— А?
— Имаш ли среща с някого тази вечер? Ще се разтревожи ли като не отидеш?
Това беше страхотен въпрос. Ами… Какво да му отговори? Че няма никаква среща и че е щяла да обикаля безцелно баровете… Че на никой няма да му пука къде е…
— Откъде си сигурен, че не съм омъжена?
— Не говориш като омъжена жена.
— Оу! И как говорят омъжените жени?
— Със сигурност не като теб.
— Браво, бе! А ти? Женен ли си?
— Разведен.
— Ха! И не можеш да я прежалиш, а?
Сдържа се да не й отговори грубо, макар че си го заслужаваше. Тази жена започваше да му лази по нервите.
— Май улучих, а?
— Ще се опитам да дремна — сковано каза той, без да отговаря на заяждането й. — Предлагам и ти да направиш същото.
— Да спя?! В тоя кафез! Сериозно ли говориш?
— Да, сериозно говоря.
Тя реши да го провокира, трябваше да прави нещо, за да минава времето, иначе щеше да полудее.
— Имам идея, която е по-добра от спането — интригуващо подхвърли тя.
— Каква ти е идеята?
— Защо не се изчукаме?
Въпросът й увисна във въздуха. Стивън не отговори.
— Става ли? — подразни го тя.
— Ако си спомняш — бавно започна той, — когато прекъснаха тока и асансьорът спря, единственото ти желание май беше да ме държиш далече от себе си.
— Така беше. Но ти си беше един непознат. А сега вече сме стари приятели.
— Не съм убеден.
— Ами бъди, кой ти пречи. Аз съм на двайсет и седем години, с приятна външност, повярвай ми, и с хубаво тяло. Хайде, Стивън еди-кой-си, давай, ще бъде върховно. Имаш думата ми.
— Ти да не си проститутка?
Тя гръмко се разсмя.
— Проститутка? Бъркаш, малкия.
— Предлагаш се точно като проститутка.
— Охо, сега ми просветна. Значи всяка жена, която иска да се чука, е проститутка. Ти май си доста старомоден, а? Изтънчен джентълмен пуритан, който общува само с благопристойни дами.
— Мисля, че имаш нужда от помощ.
— Глупости! Ти си човекът със задръжките — замълча и се усмихна в тъмнината. Е, поне времето минаваше. — Не уточнихме все пак, ще се чукаме ли, или не?
— Категорично няма!
— Да не би да си обратен?
— Не съм.
— Тогава ти има нещо. Повечето мъжкари налитат като невидели, щом им се предложи удобен случай.
— Не си падам такъв мъжкар. Между другото, трябва да ти кажа, че съм чернокож.
Тя се изсмя подигравателно.
— И мислиш, че това има някакво значение?
— Виж какво, госпожице — заговори той с плътен, убедителен глас, — не ми се иска да се изненадаш, когато светнат лампите. Макар че не съм задължен да ти го казвам — добави малко припряно той.
— По-скоро обяви, че си чернокож с надеждата да се откажа — дръзко му се присмя тя.
— Грешиш. Казах го с надеждата да ми се разкараш от главата. Не си падам по секс с непознати, далече е от представата ми за удоволствие.
— Ами все някой ден трябва да опиташ! Не знаеш какъв кеф пропускаш.
— Мога да си представя. И освен всичко друго, не спя с бели жени.
— Мили Боже, каква принципност! И защо, ако смея да попитам, не спиш с бели жени?
— Защото те са само два типа.
— Само два? И какви са те?
— Наистина ли искаш да ти кажа?
— Разбира се, защо иначе ще те питам.
— Добре. Едните са обладани от мита за големия черен пенис, а другите демонстрират такава дяволска липса на расизъм, че направо да ти прилошее. Чувала си тия приказки: „Спя с една чернилка, голяма работа съм, нали!“
Лъки се разсмя.
— Чувала съм ги, разбира се. Но те уверявам, че аз не спадам към нито една от категориите ти.
— Обзалагам се, че е така.
Известно време и двамата мълчаха.
Стивън се учудваше на себе си — беше се разкрил пред нея, беше й казал повече от налагащото се при дадените обстоятелства. И сигурно щеше да съжалява, когато всичко се нормализира и те се потопят в грубата реалност на всекидневието.
— И аз разделям мъжете на два типа — наруши мълчанието им Лъки. — Един поглед и съм наясно към кой от двата да го класирам.
— Твоите какви са?
— Едните стават само за чукане и чао. А другите ми се иска първо да ги опозная. Но последните са рядкост.
Стивън се засмя, но в смеха му се прокраднаха горчиви нотки.
— Ти наистина имаш проблеми. Остава да ми кажеш, че си имала обременено детство.
— Не бих казала, че баща ми беше като всеки обикновен човек от улицата. Но трябваше да пазя една негова супер тайна, малко зловеща… в противен случай нямаше да имам никаква възможност за инициатива.
— И с какво се занимаваше. Да не би да е бил полицай?
— Това не е толкова важно — тя се изправи и тропна силно с тока на ботуша си, изгубила търпение. — Дяволите да ги вземат! Кога ще се махнем оттук?
— Седни си пак и се успокой. И да си скъсаш нервите, пак няма да ти помогне.
— Защо, нямам ли право да се ядосвам, след като не успях да те възбудя?
